20.

Хората от гара Север идваха при нас два пъти, ние отидохме още веднъж при тях. Втория път – поканиха ни за среща с друга група оцелели...

Оказа се, че там, където не очаквахме, се е организирала сама малка общност. В градската болница. Лекарите завели семействата си там, намерили източник за храна – точно до месокомбината беше сградата, успели да отблъснат няколкото банди грабители /и дали скъпи жертви, между които главният лекар/...

При това общността им беше доста голяма. При нас се събрахме малко над 30 човека, в халето бяха стотина, в болницата над двеста души – и здрави, и болни – бяха достигнали до прочутия обществен договор...

И бяха издържали изпитанието на зимата...

Най-вече – инквизициите на дочовешкото. Егоизма, страха, желанието някой друг да свърши всичко вместо теб...

Нито ние, нито те очаквахме нечия помощ. Наясно бяхме – кой каквото прави...

Затова и дойдоха хората от халето втория път. Да обсъдим къде ще се преместим в началото на пролетта...

Трябваше...

Градът явно загиваше, а трупът му не беше добро място за живот. Сградите вече се рушаха, изпълнени със смрад и мъртви, по улиците скитаха опасни хищници – бившите домашни кучета и котки, появиха се цели глутници от големи плъхове...

Инфраструктурата съществуваше само като белези – тук е имало водопроводни тръби, там се виждат остатъци от улица, стълбовете лягаха настрани...

Нямаше възможност за изхранване – повечето хранителни запаси или бяха употребени, или унищожени...

А хората искаха да живеят...

И се раждаха деца, а малките растяха...

Василена вече не излизаше от апартамента – коремът й тежеше. Росен се грижеше за нея, понякога момичетата го заместваха, доктор Минчев беше нащрек...

И тогава решихме да се преместим...

Него ден пристигнаха петима от халето. Събрахме се в хола на големия апартамент на втория етаж. Казвам “събрахме се”, защото мен и Димчо ни упълномощиха младите да представяме групата на срещата. От възрастните бяха класният, чичо Васил и Марга, която вече се надигаше и дори правеше опити да ходи. Което, разбира се, не пречеше на езикът й да не спира...

Основният въпрос не беше – какво да правим?

Бяхме се изяснили още при първата среща. Градът не ставаше за основа на новото общество...

Имаше идея да се преместим на гара Север, да използваме базата там, да издигнем свои нови жилища...

Но, след откриването на обществото в болницата и съгласието им да се обединим, въпросът беше – къде?

На някои хора много им се искаше да са нейде наблизо, до сами града, ако може...

Други смятаха, че трябва да отидем далеч от тук.

Защото, ако съдим по нашия град – хората трябва да са намалели много. Някъде над 70% би могло да са мъртви – от болестите, от тежката зима, от междуособиците...

И бихме могли да намерим наше кътче на удобно, защитено и плодородно място...

Имаше предложение да се насочим на петдесетина километра от града – нейде към местата, където планината опира до морето. С възможност да открием място, което ще е едновременно защитено, близо до морето, с река или езеро, със селище като база, а и до равнината... Нужно ни беше поле – трябваше да се храним, нали...

Гостите дойдоха сутринта, разговорите продължиха до вечерта...

И ние участвахме. Изживяното беше научило хората да преценяват другия не по възрастта, пола или външния вид. А ние – искаме или не, случайно или със старание – бяхме доказали, че на нас може да се разчита...

Точно от нас излезе и предложението да тръгнем към планината. Димчо разказа за селото, където преди година ходил на почивка. Козарево, малко село, със санаториум на километър от него, планинска река, а в ниското – голяма долина с овощни градини. И пак долу, на равното  – друго селце, чисто земеделско. Просто за няколко километра пеша човек минавал от планината в равнината...

А освен това ги водили, та им показвали една юзина. Неголяма, служеща само за местни нужди. При това действаща и в онзи момент...

Класният се надигна и започна да разпитва. Каква мощност била, чия била... Което Димчо, разбира се, не знаеше. Но помнеше още нещо – енергийния парк. Който се намирал между двете села, на един баир над по-малкото – Лозен. Било им много интересно да го разгледат, обаче имало човек за охрана, та се разминали с желаното...

Трите представителни групи решиха да излъчат нещо като разузнавателен дозор, който да обиколи избрания регион. Тъй като бяхме близо до планината – нейде шейсетина километра, а трябваше да се обиколят няколко обекта, разузнавачите потеглиха почти веднага. На другия ден подготвихме едната платформа – отгоре й сложихме дървени обръчи, опънахме брезент /това намериха хората от хангара/, натоварихме няколко сандъка с храна, дадохме им оръжие...

Заминаха седмина – от нас бяха чичо Васил и Димчо, още трима от болницата /между тях един лекар/, двамина от гарата...

И зачакахме. По наши сметки – трябваше да се върнат нейде след три седмици...

А ние заприготвяхме багажа...

Сложен проблем, тъй като ни се искаше да вземем доста неща, но нямахме достатъчно превоз. Още по-трудно беше на хората от гарата. Те пък трябваше да откарат и животните със себе си...

В болницата се справиха по-лесно – оказа се, че в техния гараж има седем, цели седем стари камиона. И всички в движение. Отделно бяха съхранили пълна цистерна с бензин – кой знае отде останала на глухия коловоз зад сградата...

И така зачакахме...