6.

Оказа се, че и класният е шетал из близките райони. И беше докарал с пазарска количка някои продукти, както и туби минерална вода. Плюс дрехи. Ризи, блузи, панталони, чорапи – ама много чорапи, че и няколко чифта обувки. Зимни при това...

- Градът е като разръчкан мравуняк – каза той – Хората или бягат, или се опитват някак си да компенсират страха с грабеж...

Погледнах го. Той ли го каза това? Той – който ни говореше за морал, за чест...

- Разбрах те – класният седна на стъпалата до моята количка – Но времето се промени, правилата се промениха. Може да си позволи скрупули човек, който има някакви възможности и шансове. Ние нямаме – освен, ако не забравим доста канони, за да оцелеем...

- Кои канони? Доколко да ги забравим? И докога? – изтръгна се от мен...

- Това е интересен въпрос. Но се боя, че няма отговор за него. Поне не сега. В момента най-важното е да се оцелее – въпреки всичко... Кое, мислиш, е най-важното да спасим сега?

- Жените... Децата... – казах, спомняйки си за филмите, в които се разказваше за морските катастрофи...

Класният се усмихна:

- Да, това е така... Но те не са неща, а хора... Хората са на първо място. Обаче – хората без култура и цивилизация са само животни. По-умели, по-умни, по-хитри – но животни...

- Знанията?

- Именно! А как ще ги спасим?

Замислих се...

- Книгите... И хората, които умеят и знаят...

Класният ме погледна с известно учудване...

- Я виж ти! Аз от снощи си мисля, а ти веднага се досети... Именно! Нужно е да се спасят хората. И книгите, картините, музикалните инструменти, скулптурите, учебниците, машините дори – не се знае кога и какво ще открием пак, какво ще ни трябва да преоткрием...

- Но няма ток, няма бензин, няма интернет, няма фабрики и заводи...

Класният се усмихна:

- Няма... Но не се знае – докога... И какво още може да открие човечеството... Знанията, знанията ни трябват...

Колкото по се замислях, толкова повече ме обхващаше отчаянието...

Светът полудяваше и загиваше. Хората искаха само да се спасят – някак си, за известно време... Кой ще ти прави планове за бъдещето, за човечеството...

В такива моменти няма човечество... Няма дори хора...

Има оцеляващи индивиди... От животински тип...

Да речем – аз ще сваля в мазето библиотеката на нашите. Ще я увия в непромокаема хартия, ще я сложа във фризера – като изсъхне, той ще стане великолепна каса за съхраняване...

А после?

Кой ще отвори капака? Кой ще извади съдържанието? Кой ще ги прочете? Кой ще се учи?

И, освен това – мога да сложа няколко картини, които нашите са купували или получили като подарък. Не световни класически картини. Дори не от значение за родното изкуство. А Лувъра, Британския музей, Потсдам, Рим...

Тях кой и къде ще прибере...

И – за кого?

Стреснах се...

Нещо много бързо увесих нос... То – аз съм си такъв... Реалистичен песимист... Отдавна – още в десети клас напуснах формата на синя пеперуда в нежнорозова мъгла. И, макар често да се улавях в черногледство, засега ми помагаше критичният поглед върху света...

При това – имайте го предвид – аз си падам нещо романтик. Дори... Само да не го разбере някой в класа или от тайфата – дори чета поезия. Е, не съвременна... Съвременната... Това е като цигански сопол в компот – разтегливо, сладникаво, гадно...

Предпочитам класиката – наша, чужда... Мисля, че в литературата национално деление няма. Има хора, има чувства, има мисли, има свят. Как ще го види читателят – зависи не толкова от автора, колкото от самия него...И освен това е важно не толкова какво се разказва, а какво се казва… А сетне – ти как ще го разбиреш…

Но това е дълга и сложна тема, а аз в тоя момент се качвах по стълбите...

Павлинка ме чакаше в трапезарията – разположила се на дивана под прозореца и чете книга. Погледнах с разбиране – беше „Робинзон”... Отидох в хола и донесох още няколко книги – „Тайнственият остров”, „Две години ваканция”, „Малвил”, „Денят на трифидите”...

Месото беше намокрило солта, смених я. Старата събрах в един буркан. Май трябваше вече да се мисли за пестене...

Седнах на люлеещия се стол, който тате купи на мама – и тя се забавляваше, едновременно четейки и люлеейки се, свила крака под себе си...

Пак се стреснах от новото прозрение...

Някак си много бързо ние – и аз, и останалите – се уплашихме от промяната. Още не знаем какво е, колко време ще е, а – разбити магазини, бягане, криене, обхващащ сърцата и стягащ в клещите си песимизъм...

Хилядолетия човечеството е строило света си, а сега буквално за часове тоя свят рухва...

Слязох на първия етаж. Ключът от апартамента на бай Кольо се бяхме разбрали да слагаме под черджето отпред, обаче вратата стоеше полуотворена. Там бяха класният и бай Денчо. Тъкмо бродеха по радиовълните...

- Ицо, я ела да превеждаш – каза класният, а аз вече се навеждах към „Даугава”-та...

Говореше спокоен мъжки глас, глас на човек, явно свикнал да го слушат...

- Някъде от Германия е... Ние немския го имахме за втори език, не съм много добре, но се разбира... Аха – схванах... В Рощок е. Има паника, имало е бунтове, подпалили ратушата – това е...

- Да, да – общината – нетърпеливо ме прекъсна класният – Натам?

- Войниците са напуснали някакви казарми – не разбрах точно как ги нарече, стреляли по тълпата... После натоварили камиони с храна и заминали на юг...

Класният беше още по-загрижен...

- Хм... Щом и немците полудяха...

Наведе се и пак плъзна лентата по изписаната с названия на градове и числа скала...

Светът беше полудял, цивилизацията бавно загиваше, но все още имаше такива, които не искаха така бързо да се връщат в животинското. Намерили стари армейски радиостанции или префасонирали древни радиа, отвред мислещи и търсещи други като тях хора, се обаждаха... Чухме и радиолюбители, използващи личните си апаратури, за да установят връзка с все още разумните си събратя...

Нямахме как да се обадим, но слушахме – ето, двама се свързаха, започнаха разговор. Единият в околностите на Милано, другият в Лозана... Най-напред разказваха какво става, а после спряха – идентични картини описваха. Размениха някои съвети – за намиране на храна, на транспорт и, най-важното, къде може да срещнат съмишленици. Светът наистина се оказа малък – и двамата имаха познати в района, където живееше събеседникът им, продиктуваха си адреси и имена, пожелаха си успех и се уговориха да се чуят след 12 часа...

Чухме и вълнуващ разговор – баща и син се намериха в ефира. Единият в Лондон, вторият в Бостън...

Най-много, разбира се, бяха призивите за помощ...

Към кого?

E, мина и тая нощ – в апартамента на бай Кольо, край радиото. Някъде към сутринта класният донесе вторият акумулатор. Разбирахме, че енергията си отива, но не можехме да се откъснем от единствената ни връзка със сгъващия се като шагренова кожа свят...