СОФИЙСКИ РОМАН

                                                         Глава дванадесета

    Белгийската Кралската Академия за изящни изкуства в Брюксел  е основана  благодарение на благоразположението на един кмет на  града. Той предоставя една от залите на кметството,  на доайена на гилдията на художниците. Залата е предоставена на тези които искат да се занимават  с рисуване, скулптура, изработване на гоблени, килимарство  и всички други,  които искат да  се занимават с  изкуство. Годината е 1711, а датата е 30 септември. След по-малко от месец, през октомври,  тук се открива първото училище за изящни изкуства в Белгия. Скоро след това, училището се премества в сградите на един изоставен манастир на улица Миди.

През годините  Академията  става поле на битки между традиционалисти и новатори,  плацдарм за противопоставяне на “умните”  срещу “нестандартно мислещите”, тепих за борба на консервативното с революционното. Състезание което никога не излъчи победител.

Тук  учат много големи имена на световното изкуство от Белгия, Франция, Нидерландия и други европейски страни. Тук учат Ван Гог, Ван Дайк и други светила на изкуството, а по-късно и на архитектурата.

В тази Академия започна да учи и едно младо момиче от България. Тя се казва Марта Теодосиева

Когато Марта прекрачи прага на Академията, нейното вълнение беше неописуемо и примесено с малко страх.

        Тя щеше да учи “моден дизайн”.  Групата на Марта наброяваше само 15 човека. Обучението беше напълно свободно. Нямаше задължителни лекции, семинари и упражмнения. Всичко беше по желание на студента. На огромното табло  бяха обявени всички лекции, семинари,  сеанси за практически упражнения, и всеки студент сам избираше кои лекции, практически занимания да посещава. Никой не правеше проверки за присъствие и никой не пишеше отсъствия. Програмата беше по семестри и на края на  всеки семестър, комисия определяше групата в която студентът щеше да продължи учението си през следващия. Това ставаше на основата на  текущите резултати през семестъра и показаното от студента на събеседванията и практическите упражнения в края на 5 месечния период. Всяка група имаше своя семестриална програма за обучение. Нямаше нищо задължително и въпреки това всички лекции, семинари и практически ателиета бяха посещавани редовно. Много малко студенти си позволяваха да отсъстват от тях.

Марта винаги сядаше на предните редици, за да слуша отблизо лекциите. Въпреки, че знаеше много добре френския език, беше завършила езиковата гимназия в Ловеч,  тя се притесняваше от особения акцент на преподавателите от фламандски произход, пък и валонците не говореха френски като парижани.

Исторически в  Белгия се бяха сблъскали две култури, два езика, две етнически групи, които в течение на вековете, пък и до сега не винаги  решаваха проблемите с усмивка.  Противоречията между фламандци и валлони съществуваха от векове.

Лекциите по  историята на фламандското  изобразително изкуство бяха едни от най-посещаваните. Професорът, възрастен  фламандец, беше изключително ерудирана личност и неговите лекции бяха от най-посещаваните. Неговите лекции винаги се провеждаха в една от най-големите зали на Академията. Както винаги, Марта седеше на втория ред в голямата зала. До нея седеше млад мъж. Той беше  отворил скицника си и не преставаше да рисува с молив професора. Правеше го явно без да се притеснява, че лектора може да го види. Когато първата част от лекцията свърши, имаха 20 минути почивка. Младежът стана, беше висок почти два метра и много слаб. Дрехите му висяха  на тялото му, сякаш наденати на пръчка. Светло русите му коси падаха на раменето му в пълен безпорядък, като разпенените води на водопад.  Минавайки покрай Марта се усмихна и каза: “кафе?”. Марто го изгледа изненадана и машинално отговори “да”. Младежът мина покрай нея и се запъти към кафенето-барче, което се намираше в приземния етаж на Академията. Момчето вървеше  и непрекъснато се обръщаше  да види дали момичето го следва, сякаш се страхуваше да не я загуби в тълпата. Седнаха. Той донесе две чашки кафе-филтър, постави едната пред Марта и каза “Албер”. Марта го изгледа с любопитство и в неговия стил каза кратко “Марта”. И  това беше целия разговор. Той я гледаше с усмивка и мълчеше, тя също.

Албер винаги сядаше  близо до нея, и рисуваше лектора в скицника си. Въпросът “кафе”, както и отговорът “ок”, станаха навик,  а след това и традиция.

След седмица-две, местата за консумация на кафявата течност се увеличиха и  в свободното време,  започнаха да посещават малки уютни кафенета около Академията. Разговорите също  се увеличиха и бяха винаги на една и съща тема-изобразителното изкуство. Покани за кино и театър нямаше, нито срещи на други теми.

През ноември Албер, в своя лаконичен стил я покани на концерт в залата на Консерваторията. Гостуваше Алексис Вайсенберг. Албер беше научил за българския произход на голямия пианист от САЩ и беше поканил българската си състудентка на концерта му. След концерта я изпрати до резиденцията. Едвам се побираше в миниатурния си “Ситроен” 2 к.с. Колата на много студенти от Франция и Белгия.

Наближаваха  коледните и новогодишните празници. Градът беше започнал да се украсява с “дядомразовци”, елхи и ярки светлинни гирлянди.

- Българите празнуват ли Коледа?- попита Албер, в междучасието.

Марта беше изненадана от въпроса и след кратка пауза, тихичко и неуверено каза “да”. И това беше целият разговор.

В семейството на професор Теодосиев. Коледа беше семеен празник, който се празнуваше много тъжествено. Спазваха се традиците наложени от времето и Църквата. Наред с Великден беше най-голямият хрстиянски празник и  Теодисиеви отдаваха необходимата почит на Деня в който се беше родил Сина Божий. След 1944 година новата власт зачеркна този празник от списъка на официалните български празници, но, по стара традиция, у Теодосиеви този празник все още се отбелязваше, макар и без шум и парадност.

Марта беше много натоварена с занятията в Академията. В къщи също имаше много работа свързана с учението. Оставаше й много малко свободно време, което тя използваше  за да опознае града, да посети някой и друг музей или просто да поседи в някоя квартална градинка, каквито тук не липсваха, за да схване пулса на градския живот, да наблюдава навиците  на хората, да потърси пътя към своето място в този красив, но засега чужд за нея град.

Любимото й място за разходки беше Стария Брюксел. Със своите тесни улички, с малките кафенета и терасите на семейните ресторантчета,  количките за продажбата на необикновено вкусните  белгийски пържени картофи, прочути със  златистата си  коричка, и станали тема на много френски анекдоти.

Само тук, в стария град в малкото магазинче на стария Жерар,  можеше да си купите  шунка, произведена със  стар и престар майсторлък, все още топла. Той беше четвъртото поколение собственици на тази бакалничка, която не помнеше  вече своите първи клиенти от 19 век.

Независимо от тълпите туристи, дошли  от всички краища на света, брюкселци не нарушаваха спокойния ритъм на живота  в този оазис на отминалите времена, сякаш за тях времето беше спряло. Масите наредени покрай почернелите от времето стени на старите къщи,   покрити с традиционните покривки на малки квадратчета, канеха минувачите да поседнат, да изпият по халба  студена бира, замезвайки с “фрит”- известните в цял свят пържени картофки и синьо сирене. В Стария Брюксел бяха и бутиците за ненадмития белгийски шоколад, произведен от стари майстори занаятчии  които предаваха опита си от поколение на поколение, от баща на син,  опит усъвършенстван в течение на векове.

Марта изпитваше огромно удоволствие да се смеси  с тълпата туристи от Европа, Америка и далечна Япония, и да скита безцелно по малките улички, които й напомняха разходките по калдъръмените тесни улички на Стария Пловдив, когато бе посещавала леля си, живееща в града на “трихълмието”.

В резиденцията на българския посланик също се готвеха за празниците. Целият дипломатически състав и техничвските служби на посолството  и търгоското представителство щяха да посрещат новата 1960-та година тук. В двора  извисяваше  снага огромна елха украсена с множество цветни светлини и огромни блестящи топки. В подножието на дървото бяха наредени бутафорни кутии,  с различни размери обвити в разноцветни  лъскави опаковачни хартии. Вътре, в голямата зала за приеми, също беше поставено голямо Новогодишно дърво украсено с много  елхови играчки, свещи, бенгалски огън и разноцветни лампички, мигащи по специална програма. По стените и прозорците бяха залепени звезди и снежинки от лъскаво фолио, които допринасяха за празничния вид на залата.

Марта виждаше суетнята наоколо  и носталгията по родния дом и баща й, все повече  се оказваха живи и силни в душата на момичето. Образът на любимия Еди посещаваше от време на време сънищата й, но напрегнатото ежедневие и новото в живота й,  бяха   претъпили  донякъде  първоначалната,  почти нетърпима  болка от раздялата. Познавайки характера на баща си и неговите принципи, тя  знаеше, че той никога няма да отстъпи, мислейки, че е за нейно добро, за нейното бъдеще. И нищо, и никой не можеше да го накара да мисли и действа другояче. Понякога даже си мислеше, дали не беше грешка нейното увлечение по Еди, но в следващият миг съзнаваше колко силно го беше обикнала и се сърдеше на самата себе си, че допуска такива мисли в главата си.

С наближаването на Коледните, след това и  на Новогодишните празници, се виждаше  и края на първия семестър. Студентите бяха под напрежение. През      януари, след края на коледната ваканция, щяха да се състоят събеседванията и практическите занятия, след което комисиите щяха да определят новите групи и техните по нататъшни учебни програми. Това беше един вид селекция на успелите и напредналите в обучението. При тази система ,никой  не беше сигурен и не знаеше в каква група ще попадне през следващия семестър. Можеше да отиде напред, да продължи на същото ниво, или  макар и  много редко,  имаше случаи на регрес.   

В къщи всичко беше тихо, без сътресения. Топлина липсваше, и думичките “мамо” и “дъще”, означаваха по-скоро степен на роднинска връзка, отколкото  емоционална връзка. Кирил се стараеше да бъде незабележим, не се натрапваше да играе ролята на родител, присътвието му в “семейството” беше повече от символично. Материално бяха осигурени, имаха прекрасно жилище, имаха спокоен и интересен живот в една прекрасна страна с чудна природа.

Въпреки безоблачното семейно небе, Марта изпитваше някакъв необясним вътрешен страх, едно безпокойство което не й позволяваше да се отпусне напълно когато беше в къщи.  Крайно се очудваше, че това необяснимо безпокойство, този страх от невидима и неосезаема опасност, напълно изчезваше по време на самостоятелните й разходки  из Стария град, както и при “ кафепитиетата” с Албер, непознатият до вчера младеж, които бяха станали “традиция”.

Съботният ден беше към края си. След дълга разходка из  центъра на града, Марта се беше прибрала, позамръзнала и изморена,  но доволна от дългата си разходка по централния площад на белгийската столица.

“Голямият площад” е името на централния площад на Брюксел. Той е един изключителен архитектурен ансамбъл, считан за върха на архитектурната декорация.  Не случайно великият френски писател и поет Виктор Юго го счита за най-красивия площад на света. Заобиколен е от монументални  сгради, представляващи  шедьоври на архитектурното изкуство, сред които се открояват сградите на Кметството и на кралския дворец наречен “Къщата на краля”. Тук, в тези  изключително красиви сгради се помещава седалището  на Корпорацията на пивоварите, която днес дава подслон и на музея на пивоваренето. Случайно ли е, че Гамбринус, Богът на пивоварите е белгийски крал! В  сградите, които оформят Голямия площад,  са  седалищата и на други белгийски и интернационални корпорации.

В  спомените си, Голямият площад  съхранява щастливи и трагични моменти от историята. През 1523 година, на този площад, Великата инквизиция изгаря на клада първите протестантски мъченици Хенрих Вес  и Жан Ван Есхен. На същият площад през далечната 1568 година са обезглавени граф Егмон и граф де Хорн, осмелили се да изяват несъгласието си с политиката  водена от  крал Филип 2-ри в Нидерландия.  На света не съществува по-жестоко разрушаван площад, както няма и държава да е вложила толкова много средства за възстановяването му. На този площад се организират и множество забавни и културни мероприяти. Тук на всеки две години се  създава цветен килим с размери 77х24 метра, формиран  от петстотин  хиляди разноцветни бегонии. Чето площадът е сцена на голями концерт.

“Голямият площад” е обявен за Световно архитектурно наследство от ЮНЕСКО!

Премръзнала,  но щастлива от видяното на “Голямия  площад”, Марта се прибра към 6 часа. В апартамента цареше пълна тишина. Навярно  Виола беше на следобедно кафе  при съседката сръбкиня, а Кирил се беше запилял на някъде.  Имаше нужда от топлина и почивка.  Един топъл душ щеше да я освежи и сгрее. Съблече дрехите, влезе в банята  и затвори вратата след себе си. Бързо се вмъкна  в душкабината и пусна топлата вода.  Тялото й се радваше на кристалните капки гореща вода, които съгреваха не само тялото на младото момиче, но и душата й. Водата я обливаше и отнемаше умората и студа. По тялото й се разливаха топли водни вълни, които доставяха на Марта неописуемо удоволствие.  Стоеше под душа с гръб към вратата и се наслаждаваше на топлината,  която  се изливаше над главата й. През  шума  на течащата вода,  едвам долови лек шум от отваряща се врата, инстиктивно се обърна и замръзна. Под рамката на вратата стоеше  и я наблюдаваше Кирил. На лицето му беше изписана многозначителна усмивка.