Не можем да живеем с половината от себе си – показах ти и некрасивото и недостойното - демонстрирах тъмната си страна – осъзнатия недостатък на горделивия с добротата си човек.
Фалшив се чувствам... и затова, че тежко те съдих – непристоен съм и жалък... май не те заслужавах!?
Издрахме душите си и със собствената си тъмнина един друг се целехме – смъртоносни бяха куршумите... многократно бяхме улучени - убихме себе си и всичко помежду си.
Не знам как стигнахме дотам.... преживявам всеки ден мислейки за теб!
Когато си със затворени очи не виждаш изход само безизходица – не отворихме на време очите си... ти опита да затвориш твоите завинаги... немислимо... побиват ме тръпки!
Скриха те от мен – не трябваше – не търся причини, но това доопропасти малкото възможно и останало.
Знам, че беше редно да се дръпна, да се отдалеча, да се изолирам – иначе щеше да е непоносимо, неизживимо.
Некадърно те обичах, но те обичах по дяволите. Колебаех се на моменти, съмнявах се и в двама ни.
Ако сега се появиш пред вратата ми и ми кажеш:
Няма да отговарям, няма да се суетя, няма да мисля. Ще тръгна с теб до мен, носейки всичката си душа и сърце, всичката си същност и сила – всичко, което мога да ти дам и с което мога да те обичам.
Но и двамата знаем, че това няма да се случи - нито аз при теб ще дойда, нито ти при мен. Разстоянието, което ни дели, макар и малко да е то е достатъчно, за да охлади всички страсти, да освести човек, да даде израз на достойнството и да позволи разума бавно да разяде обичта и страстта, които извират в него... или поне в мен!
И така си стоим раздалечени – създали две собствени клетки... държейки ключовете за тях в джобовете си!
© Юнеско Чомски Всички права запазени