Софийска сага 23
Глава двадесета
Цялата поляна беше кървава. Сякаш някой беше разливал кофи с кръв. Зора се огледа. Нямаше жива душа. Беше сама, съвсем сама насред поляната, осеяна с хиляди, а може би и милиони макове. Очите я заболяха, Зора извърна глава от кървавата картина и погледна далеч към хоризонта. Очите ù бяха пламнали от яркостта на червения цвят. Те имаха нужда от почивка. Зора погледна към небето и замръзна. Небето също беше кърваво червено. Накъдето и да се обърнеше, яркият червен цвят я преследваше като кошмарен сън. Зора вървеше между маковете, а те се отдръпваха и се образуваше пътека. Заслепена от огнените им отблясъци, тя затвори очи и продължи да върви по невидимата пътека. Когато след минута или две отвори очи, маковете бяха изчезнали. Цялото поле се беше превърнало в плътна лилава покривка. Лавандулово море с нежни цветове, излъчващи упойващ аромат. Като във филм за фантастика лилавата феерия се превърна от цветна вакханалия, в която синьото и канареното жълто се ...