Всъщност никога не сме водили разговор. Даже бих казала, че сме почти непознати. Не знам. Не е било нужно да си говорим. Не е имало какво да си кажем... с думи. Разбираше ме с очи. Сякаш виждаше през мен и какво ми е на душата. Понякога имах чувството, че ми чете мислите. Не мога и да кажа, че сме прекарали повече от три часа в споделено присъствие. Обикновено бяха секунди, някъде по улицата, току-виж ми се наложи да прекарам и малко повече време...цели минути, но там беше друго. Не мога да опиша с думи...как се описва нещо изживяно, което никога не се е случило. Тялото ми познава нещо далечно, мимолетно, продължава да се връща и да търси. Ах, колко зависимо е станало от... нищо. Нечия грешка, импулсивност. Един глас, в главата ми кокетничи. Обидно ми говори за предателство, за дойстойнство и разни други там ценности. Очите, като заклети в мен врагове, търсят, а когато намерят...се извръщат на другата страна и броят прашинки в пространството. Току виж пак успял да погледне през тях... ...