СОФИЙСКИ РОМАН

                                                      ГЛАВА ОСМА

        Юни беше много напрегнат заради поредната сесия. Заети с изпитите си, Марта и Еди почти не се виждаха. При случайните им срещи, си махаха от далече. Марта не смееше да се доближи до него, от страх, че той ще попита за отговора. А Еди не искаше да я притиска. Чакаше тя самата да го потърси и каже, че приема предложението му.

Сесията свърши без да се видят. През лятото всички студенти заминаваха на бригада, за да помагат  на ТКЗС за прибиране на реколтата, докато  селяните-кооператори, не всички разбира се, щяха да се пекат на плажа на “Златни пясъци”, в почивната станция на “Трудещите се селяни”.

На 25 юни факултета на Еди, с влак “конски вагони” заминаха за Пловдивско.  Еди беше крайно очуден, че  не вижда  любимата си сред заминаващите студенти. Нали бригадите бяха задължителни за всички студенти.

“В конски вагон, подобен на салон пътуваме от София за Лом”, пееха момчета и момичета. Пътуването беше весело и не особено бързо. Този влак не беше “Ориент Експреса”. Разказваха се вицове и случки от  Академията, коментираха някои преподаватели, смееха се на остроумните коментари на някои зевзеци и неусетно, след няколко часа пътуване и висене по гарите, влакът спря на последната си спирка.

До Лом не стигнаха. Слязоха на гара Поповица и част от бригадирите останаха в това китно пловдивско село. Друга  част  с камиони заминаха за  съседното село Христо Милево. Сред тях беше и Еди. В двора на ТКЗС-ето, председателят  прочете списъка на студентите и в кои квартири  са разпределени.

Еди с двама от своите състуденти щяха да живеят в дома на стрина Васка, готвачка в стола на стопанството. Васко и Йони никак не бяха доволни, че са само трима. Трябваше им четвърти за карето белот. И двамата бяха страстни играчи на карти, и всяко свободно време, търсеха още двама за да оформят четворката. Еди играеше тази игра, но не беше запален, та приятелите му предпочитаха  да играят с други. Още повече, че те си имаха свои “иширети”, които прилагаха играейки срещу непознати.

На другата сутрин, след закуска всички се събраха в двора на стопанството. Всички девойки и голяма част от момчетата бяха определени да обработяат събраните домати. А осем от най -яките младежи бяха определени за товаро-разтоварните работи .

И така , студенти и студентки от Художествената Академия започнаха работа в селското стопамство.  Настанени под навеси, край дълги набързо сковани маси, те замениха четки, палитри и шпатули с касетки с зелени домати и празни щайги,  и започнаха да сортират доматите по “восъчна зрелост” и големина и да ги редят по щайгите, под зоркото око на звеноводи от местното ТКЗС.

Еди беше добре сложен младеж. Със стройна спортна фигура и яки мускули, и беше определен за бригадир на “хамалите”, както едно от момичетата беше нарекла младежите на които бяха възложени  товарно- разтоварните работи.

На обяд, бакарите идваха с пълни баки селска манджа, разливаха по алуминиевите чинии и студентите обядваха, дъвчейки пресен селски хляб.

Най-трайни спомени щяха да оставят бригадирските вечери край реката. Там пред изоставената къщичка от слама и изгнили от времето дъски, се събираха  десетина- дванайсе момичета и момчета, с няколко бутилки бяло изстудено вино и малко пресен шпек за мезе, купено от смесения магазин на селото.

    Акордеонът на Арман осигуряваше музиката, но кристални чаши липсваха, та всички пиеха студеното вино направо от бутилките. Танците и нощното къпане постепено оформиха двойките и всички бяха щастливи, да се позабавляват след дългите часове несвойствен за тях работен ден.

Васко и Йони се чифтосаха още първата вечер. Те бяха много симпатични и устроумни момчета, с силно чувство за хумор и веднага бяха станали “душата” на компанията.

Еди беше по-хубав, с голями зелени очи и светла коса. Широкоплещ и висок, той привличаше погледите почти на всички момичета, но сдържаното му и сериозно поведение ги възпираше. А и той се държеше така, сякаш около него нямаше млади хубави момичета, обекти за нападение. Никой не знаеше, че сърцето му има своя избраница и вече месец чака отговор на своето предложение.

Първите трудни дни бяха останали  зад гърба им. Студентите бяха свикнали както с работата, така и със селските манджи, с които ги хранеше стрина Васка, хазайката на Еди, Йони и Васко.

След работа  те сядаха на широката тераса и чукаха белот до  вечеря, която беше в  8 часа. За попълване на карето канеха или Арман, еврейчето с акордеона, или Наско, който се смяташе за шампион по бридж-белот. Вечер ходеха на сбирките край реката, където Йони и Васко си имаха вече близки приятелки.  След втората вечер Еди беше престанал да ходи край реката, предпочиташе да остане  в къщи, насаме с мислите си за Марта. Два пъти беше ходил до селската поща за да се обади по телефона на приятелката си, но и двата пъти женски глас му отговаряше ”Марта я няма , излезе и не знам кога ще се върне”, и в слушалката се чуваше само сигнала “свободно”.

Еди избегваше шумните компании. Беше станал саможив и мълчалив. Работеше с голям хъс, сякаш искаше да си отмъсти на някого със сила, с настървение. Приятелите му се споглеждаха и не можеха да разберат какво се случва с прителят им. Увлечени в бригадирските си увлечения, постепено престанаха да му обръщат внимание. “Страда, ще му мине” оптимистичмо предсказваше Васко. Трябва да му намерим бамбина, да видиш как ще живне”, -добавяше Йони, който го познаваше от дете. Бяха израснали в една махала.

Вечерта беше тиха. Небето, осеяно с малки мигащи звездички, наподобяваше декора на “Валпургиева нощ”.  Еди беше излязал на разходка край реката, далеч от колибата, където се събираше компанията на приятелите му. Те го бяха канили няколко пъти, но Еди все им отказваше и те престанаха да го канят, въпреки настояванията на няколко момичета, които явно търсеха неговата компания.

Наоколо беше тихо, даже щурците бяха млъкнали. Лек ветрец галеше лицето на младежа, който от една седмица си беше пуснал брада. Не толкова като мода, а по скоро за да не губи време за бръснене сутрин. И без това пред  единственото огледало до чешмата на двора, се бръснеха освен приятелите му, но и хазаина и двамата му синове -шофьори в Стопанството. Луната беше съвсем прясна, тънък сребърен сърп, който почти не се виждаше през редките  перести облаци, които се носеха като тънък прозрачен воал.

Eди седеше на голямия камък на десетина метра от брега на реката и съзерцаваше звездното небе. Мисълта му го носеше далеч от бреговете на Марица, там в полите на Витоша, където вероятно беше момичето завзело мисъта му, душата му и цялото му сърце. Образът на Марта и времето което прекарваха заедно през последните две години, го караха много остро да чувства отсъствието й. Сесията и изпитите бяха станали причина за разредяване на срещите им, но когато тръгваше за тази лятна бригада, силно  се надяваше,  да са заедно далеч от София, тук на село да работят заедно, от сутрин до вечер

да прекарават времето заедно. Имаше нужда да я вижда, да чувства присъствието й ежеминутно, да се радва на чара и хубоста й. Марта беше красива, и не само в неговите очи. Марта имаше прекрасна фигура, макар и не много висока, но много съразмерна, с дългите си черни коси и големите зелени очи, привличаше вниманието на всички мъже, даже и на мнозина жени. Млечно бялата  й кожа силно контрастираше с гарваново черните й коси. Но Марта не се появи на гарата когато цялата Академия беше във влака на път за Поповица. Случваше се някой студент да закъснее с  ден-два и да пристигне на обекта самостоятелно. Но вече повече от седмица неговите надежди не се сбъдваха. От Марта нямаше ни най-малка следа.

Нощта беше тиха, сякаш животът на Вселената беше спрял. Вятърът не се промъкваше между листата на дърветата и те безшумно чакаха наближаващата есен за да наденат златните си одежди. Тревата по брега на реката беше започнала да жълтее, а прелетните птици се събираха на малкия остров, обрасъл с шубраци, за да подготвят полета си към топлите страни.  Много рядко, в нощната тишина се чуваше кратка песен на щурец или плясък на заблудена в тъмнината вълна. Във водата, лунна пътека тръгваше от брега за да изчезне след завоя на реката.

И в тази неуловима тишина изведнъж се чу стенание, приглушен зов за помощ. Изпляска вода, сякаш птица се мъчеше да излети от водата, но не й стигаха сили да разпери криле.  Еди наостри уши и очите му се опитаха да видят това което сетивата му подсказваха. Нямаше никакво движение. Плясъка на водата беше изчезнал. Стонът беше заглъхнал. “Халюцинации” си помисли младият мъж и тъкмо се канеше да се върне към тъжните си мисли, когато плясъка на водате се чу по-силно, стенанието вече беше по-близо. Еди скочи на крака, едва не се спъна в корените на една върба, и се затича към брега. Към мястото от където идваше стенанието.

Лунният сърп хвърляше сребърният си отенък върху  реката и водата блестеше. Тук брегът беше нисък и обрасъл с папур. Сред стеблата на  растенията, изправени като ритуални свещи, се виждаше тъмен силует. Можеше да бъде дънер или   мъртво водно животно, каквито рядко се намираха по тези краища. А ако беше човек? Еди се приближи бързо към мястото където беше забелязал необикновеният предмет. Първото което видя беше една ръка, човешка ръка, която лежеше спокойна над водата опряна на високите стебла на папура. В първият момент момчето се стъписа, обхвана го страх и тревога. Но мигновено преодолял това чувство, нагази във водата за да стигне до тази човешка ръка. Луната осветяваше мястото достатъчно  за да забележи нежноста на ръката и пръстенчето, което украсяваше един от пръстите на жената. Защото по всичко личеше, че това е ръката на жена. Еди се приближи, но от брега до странната ръка имаше разстояние повече от два метра. Трябваше да нагази във водата. Но каква беше дълбочината тук, близо до брега не беше никак ясно. Потърси дълъг прът с който да достигне до ръката и да провери дълбочината. Не намери. Нямаше нож за да отреже от околните върби. Не му оставаше друго освен да рискува. Не би си простил цял живот ако не опиташе да спаси жената. Ако все още беше жива. Стоновете които беше чул,  бяха вопли на  жив човек. Събу кецовете  и чорапите, взе една пръчка и внимателно спусна  десния крак във водата. Не беше студена. Напипа хлъзгав камък заседнал в реката. Тук явно не беше дълбоко. Придвижи крака на ляво от камъка и го спусна още десетина сантиметра. Опипа дъното внимателно, беше тинесто. Седна на брега и бавно се свлече във водата. Тя стигаше до коляното му, но дъното беше тинесто и с много преплетени растения. Бавно вдиган единия крак и опита да направи крачка. Сполучливо! Още три крачки и щеше да се доближи до неподвижно лежащата във водата ръка. Тя просто плуваше на повърхноста. Много предпазливо направи още една крачка. Тук водата беше над коляното му и корените на растенията бяха много нагъсто и едвам намери място,  където да стъпи с другия крак. Но успя. Оставаха още две. Ръката беше все така неподвижна и не сменяше положението си. Леките , почти незабележими вълнички я люлееха на повърхноста, сякаш беше откъсната от тялото. Тази мисъл го смрази. Ами ако?????? При тази мисъл, в  душата му се промъкна  чувство на ужас. Но Еди беше смело момче, и бързо преодоля първоначалното стъписване и още по-смело направи следващата крачка, малко по - надясно и по-близо до ръката. Тук водата стигаше до кръста му. Дрехите, макар и леки летни, се напълниха с вода и натежаха. В  бързината не беше съобразил да свали поне  дочените панталони. Преди да направи следващата, решителна крачка, младежът  взе дълбоко въздух, успокои дишането и предпазливо вдигна десния крак и го спусна на 60-70 сантиментра напред и вдясно. Водата стигна до гърдите му, а под крака си не усети дъно. Спусна крака още малко надолу и си отдъхна. Беше стъпил на някакви корени. Преплетени , но твърди. Водата не се размъти Тук явно нямаше тиня.  Смело постави и другият крак  и плаващата ръка беше близо пред него, все така  на водната повърхност. Тук папурите бяха нагъсто и образуваха нещо като горичка.  Еди предпазливо протегна ръка и хвана ръката за китката. Веднага почувства пулса, макар да беше много слаб и забавен. Но пулс имаше. Жената беше жива. Ръката беше тънка и много малка. Можеше да бъде на дете. Еди се опита да я издърпа, но безуспешно. Не смееше да употреби голяма сила. Навлезе в гората папури и видя главата на момичето. Водата стигаше до брадичката й, главата беше оклюмала и неподвижна. Беше като мъртва. Но нали беше почувствал пулса, значи момичето беше живо. Сега, Еди виждаше лицето й, и вече беше сигурен, че става въпрос за младо момиче. Отново опита да я издърпа и отново безуспешно. Но този път се чу тихо стенание. Още един признак за живот. Явно нещо я държеше за дъното. Трябваше да се гмурне и да види какво,  и да я освободи. Еди взе дълбоко въздух и се гмурна, внимавайки да не се оплете в тази гъста паяжина от подводни растения и корени.

Краката на момичето се бяха преплели в подводните  растения, някои от които бяха бодливи, и момичето не беше успяло да се освободи от тази растителна примка. Дълго беше се борила безуспешно, и изтощена и отчаяна беше загубила съзнание.  Внимателно, Еди освободи единият крак, след това другият и хващайки момичето през кръста я понесе към брега. Ръцето му бяха раздрани от бодливите растения и  болките бяха много силни. Момчето чувстваше, че те кървят, но стискаше зъби и мобилизирал цялата си воля и енергия, прегърнал момичето бавно пълзеше към брега.