СЛУЧКА КРАЙ БАСЕЙНА
Жената беше облечена съвсем леко. Освен банския костюм, бе преметнала прозрачен воал, който се увиваше около шията ù и после леко се спускаше по заоблените й бедра. Бе полегнала върху дървен шезлонг, покрит с бяло шалте. На малка масичка до нея, окъпана в пот, стоеше висока чаша с нещо зелено в нея; ледът, разбит като кристална пяна, плуваше отгоре. Малка сламчица, леко прегъната в края, подканваше устните. Беше топло, беше август, а жената носеше слънчеви очила, в които се отразяваше и барът, и морето.
- Ше моля за оше – каза хърбав човек на бармана, прибирайки с ръка развяната си сплъстена коса. Дългокос и кльощав, като кухненски парцал с дръжка, от ония, пластмасовите.
- Вече си пиян, още е обед, не се излагай! – Барманът беше млад мъж на около двайсет и седем-осем, със здраво тяло и зъби, които биха породили колегиална завист у акулите.
- Наштоявам!
Наля му още джин в чашата, пияният държеше непременно да му се долива в същата чаша, вероятно го беше гнус да я см ...