СОФИЙСКИ  РОМАН

                                                             Глава двадесет и първа

      След студената и невероятно  дълга зима, най-после майското слънце беше сгряло душите и телата на софиянци. Неотдавна,  те бяха прибрали зимните дрехи в старите скринове и куфари,  и облечени в пъстри летни премени се радваха на слъчевите паркове и градини на столицата. Кафенета, сладкарници и ресторанти бяха изнесли маси и столове по тротуари и тераси, и съвсем не се оплакваха от липса на клиенти. Алъш веришът вървеше  много успешно.  Това лято,  всички погледи бяха обърнати към Аржентина, където щеше да се състои поредното световно първенство  по футбол. Може би тази беше причината през тази 1978 година да се родят толкова много известни български футболисти.

Днес беше най-голямият български празник. 24 май-Ден на Славянската писменост и българската култура. Празникът на Солунските братя Св. Св. Кирил и Методий. Още  от ранна  сутрин,  улиците и площадите бяха пълни с празнично облечени ученици и ученички с червени връзки и букети от живи цветя в ръце. Елегантни учителки и учители се суетеха около тях, за да подържат реда и дисциплината на ученическите редици. Учители по пеене и диригенти на училищни духови оркестри даваха тон за песен или за изпълнение на марша посветен на този велик празник. По улици и площади се носеше “Върви народе възродени, към светли бъднини върви”.., пееха я чавдарчета със сини връзки, пионери и комсомолци. Пееха я млади учители и учителки, припяваха я и    пенсионирани учители -ветерани,  които стояха на главната улица и си спомняха как  дълги години бяха  марширували  покрай редиците на своите ученици. Понякога сълзи замъгляваха очите на старите учители, но в душите им беше празнично и сърцата им биеха в ритъм с  младите.

Камбаните на “Александър Невски” бяха отбелязали дванадесетия час и  манифестацията на софийските ученици и студенти беше към своя край. По кафенетата и сладкарниците  в центъра на града беше пълно с хора. Млади и стари искаха да се почерпят за празника преди да се приберат по домовете си за обяд.

В Градската градина,  на гърба на старото кметство на София, сега градска библиотека имаше новооткрито кафене. Десетината маси бяха заети до последния стол. Двете сервитьорки едвам смогваха да изпълняват поръчките, които валяха от всички страни. От всяка маса ги викаха за да бъдат обслужени. На една от масите близо до голямата чешма с трите чучура, седяха три студентки от софийски университет. Както се досещате, едната беше Лина със своите състудентки Светлана и Марина. Тъкмо бяха наближили кафенето, когато Марина забеляза, че се освобождава една маса, изтича да я заеме и махна на приятелките си да  побързат да заемат т  токущо освободените  столове. Мина доста време докато една от сервитьорките можа да им обърне внимание. Поръчаха три кафета и три коли. Минаха още поне десет минути докато поръчката им бъде изпълнена. Но момичетата не бързаха. Свтлана и Марина бяха от провинцията и никой не ги чакаше в общежитието,  Лина също беше сама в града. Дядо й и Бистра бяха заминали още предния ден за Пановци да садят домати. Щяха да се върнат едва вечерта на следващия ден. Така, че и нея никой не я чакаше у дома. Седяха и си приказваха пиейки кафетата си. Светлана,  която седеше с лице към алеята водеща към Градската Художествена Галерия, посочи един мъж който вървешв към Галерията.

- Това не е ли директорът на галерията, който ни говори на изложбата?,- предположи тя. Не беше запомнила името му. Приятелките й се обърнаха и видяха Еди да върви към галерията. Лина ведна го позна, скочи и го настигна. Каза му нещо, той поклати глава, но явно Лина беше много настойчива и двамата се насочиха към масата  на момичетата. Лина го покани да седне на нейния стол и отиде към павилиончето, от където се върна с един сгъваем стол. След малко сервитьорката донесе още едно кафе и малка бутилка кола. Лина мимоходом беше успяла да даде и тази поръчка.

- Благодарим, че приехте поканата ни другарю директор, и честит празник!, -каза Светлана за да разведри обстановката.

- Честито и на вас. Празника е главно за учащите се, ние дейците на културата сме прикачени допълнително,- се пошегува Еди. И ме наричайте просто Еди. Тук няма директори и други началници. А сега ви моля да се представите вие. Аз ви помня от вашето посещение на изложбата посветена на Майстора, но там не можахме да се запознаем.

- Това е Марина, до мене е Лина, а аз съм Светлана. Приятно ни е! - представи приятелките си Светлана.

Пиеха кафето и колата, но разговорът не вървеше. Еди започна да ги разпитва за следването им, за бъдещите им планове. Измисляше теми за да запълни неловката ситуация в която бяха изпаднали.

Марина стана, извини се, че я чакат в къщи и си тръгна. След малко Светлана искаше да направи същото, но Лина усетила намеренията на приятелката си, леко я настъпа  да не мърда от мястото си.

- Еди, моля Ви разкажете ни по-подробно за запознанството си с Майстора. Тогава почувствах, че можете дълго да говорите на тази тема, но не искахте да удължавате престоя на групата. Навярно, мнозина не се интерсуваха от тази тема, което е нормално. Вие постъпихте много тактично, макар на мен ми се искаше да продължите Вашия разказ. На мен ми беше много интересно.

- Какво да Ви кажа Лина, чичо Владо, както бе пожелал да го наричам, изигра много голяма роля в моя живот. Той стана мой баща, мой настойник, мой духовен  кръстник и покровител. На него дължа всичко, което имам днес. А то не е малко. Нямам предвид материалните неща. Ако  много силно се интерсувате, мога да ви ракажа, но се боя дане ви доскучае. В моята история няма принцове и принцеси, няма неочаквани обрати и магии. Обикновена човешка история.

- Еди, много бих искала да чуя Вашия раказ, но за съжаление днес е празник и трябва да отида на обяд у леля си. Поканена съм. Ще се радвам да  го чуя някой друг път. И обръщайки се към Лина добави: Съжалявам миличка, но трябва да тръгвам, имам много път до Дружба, където живее леля. Обади ми се утре, ако не си заета да се видим, Чао.  И Светлана си тръгна.

Еди гледаше това младо, красиво момиче и си спомняше за своята отминала младост. Преди година и половина беше отпразнувал 40-тия си рожден ден. Не беше щастлив. През 76-та беше се простил с майка си, следващата година внезапно си отиде вуйчо му, на когото дължеше толкова много. Както той, така й двете му сестри. Без вуйчо Киро, животът им би бил ад и нищета. Благодарение на неговата материална помощ и тримата бяха получили висше образование, двете му сестри се  бяха омъжили. Малката  в Плевен, а голямата в София и  вече имаше две прекрасни дъщери.

Десетилетия мечтаният апартамент с ТЕЦ беше вече реалност, но в него още по-силно чувстваше той самотата.  Жените го харесваха, никоя не минаваше покрай него без да се усмихне, без да погледне този висок, строен мъж с телосложение на спортист. Но тъгата в сините му очи не изчезваше и в най-приятните минути, каквито си позволяваше от време на време, или по-точно казано, когато му ги предоставяха жени  надяващи се на една по-дълга връзка. Но след двете, тежко изживяни  разочарования, Еди беше много внимателен и както казваше често на приятелите си, “съдбата му беше отредила живот на стар ерген”.

В Градската градина тълпата  постепано оредяваше. Хората бързаха да се приберат за да седнат на празничната трапеза и да отпразнуват този прекрасен празник със семействата си.

- Вас не ви ли чакат за обяд, млада госпожице, днес е голям празник? тихо попита Еди.

-Не, днес никой не ме чака, дядо ми е на село и ще се върне едва утре вечер. Ако не бързате можем да се поразходим. Квартала, където живея е много приятен има чудесни градини, пък и големият парк не е далече. Сега там всичко е разцъвтяло и трябва да е невероятно красиво. Ако нямате ангажименти и не бързате, можем да се разходим. Тъкмо ще ми разкажете останалат част от историята на Вашия живот. Имам чувството, че е много интересна.- каза Лина, погледна го дяволито и добави. Ама всичко ще ми разкажете, ок? И Лина стана от мястото си, взе малката чантичка, преметна я през рамо. Аз съм готова.

- Аз обаче не съвсем, - с усмивка подобна на нейната каза Еди ставайки. Трябва да се отбия до Галерията и да взема един пакет. И тогава може да осъществим разходката,  която предлагате.

Момичето беше много прямо, не криеше желанията си и елегантно ги излагаше пред събеседника си. Това съвсем не отговаряше на принципите на българските момичета, а и говореше с някакъв особен акцент. Слабо усещан, но все пак забележим за чувствителното ухо на Еди. Облеклото й също говореше за магазини в Европа. Ставаше му интерсно.

Лина винаги носеше дрехи поне с един размер над нейния. Широки, свободно падащи по тялото и прикриващи женските форми. Този стил на обличане беще наследила от баща си. Майка й полагаше неимоверни усилия да я накара да се облича по-женствено, но Лина отказваше категорично,  със същата категоричност отказваше да ползва грим. Беше естествена до съвършенство. За прическата й да не говорим, тя беше извън всякакви норми, моди и правила. Представляваще една красива руса, силно къдрава джунгла разпиляна по раменете й и спускаща се до средата на гърба. Няколко гъсти кичура падаха непрекъснато над очите й, та се налагаше периодически да ги повдига, ако иска да види пътя пред  себе си.

Манифестацията по булевард Руски беше свършила. Тук там, малки групички  стояха и си приказваха, а може би обмисляха къде да продължат празника. Двама младежи носеха огромен портрет на двамата братя,  на които “народната власт” беше отнела титлите на Светци.

Пред аперитив “ Берлин” всички маси бяха заети, същото положение беше и в “Грозд”. Народът празнуваше!

Лина и Еди вървяха по булеварда и при Университета завиха на ляво и после на дясно, за да се отзоват на улица “Шипка”. Тръгнаха надолу към Перловската река и Лина предложи да се разходят из Докторската градина.

- Нямам нищо против, но аз не съм на гладна диета, затова Ви каня да похапнем едни изключително вкусни кебапчета в Чешкия клуб, а разходката ще оставим за след това, за подпомагане не храносмилането. Става ли?

Лина мълчеше. Спря,  погледна в очите му, усмихна се и каза:

- Добре, но само при едно условие. Следващия път ще ми дадете възможност  да се реванширам. Намигна с двете очи едновремено  с леко навеждане на главата, при което необузданата златна грива на момичето падна пред очите й.

- Добре, справедливо е! Съгласен съм. - отвърна с усмивка Еди и зави надясно към Чешкия клуб.

Естествено нямаше нито едно свободно место. В този ресторант, още при откриването му в 11 часа, всички маси бяха с табелки” ЗАПАЗЕНА”. Някои бяха наистина резервирани, но по-голямата част, сервитьорите запазваха за своите редовни и щедри клиенти.  Еди разчиташе на Мони, негов приятел от старата махала, който още преди 20 години беше започнал тук като” момче за всичко”, а сега беше един от сервитьорите ветерани. В Чешкия клуб текучество нямаше, или беше много много рядко. Нито персонала се сменяше, нито клиентелата, а още по-малко менюто. Славеше се с изключително вкусната скара и превъзходната наливна чешка бира. Такава бира не можеше да се намери в нито един софийски ресторант, Без музика и без танци, тук клиентите идваха заради храната, атмосферата на частен клуб, и естествено перфектното обслужване. Голяма част от служителите на БНТ бяха редовни клиенти, поради близоста на телевизията и платежоспособноста на служителите й.

Днес Мони не беше на работа. За него  бил почивен ден. Възрастния чех, който беше едновремено и управител и метър д Отел, каза, ако имат възможност да се разходят и да дойдат след час. Еди погледна часовника си, беше 2 и 15, искаше да каже нещо, но Лина го изпревари и с широка усмивка към възрастния чех каза: “Добре, ще дойдем след час, моля Ви запазете ни маса и предварително Ви благодарим.

Еди беше готов да избухне в смях, но с голямо усилие се сдържа. Това момиче не си поплюваше при вземане на решения. Стреляше право в целта. Но го правеше толкова елегантно, че човек не можеше да й се сърди. Още повече, че усмивката й не слизаше от миловидното й личице, скрито от буйните кичури  на непослушната й

коса.

След разходката, обядваха при чехите и когато си тръгнаха часът вече  беше шест.

Лина каза, че трябва да се прибира. Благодари за разходката и обяда, чешкия клуб й беше харесал много, и му напомни за реванша. Това напомняне беше направено с такъв приятен тон и с толкова чаровна усмивка, че Еди беше готов за реванша още тази  вечер. Естествено не го изрази гласно, въпреки силното желание, което се беше появило толкова неочаквано и същевремено толкова силно.

Въпреки тежката изпитна сесия, Лина намираше време да се среща с Еди. И двамата чувстваха нужда да се виждат, да се разхождат, да разговарят за нещата от живота. Лина не се уморяваше да слуша разкази за детството му, да тежките моменти на семейството след смърта на баща му, напускането на училището. Особен интерес, младото момиче проявяваше към срещата му с Майстора и ролята му в живота на Еди.

През юли студентите заминаха на бригада в помощ на селското стопанство, но този път Лина не се записа доброволка. Искаше да има повече свободно време за да се наслаждава на срещите с новия си приятел.

Витоша беше толкова красива и привлекателна. Лина се беше влюбила в планината.  И при всяка възможност тя молеше Еди да се разходят до планината. Особено я привличаше Драгалевския монастир. Тишината, спокойствието и светоста на мястото изпълваха младото момиче с особено чувство. Тук тя се зареждаше с положителна енергия. Странното беше, че и Еди беше започнал да гледа на добре познатия манастир,  с други очи.  Малката църквичка, манастирският двор с беседката и цветята наоколо, гробовете на починали игуменки на манастира, превръщаха мястото в райско кътче с особено излъчване. Тук цареше тишина, мир и красота. А редкият камбанен звън, сякаш идваше някъде от далечното минало на човечеството.

Вече повече от час седяха под беседката в дъното на манастирския двор и разговаряха. Лина обожаваше разказите на своя приятел и непрекъснато му задаваше въпроси свързани с миналото му. И днес тя седеше до него и слушаше поредният разказ за работата му в дърводелската работилница на бай Дончо.  Лина слушаше облегната на една от подпорите на беседката с лице обърнато напълно към Еди.  Когато Еди свърши разказа си, се получи минутна пауза. Лина стана, сложи  двете си ръце на раменете му, прегърна го и устните й се приближиха до неговите.  Те се сляха в дълга, страстна, дълбока  и безкрайна целувка.

В момента,  в който устните им се отдалечиха за миг, двамата едновремено прошепнаха онази думичка, която прави Човека да се чувства божество, която го извисява над света, която е символ на щастие, която е смисъл на живота му  и за която понякога,  Той чака цял живот. Обичам те!