8.
Да ви кажа – за много от моите приятели и съученици нищо повече не разбрах...
Потънаха нейде в хаоса и толкова...
За съжаление, някои станаха жертви на безвремието...
Някъде в началото на ноември – не помня кога, макар да следяхме календара, Павлинка всеки ден местеше квадратчето върху големия картон – та, в началото на ноември срещнах Минка от съседния клас.
Ние с чичо Петко бяхме тръгнали на експедиция до хлебозавода – надявахме се да открием брашно, не беше възможно всичко там да е унищожено, голяма база имаха.
Той буташе количката, аз се оглеждах и стисках през скъсания джоб на якето ръкохватката на пистолета...
Вече имах личен, връчен ми като на истински боец. Две седмици бай Денчо ме обучава в мазето, даже стрелях няколко пъти в коридора там. Беше полутъмно – две свещи осветяваха мишената /един вестник, закачен на вратата/, най-напред гръмнах, за да видя как става, после вдигах рязко пистолета и стрелях. Не беше трудно – трябва само да помниш, че се спира дъхът и подравняваш мушката в мерника, като се опитваш да прецениш къде ще попаднеш от десетина метра...
Това беше – след тия няколко изстрела повече не ми дадоха да тренирам. Трябваше да се пести. И не само патроните...
Та вървяхме ние, аз се оглеждах и ослушвах. Знаех, че чичо Петко не чува, макар да има остър поглед. Видях как на един мътен прозорец, закрит с одеало отвътре, някой надникна. И чух името си...
От желязната врата на входа изтича Минка. Пълничка беше, а сега – за месец и нещо само – беше се смъкнала доста.
- Ице, Ице... – замърмори, като даже се опита да увисне на врата ми...
- А... Здрасти.. – рекох, ни в клин, ни в ръкав – Ами... Здрасти...
Минка се изправи насреща ми:
- Жив си... А ми казаха, че май си заминал нанякъде...
- Кой? – зададох бая глупав и излишен въпрос...
- Стефко... Преди двайсетина дни май беше... Видях го на оная улица. Ние бяхме излезли да донесем малко дърва, а той мина покрай нас. Търсел Янина...
- Не я ли намерил?
- Каза, че още в началото искал да ги заведе в селото си, но у тях нямало никого. И сега през ден-два идвал – можело да се върнат...
Замислих се. Да се върнат...
- А после видя ли го?
- Не... Може да ги е намерил и затова не се е появявал... Ако не...
Махнах с ръка:
- Никакво “ако”...
Минка се разаплака:
- Силвето и Красето ги няма... Каза ми Александра от вашия клас. Уловили ги някакви, пребили ги, изнасилили ги и ги хвърлили от покрива на мола... И Митето убили... Като ходил да търси хляб, някакви го нападнали...
- За други да знаеш?
- Не знам... Ние с мама и баба сме се затворили тук. Имаме малко храна, а сутрин ходим да намерим дърва, ама вече трудно успяваме...
Погледнах чичо Петко. Той не чува, но по устните разчита думите. Взе да ми ръкомаха, да сочи към нашия блок...
- Слушай, защо не се преместите при нас? Ей там, дето живея? Ние сме се организирали, намираме си храна, охраняваме се...
- Не зная... Ще питам мама... Може и да дойдем...
Не дойдоха... И какво е станало с тях – не зная... А и по тая улица повече не минахме, нямаше как да я потърся...
Затова пък при нас дойде Димчо от класа ни. Заедно с баща си, майка си, че и чичо си. Приехме ги, веднага ги включихме в работата...
Димчовите родители бяха свестни хора, усетили какво става... Но чичо му...
Тоя Трифон беше от типа контри, каквито има във всеки вход. А някъде дори по трима. Противник на всичко, смятащ се за голям тарикат, използвач, човек с празно самочувствие. Още на първия ден почна пробите – подметна някакво нареждане към чичо Петко, сопна му се, когато оня учудено го погледна...
Но не улучи жертвата...
Чичо Петко просто го хвана за ризата и повдигна... Сетне го пусна рязко, та Трифон пльосна на земята. Даже брат му Свилен – Димчовият баща, се разсмя...
- Уважаеми, - каза тихо класният – тук началници няма. И разпорежданията дава този, който разбира. Да не говоря, че току-що дойде и просто не познаваш нещата и хората...
След което Трифон си затрая – като не броим заспиванията на пост, евтините номера на селски тарикат, егоизма...
Димчо ми каза, че някои от нашите съученици тръгнали към морския град. Други заминали при баби и дядовци по селата. А Коцето с родителите си се затворили на вилата в лозята – мислели, че там ще е тихо и спокойно. Преди седмица ги намерили. Отдавна убити и ограбени...
Други новини от града нямаше...
А от света имаше... Но не хубави...
Все още акумулаторите действаха. И слушахме радиото. Да кажа, че светът полудяваше – значи да се повторя. Но си беше така...
Призиви за помощ – към кого ли... Търсене на съмишленици... И намирането им...
Честно, бях щастлив една вечер, когато попаднах на разговор. Намериха се баща и дъщеря. Той в Прага, тя във Виена. И в ефира се разбраха тя да го изчака, той тръгвал на кон, за да я прибере...
Не зная какво е станало, надявам се да е имало хепиенд...
Военните се разцепиха. Някои запазваха организацията си и се мъчеха да устоят на хаоса и неизвестността. Даже чухме за “военни републики” – в Гданск, в Смоленск, в Лион...
Другаде военните създаваха свои държави – като един път изслушахме цяла реч на някакъв генерал, за когото класният каза само: “Луд!”...
Но заплахите му звучаха доста страшно. И си помислих – колко е хубаво, че тоя е чак в Марсилия...
А при нас хаосът затихваше...
И настъпи мъртвило...
© Георги Коновски Всички права запазени