СОФИЙСКИ РОМАН

                                           Глава трета

                      Цяла седмица, Еди ходеше като болен. В къщи мълчеше, скиташе самотен по улиците, не търсеше приятелите си за игри. От онзи фатален ден, не беше стъпвал даже на тенис кортовете. Не  можеше да разбере истинската причина за този емоционален шок. Нищо лошо не беше направил, нищо лошо не беше казал, никого не беше обидил и въпреки това го беше срам пред самия себе си. Защо? От какво имаше да се срамува? И това не можеше да си обясни, а камо ли на някой друг. Майка му и сестрите му само се споглеждаха мълчаливо, без да кажат дума, без да задават въпроси. Чакаха! Знаеха, че Еди сам ще проговори, че не бива да го закачат. Явно беше нещо изключително, необикновено! Но какво? Се питаха мълчаливо и трите.

Бай Първан беше изпратил един от “подавачите”, които живееше в махалата да го извика. Еди каза, че е болен и затвори вратата. Не му се говореше. Даже не смееше на улицата да излезе, страх го беше да срещне стария художник, беше го срам за постъпката си. Дядо Владо, или Майстора, както беше започнал да го нарича във  въображаемите разговори с него, не беше казал и дума, не беше направил нито жест, нито каквото и да е. Мълчаливо и спокойно го беше изгледал когато напусна ателието,  без дума да каже, без даже да го погледне, изхвърча като куршум. Защо? Еди беше мислил дълго над този въпрос, но отговор нямаше. Цели 10 дни той не намираше отговор за постъпката си. Ядосваше се на себе си, беше постъпил невъзпитано, може би беше обидил добрия стар човек? От това се страхуваше най-много!

         На единадесетия ден събра кураж и тръгна към ателието на стария художник. Трябваше да му се извини, да иска прошка.

Пред ателието стоя дълго. Не се решаваше да почука. Никакъв шум отвътре не подсказваше, че вътре има човек. Почука боязливо на стъклото. Никой не отвори, никой не се обади. Почака малко и пак почука, този път по-смело, по-силно. Пак нямаше отговор. Тръгна си.  Щеше да дойде друг път. Беше решил. И дойде. След два дни към 6 часа след обяд, почука и вратата се отвори. Беше младо момиче в пъстра рокля с две дебели плитки, които висяха от двете страни на бялото й лице с румени бузки.

-Кого търсите?,-попита момичето, изглеждайки с интерес момчето.

-Търся бай Владо, търся Майстора,- бързо се поправи Еди.  - Няма го, ще дойде след малко, искаш ли да влезеш да го почакаш?- и момичето отвори широко вратата.

- Не, ще дойда друг път,-  каза Еди, обърна се и си тръгна.

Вече беше се успокоил. Даже беше хубаво, че старецът не беше в ателието. Еди не искаше да има други хора при новата им среща.

След два дни, Еди отново почука на вратата и този път след минути му отвора самият Майстор.

- А ти ли си,  Еди, влез, отдавна не съм те виждал. Чаках те!

-Ммм, аз..исках да…,-  пелтечеше смутено момчето.

-Донесе ли рисунките, нали беше обещал,- спокойно попита Майстора усмихвайки се в обилната си брада.

-Ще изтичам да ги донеса,- каза като скоропоговорка Еди, и без да чака, обърна се и тичешком полетя към дома си.

Когато седна срещу стария художник, който разглеждаше с интерес, рисунките на момчето, Еди вече беше разбрал, че старият художник го беше разбрал и не му се сърдеше. Усмихваше му се, сякаш нищо не е станало, и с внимание разглеждаше рисунките на Еди. Прехвърляше ги по няколко пъти, спираше се по-дълго на някои и пак се връщаше към тези, които явно му бяха направили  по-голямо впечатление.

-Никога ли не си имал учител по рисуване?- попита спокойно Бай Владо.

- В училище, по часовете по рисуване имахме учителка. Друг учител не съм имал. Сам си рисувах в къщи, на двора, и понякога на улицата.

Еди  се  беше  успокоил  и говореше  нормално. Както беше разговарял с Майстора на улицата.

Стария художник стана, отиде някъде в дъното на ателието и донесе едно бяло картонено кубче. Протегна ръка и подаде кубчето на Еди. Вземи, момчето ми. Иди си и го рисувай няколко пъти. Върти го така, че да го виждаш от различни страни и при различна светлина. Когато го нарисуваш 5-6 пъти ела да ми ги покажеш и да си поговорим. Не бързай, аз съм тук цялото лято, тази година няма да ходя на село. Винаги идвай привечер. През деня не съм тука.

И Майстора вдигна костеливата си ръка, с дълги слаби пръсти, които леко потреперваха и погали Еди по косата.

-Ти си добро момче, Еди. Харесваш ми.

По пътя към дома, Еди подтичкваше радостен. Една голяма тежест се беше смъкнала от раменете му, и най-вече от сърцето му. Старият Майстор не му се сърдеше. Беше разбрал смущението му.

В неделя отиде на кортовете много рано. Бай Първан още не беше дошъл и на вратата се люлееше старият катинар.  На пейката до вратата седяха двама мъже, явно подранили за игра. Кортовете се ангажираха предварително, и игрите се провеждаха по график, но имаше един нестандартен  в дъното на площадката, който не влизаше в графика и на него играеха тези които дойдат първи.

Часът беше към осем, когато откъм ул. Драган Цанков се зададе бай Първан с патешката си походка. Той живееше зад сградата на Радио София, в  бащината си къща, малка стара къщичка с добре стопанисвана градинка, за която грижа имаше жена му Стефка.

Още отдалече бай Първан се усмихна и приветливо се провикна:

- Хей, хора много сте подранили. Май сън не ви хваща да се разтъпчете рано рано, та и мен не ме оставяте да се наспя като хората.

- Бай Първане, ще се наспиш. Утре , нали в понеделник не работиш, почивен ден ти е.- шеговито му отговори единия от мъжете чакащи да играят.

Наближавайки вратата изведнъж бай Първансе спря резко.

-Ах, кого виждам тук, Еди къде изчезна бе човек, остави ме сам. Всичко наред ли е вече? Ама, и аз, защо ли питам, щом си тук значи всичко е минало, давай влизай влизай, че днес графика е много натоварен, чака ни дълъг ден.

   Този ден беше много натоварен, двойки и четворки се редуваха на четирите корта, без да дадат почивка и една минута на горките кортове. Едните още не излезли от заградената с метални мрежи зоне, следващите двама или четирима вече   хвърляха топките край оградата откъдето подавачите щяха да им ги подават по време на игра.

Както обикновено Еди “подаваше” на втори корт. На този корт беше започнал новото си занимание, и на този корт продъжаваше да работи. Отдавна можеше да се премести на първи корт, на който играеха най-добрите, но Еди не искаше. Бай Първан се шегуваше често, че ще предложи на ръководството на кръстят втори корт на корт “Еди”.

В ранния следобед, към 3 часа, на втори корт започнаха да играят възрастен мъж и младо момиче.  Явно бяха близки роднини , а може би баща и дъщеря. Тя се справяше трудно с ракетата, често се разминаваше с топката или забиваше ракетата в корта. Мъжът се шегуваше, че са дошли да играят тенис а не да преорат корта. Момичето се цупеше на тези шеги, но беше ясно, че е начинаеща. Обръщаше се към мъжа с “папа”, което потвърждаваше съмнението на Еди, че са баща и дъщеря. Мъжът, на около 45-50 години, беше добре сложен с хубава спортна фигура,  естествен слънчев загар и леко  изпъкнали сини очи.. Единственото което разваляше фигурата му, беше малко, току-що родено бирено коремче, което не хармонираше никак с широките му рамене, здрави ръце и крака на атлет, обути в бели тенис обувки. Екипировката и на двамата беше много качествена, навярно доставена от странство. Момичето беше слабичко, но високо, с дълги крака и дълги черни коси, събрани на “конска опашка и вързани с многоцветна лента, която силно контрастираше с гарваново черната й коса.

Бяха го освободили от задължението да подава топките и Еди седеше на пейката за публиката и ги наблюдаваше с интерес.

От доста време, Еди беше сменил мястото и вече не седеше на земята, а на пейките за публиката. Естествено когато не беше на самия корт за да “подава” топките. И в момента седеше там и следеше с внимание играта на младото момиче. Не беше много ясно,  дали  го интересуваше  играта, или  самите играчи. Особено единият от тях. Тя му харесваше. За пръв път Еди се вглеждаше в момиче или жена дошла да играе тенис, макар че тук често идваха красиви млади жени да практикуват този спорт. Българки или чужденки, всичките бяха много елегантно-спортно облечени, с ракети  и  екипировки  от известни европейски марки. Еди беше свикнал с тяхното присъствие и не му правеха силно впечатление. Но днес нещо се случи и Еди гледаше младото момиче с други очи.

Когато те приключиха играта и си тръгнаха, Еди дълго гледа след тях, сякаш искаше да запамети нейната фигура, нейните дълги черни коси, които тя беше разпуснала след края на играта, да запомни нейното излъчване. Прииска му се да я нарисува.

В същия момент се сети, че трябваше да направи рисунки на картонения куб, който му беше дал Майстора.

Вечерта преди да си тръгне, бай Първан го извика да влезе в неговото “царство”, склада на кортовете. Разрови из натрупаните от години непотребни, маси, столове, скъсани мрежи, изпочупени ракети и спукани топки, никому ненужни стари екипи-фланелки, шорти и гуменки, и извади стар калъф за ракета. Дръпна ципа на калъфа и от там излезе сравнително нова хубава ракета. Подаде я на Еди, който гледаше с невярващи очи и в тях се четяха  много въпроси: от къде? Защо?как? Кой?

-Еди, помниш ли мосю Пиер, секретаря на френската легация, който често идваше да играе с жена си. Оная хубавата французойка, дето беше взела акъла на Фъц.

- Ееее, бай Първане, как няма да я помня, Фъц не беше единствения,  който я следеше как играе, особено когато беше забравила да си сложи сутиена. Бай Първане, на никого не съм казал и ти обещавам, че няма да кажа на леля  Стефка, ама и ти не пропускаше да хвърлиш едно око към богатата пазва на французойката.-  И Еди се засмя  весело, клатейки показалеца си към бай Първан, когото имаше за баща.

- Много ти знае чутурата Еди, ама нали си мое момче, прощавам ти. Та думата ми беше, че мосю Пиер си замина окончателно, докато ти боледуваше, и на прощаване донесе ракетата си, подарък за тебе. Ето я, сега е твоя. Не е нова, но е Дюнлоп, хубава марка. Да ти е честита, моето момче. Заслужаваш този подарък. Да станеш шампион с нея!