Разпилявам се на много места
така, както окапалите наесен листа.
Мисля си, ще имам ли силите да продължа,
докога ще издържа...
Разпилявам се както капките от дъжда
и вятърът гневно все ме духа по земи и поля,
а в същото време нямам опора, на която да се опра...
Това натоварва ме много,
но в залата на смеха
все се намира кой да се зарадва на това,
докога ли ще издържа...
А времето лети и минава,
как ли ме боли
и някак си болката не минава,
а това, което мъчи ни е
това, което някак си прах не иска
да става...
Годините се трупат и всичко си остава,
а спомените никак не се изтриват и
не остават в забрава...
Времето лети и някак си пепел не става,
младостта изминава,
а надеждата за по-хубаво остава...
Разпилявам се и така тече животът ми в забрава...
За съжаление не осъзнавам характер ли е или
е от това - трудността на живота и
гадните тежки времена,
в които хората и аз сама
ни кара да живеем, и грешки след грешки
да правим и да имаме повече лоши,
отколкото хубави времена...
© Ребека Иванова Всички права запазени