Бягам по път без павета
и тишината обгръща ме в мрак.
Уж към тебе водеше тази пътека...
Но ти ме подмина,
а аз пак не разбрах...
И със слепи надежди за глътка любов,
отдадох се скришом в нощта
на сляпа тишина и мрачни надежди,
по улицата покрита със кости,
а не със любов...
пс: Докато търсих едни документи в компютъра си, случайно открих едни стари писания от един малко депресиран период от тийнейджърските си години :D и реших да споделя това стихче. Което ме накара да се замисля, че не съм писала от много отдавна. В един момент станах много щастлива и щастието не ме е напускало и за миг. А явно тогава тъгата ме е вдъхновявала. Интересно ми е какво бих сътворила сега... Би било противоположно като чувство.