Глава четиридесет и осма
Зора му подаде свещника и бавно развърза колана на кимоното, което се свлече от раменете ù и падна върху килима като копринена купчинка. Под кимоното Зора блестеше със седефената белота на кадифената си кожа, а свещите хвърляха трептящи червени отблясъци върху изваяната ù голота. Дългите черни коси на художничката падаха на едри вълни върху раменете ù и леко прикриваха настръхналите зърна на гърдите. По цялото тяло на Зора нямаше никакво друго косъмче. Тя стоеше пред него като антична скулптура, изваяна от неизвестен майстор-ваятел. Фигурата ù беше съвършенство на природата и Сашо беше онемял пред толкова красота. Свещникът трепереше в ръката му и пламъчетата играеха по цялото ù тяло, като му придаваха някакъв митичен, нереален образ. Очите на младия мъж бяха станали тъмно сиви.
Сашо поглъщаше гледката, която се беше открила пред очите му, като пътник, прекосил пустинята и натъкнал се неочаквано на цветущ оазис. Погледът му опипваше всяка заобленост на тялото, ...