Изисква се голям талант да си слушател. Да чуваш, когато някой мълчи. Странно ли звучи? На мен не ми е странно, особено като се има предвид, че не един и двама са крещящи тишини. Ама хората не умеят да слушат. Никак при това. Все говорят и говорят, а тишината им е някак неудобна като че ли. Всеки приказва нещо, а накрая не е ясно какво е казал и има ли смисъл в него. Но защо ти е смисъл, нека да говорим. 
Ама каква ти тишина, когато и в главата ми звучи цял духов оркестър. И всеки свири както си знае. 
"Какъв ден е днес? Само да не е понеделник!"
"Стига си мрънкала де!"
"Ужасно ми се спи." 
"Ама днес е много важен ден. Трябва да свършиш един куп неща."
"Пука ми! Казах ти, че ми се спи."
"Безотговорна работа."
"Ти пък като си толкова отговорна, свърши я вместо да ми дрънкаш само!"
"It's gonna be a good day! Oh-oh-oh..."
"Тази откъде се взе?! Пеенето не ти е силна страна."
"Какво се заяждаш с момичето?"
"Казвам ú да млъкне, че ме оглушава. Това заяждане ли е?"
"Ето, млъкна! Доволна ли си?"
"Не."
"Е, че ти кога ли си била?!"
"Била съм."
"Дрън-дрън..."

И така до момента, в който не ме заболи главата и не кажа "стоп". Само, че концертът не след дълго се подновява. С нови песни. И публиката може и да не скандира бурно "Искаме още!", но изпълнителите в главата ми изобщо не се вълнуват.