Деян обичаше лунните снежни нощи. В тях имаше някакво безкрайно тайнство и очарование. И това усещане той пазеше в себе си още от детските си години, когато му четяха приказки. Въображението му тогава рисуваше невероятно ярки и красиви образи, които по цели вечери живееха в съзнанието му и той се пренасяше в един друг нереален и красив свят, пълен с чудеса. И му беше толкова уютно и хубаво. Но детството отмина и приказките отстъпиха място на други доста по-сериозни книги и на съвсем други неща. Животът го поде в своето русло.
Тази беше поредната зимна нощ, когато снегът валя дълго и продължително. Той бързо натрупа и заблестя на бледата лунна светлина с особена красота – чист и бял. Нямаше пътеки, нямаше следи, само една недокосната белота. Прииска му се да излезе навън за малко, а и все пак никой не беше разхождал тази вечер кучето и то жално проскимтяваше от време на време. Облече се набързо, взе каишката на животното и я закопча около врата му.
Студът ги посрещна с хаплива прегръдка ...