Григор

И това дело метнаха на гърбината на чичо Пешо. Градът беше спокоен, за последните тридесет години имаше само две изчезнали деца и три убийства, две от които при цигански сватби.

А сега…

София се заинтересува. Какво заинтересува – веднага долетяха пратеници от там, поеха наблюдението над делото, започнаха да дирят вражеска ръка и политическа основа. Шега ли е – първият секретар на ГК, очакван първи секретар на ОК, заедно с жена си – и тя важен функционер, зверски заклани… В леглото…

Чичо Пешо после ми разказваше как на ден поне три или четири пъти му звънели от разни комитети и служби, как уж подпитвали, а после направо започнали да поставят ребром въпроса  за по-нататъшната му работа в милицията и мястото в партията…

Уви…

Григор не отварял уста. Дори за хранене. Насила го тъпчели – буквално като гушена гъска. А понякога и увеличавали черния му дроб с юмруци…

Къщата била огледана от комина до мазето. Обикновена, макар и луксозна за него време, къща. Но мазето било… Меко казано – странно. Като херметична камера. Външна бетонна стена, разстояние от метър между нея и вътрешната, после бетонирана стая. Обеззвучено. И с още по-странни вади в пода, отвеждащи водата от циментовото корито до голям сифон на пода.

Пералня или… Нещо като помещение за клане на едър добитък.

Което би предизвикало въпроси навсякъде, освен тук. Абе, за Асен Аговски ставаше дума!

Цяла година…

Докторите настояли, а изглежда в столицата решили, че замазването е най-доброто решение. Къщата съборили, мазето погребали под кубици пръст, а за Григор събрали специален консилиум. И го признали за невменяем. Затворили го в специализираното заведение в близкото село.

Където лекуващите стигнали до извода, че е в нова фаза. На оздравяване. И го настанили в стая с друг пациент – в подобно състояние.

Това бил доктор Пройков – доскоро директор на същото заведение. Типично за специалността – рано или късно всеки психиатър спира да броди около границата на реалността с виденията на болните си и остава при тях.

Доктор Пройков не се чувствал болен. Както всеки избръмчал човек. Но бил убеден, че светът се е разболял. И решил да помогне на нещастника в стаята – на Григор. Започнал да го учи на четмо и писмо.

Което отнело доста време, но това не е проблем за лудия. Времето е негово, може да го разгъва като акордеон във всички посоки.

След четири години Григор умрял. От невинна настинка, превърнала се в пневмония. Оставил една тетрадка, където се учел да пише. Която тетрадка прибрал доктор Пройков. Останалото – гащи, потници, ризи, чорапи, халат – било държавно. И държавата си го прибрала…

А сетне у нас започнаха промените на Големия потоп. Толкова ненормалници изплуваха от водите му, и даже стъпиха на капитанския мостик на продънения ни Ноев ковчег, че оцеляващите доктори в заведението решили – барем колегата си да отърват от видимата мизерия. И го изписали. Спасили го – за да се спасява сам.

А докторът отишъл веднага при чичо Пешо, с когото били стари познати. За щастие, нямали професионален допир, но именно затова се уважавали.

И му дал тетрадката на Григор.

Чичо внимателно я огледал. Драскулки, буквички, думички.

Понякога и изречения: „Асен е лош… Пенка е лоша… Лоши хора са… Децата… Пак ходих на Детското гробище…“

„Детското“ – с голяма буква. Григор трудно изразявал мисли, но някак си подсъзнателно се отнасял с особено внимание към това място. И го отбелязвал с голямо „Д“…

Някъде по средата чичо прочел и зяпнал: „Искаха пак да убиват дете. Не мога…“

За кой момент се отнасяло – нейде спомен от миналото или е било повод за убийството?

Чичо не разбрал.

Но се вдигнал – и в хаоса, завъртял света тогава – отишъл в бившия СССР. Имал познати там – то кой нямаше. И ние си пишехме със „скъпо съветско другарче“.

Но чичо познавал колеги. Които, впрочем, като него били или извън службите, или с един крак към нов живот. Те се свързали с когото трябва. И чичо научил  за странната болест на Асен Аговски, от която бил лекуван в специализирано заведение. Грижливо, настоятелно, с цел подготовката на верен и зависим таварищ.

Оказало се, че бъдещият първи секретар страдал от емоционални изригвания, преминаващи в садизъм. Още при първата му проява го заловили. Не успял никого да убие. Но бил нужен и затова го подложили на пълна терапия…

Слушал чичо Пешо, слушал и разбирал защо се появили детските трупчета. Разбрал и ролята на Пенка – похлупака на гърнето…

Едно не можел да открие – отде са се взели тия деца? Освен двете, изчезнали в района, останалите доказано не били тукашни.

Отде са дошли тогава?

Следва продължение

/в понеделник/