Най-добре умея да прикривам раните си.
Нещо, което вместо да лекувам аз взимам нетрезвото решение да бинтовам и още по - неадекватно оставям раната да гнояса, и да разболее душата.
Вътрешно нося травмите си водена от лъжовното чувство, което маската ми създава, а именно, че всичко е наред.
(Така се заключвам в оковите на собственото си отсъствие)
И докато си нося маската, устремена да се предпазя от минало, настояще, и бъдеще забравям как миришат есенните листа.
Забързана и умислена в неслучвания, и несбъдвания, сякаш с лекота подминавам дисбаланса, който с годините се е превърнал във всепоглъщаща черна дупка, която на свой ред се храни с несигурностите и страховете ми.
Кое е нещото, което стои на пътя ми, едновременно подканващо ме да продължа, но в същото време така настървено ме дърпа в обратната посока?
Хилядите въпроси, които си задавам се блъскат в съзнанието ми със силата на природните стихии, оставящи след себе си оглушителна, смазваща тишина.
(От оная, която нощем те кара да с ...