13.

Новата година посрещнахме с празник. Скромен, но празник. Имаше дори елха – донесохме я от парка. Украшения се пазеха във всеки апартамент, жените сглобиха менюто, хубави дрехи се намериха...

По-сложно беше с настроението. Но успяхме да преодолеем песимизма и болката пред деградиращия ни свят. Поне за вечер...

Нямахме ток, но имахме радио. А някъде далеч от нас смели и оптимистични хора пускаха музика в ефира. Дори танцувахме под звуците й...

Аз танцувах с внучката на доктор Минчев – Анка. Тя беше две години по-малка, средна на ръст, червенокоса, с чаровна цепнатина между двата предни зъба. Упорита, трудолюбива – наистина момиче с характер...

Идваше с нас на дежурства, дори се научи да стреля с пистолет. Не й даваха – нямахме достатъчно оръжие, но всички знаеха, че в случай на нужда на нея можеше да се разчита...

Точно преди празника тя спомогна да се увеличи малката ни колония с още един човек. Може би цял месец молеше и искаше от възрастните да й разрешат да потърси приятелката си Мелина. Обаче, момичето живееше доста далеч, трябваше да се пресече целия град, а опасностите бяха прекалено много...

Накрая класният и чичо Васил се съгласиха да тръгнат с нея, аз и Димчо също се присъединихме...

Експедицията ни трая две денонощия...

Движехме се из мъртвия град като воини на чужда територия. Двамата възрастни бяха с автомати, ние стискахме пистолетите открито. Дори Анка получи временно оръжие – петима въоръжени бяха опасна група, отказваха всеки, решил се на лесна плячка...

Цял ден пресичахме уж неголямото селище. Прикривахме се зад оцелели дървета, придвижвахме се на групи, охраняващи се една друга...

Близо до центъра видяхме хора. Като че бяха мъж и жена – толкова еднакви изглеждаха в парцалите, които бяха навлекли. Но и те ни видяха и побягнаха – въпреки виковете ни, че не сме бандити...

Малко след това група от седем-осем души излезе от един вход и се насочи към нас с явни намерения. Класният пусна ветрило от куршуми високо над главите им и това ги отрезви...

Спряха се, един се откъсна от тях. Дойде на двадесетина метра, размахвайки празните си ръце:

- Ама защо стреляте, бе хора... Ние сме свои...

- И какво означава “свои”? – попита иронично класният, държейки автомата право към гърдите му.

- Ние сме свои, съграждани сме... Ей, аз ви познавам... Това е Васил, колеги бяхме, бе Васо...

Чичо Васил кимна:

- Познавах те... Преди... Сега – не зная...

- Аз съм, бе, аз съм...

- Какво искате? – прекъсна го класният.

- Виждам – имате оръжие, добре сте облечени. Защо не дойдете при нас? Ще си поделим каквото имаме, ще живеем заедно...

И, докато говореше, очите му се плъзгаха по младата фигурка на Анка, което не остана незабелязано за никого от нас...

- Вървете си – каза чичо Васил – Вървете си, че ме сърби пръста...

Оня изпсува мръсно, завъртя се и бавно тръгна назад. Ние изчакахме да стигне до групата си и бързо пресякохме булеварда. Зад ъгъла класният посочи един вход и се вмъкнахме вътре. Вход като вход – само дето беше с изход. Оттам пресякохме малка градинка, озовахме се в някакъв двор и излязохме на друга улица...

Продължихме бавно и внимателно...

Повече сблъсъци с банди нямахме, но забелязахме две групи, които при вида на оръжията ни, се скриха в развалините.

Да, в този район градът представляваше куп развалини. Изглежда бяха вилнели и грабители, и подпалвачи.

Привечер чак стигнахме до блока, където, според Анка, живееше приятелката й Мелина...

Блокът беше на място, но входът зееше с избушена врата, по етажите не се чуваше звук, от някои апартаменти се носеше лош мирис – признак на разлагащи се трупове...

Мелина я нямаше, обаче на вратата имаше бележка. “При баба съм”...

Анка се зарадва. Оказа се, че бабата на Мелина живее наблизо, в къща-близнак. Открихме я бързичко – вече се стъмваше...

Но къщата беше мрачна, не светеше дори един прозорец – а бяха без пердета, виждаше се отвън.

Така и щяхме да тръгнем обратно без резултат, но Анка се сети. Имало полумазе, нещо като сутерен. Не се виждаше добре – едно, че вече беше мрак, второ, че снегът беше затрупал прозорците му...

Внимателно приближихме, изкачихме се в къщата... Пустош... Анка отиде до един гардероб в коридора и каза:

- Това го нямаше преди...

Изблъскахме го, зад него се показа врата...

Бяхме предпазливи. Анка заговори високо, гласът й ехтеше из празната къща:

- Мелина, Мелина... Аз съм... Анка... Мелина...

И вратата се отвори. На прага се показа Тя...

Ей, не съм суеверен, не съм и мистик някакъв...

Но я видях – момичето, което сънувах незнайно защо...

Появяваше се в сънищата ми, разговаряше с мен, водеше ме за ръка нанякъде... И после изчезваше – с отварянето на очите...

Ето я – на прага...

Невисока, стройна, с черна дълга коса, твърда брадичка, светещи очи...

Тя...

Да ви кажа, после осъзнах, че съм гледал не с очите си. Мелина беше със сплъстена коса, с черни петна по лицето, в опървана горна дреха, закопчана и дори завързана с колан...

Двете с баба й живееха в мазето – половината зима бяха изкарали там. Палели само от време на време малка печка, тип кюмбе. Не смеели да излязат, прехранвали се с всичко, каквото имало в мазето. Бяха здравата отслабнали – с туршии, компоти и лютеници, без хляб и почти без месо, трудно се живее нормално...

Останахме за нощта там. Бабата мърмореше нещо страхливо, с мъка се съгласи да тръгне с нас. Мисля, че й въздейства най-вече класният – белобрад, солиден, със спокоен и сигурен глас...

На сутринта тръгнахме – по друг път. Заобиколихме малко, минахме през големия градски парк. Не, че беше добро прикритие – и там доста дървета бяха изсечени, а храстите стърчаха като скелети на странни животни. Но изглежда беше изоставен като възможно място за плячкосване, та минахме бързо и леко през него...

Бабата ни забавяше, обаче нямаше как – трябваше да я вземем. Човек...

Така се сдобихме с още една баба...

Настанихме ги в апартамента при Марга и баба Дешка. Трифон – с видимо неудоволствие, се пресели на петия етаж...

Така на Нова година аз танцувах с Анка, а очите ми бяха все в Мелина. Забеляза го и партньорката ми. По едно време ме хвана за ръката, отведе ме до Мелина, която седеше с баба си на дивана и каза:

- Уморих се... Мелина, замести ме за малко...

Което “ за малко” отиде до към два-три часа. Поне според часовника в хола, по който точно в полунощ вдигнахме тост – кой с вино, кой със сок, кой с компот...

И започна новата година...