Солта лежеше скрита във водите на лагуната, разтворена и невидима на пръв поглед, но тя бе там, жива като живота. Между дървени укрепвания и насипи бяха оформени плитки правоъгълни корита пълни с луга, и ако бяха гледани отвисоко то те имаха червен цвят наподобяващ на извадено от огъня желязо. “Тиганите” - така им викаха.

  Встрани от тях, висока купка сол с формата на призма, стоеше непривично насипана сред равен и пуст терен. Геометричната форма придаваше триизмерност на пространството.

Сол имаше и по ръбовете на засъхналата по края на басейните кал, втвърдена като кора на зараснала рана.

 В първата половина от деня слънцето ръсеше пареща жар и вдигаше лека мараня над земята. Трепкащите пластове въздух изкривяваха формите на щръкналите треви и разпръсваха сутрешни йодни пари. Отвъд тях, в плитчините, се виждаха силуети на работници, заети с привичната им за сезона дейност. Отделяха едрите кристали сол от лугата с дървени гребла и лопати, а с помощта на ръчни колички я отнасяха по наредени, прави, успоредни дъски към близките купки. Опалените им от слънцето, лишени от тлъстина тела, се гънеха от подвижни мускули. Единствената дреха по тях, дочените им панталони, бяха втъкнали крачолите им в гумени ботуши.

- Киряк, не стана ли време за бира? - провикна се един от тях.

- Как да не стана, от кое време още! Изсъхнахме вече! - отвърна му друг от басейна. 

- След малко отивам - чу се трети, доловил докачливия им тон.

Гласовете отекваха наред със звуците от хрущящото, ритмично загребване на лопатите, плисъка на вода и крясъка на морските чайки. Скоро щяха да привършат и да се притулят на сянка при едноетажната постройка. Тя се намираше над басейните, встрани и по неписано правило там щяха да пият бира, да хапнат и да се потопят в обедно мързелуване.

    Градът не беше далеч. Къщите му се виждаха от другата страна на плиткото езеро. От там черен път прокарваше дири, вървеше по дигата и в продължението си достигаше до началото на солните басейни. От едната му страна се чернееше пясъка на дългата плажна ивица и широтата на морето, а от другата, камъни, папур и тръни се опираха до спокойните води на лимана.

  Халил, един от работниците, беше вдигнал ръчната количка и я прибутваше със скрибуцащото й колело по дървените плоскости. Разбраха се за още два курса и отиваха да почиват. Знаеха се добре и работата им спореше, къде със закачливи подвиквания, къде с шеги. С техника и добър синхрон пестяха време. До обяд щяха да свършат по голямата част, а после както дойде.

  Въздухът щипеше в ноздрите и отваряше синусите. Слюнка се събираше под езика и предизвикваше импулсивно преглъщане. Гореше на вода.

    “Още два курса” - мислеше Халил.

   Сухото му тяло, навикнало на физически труд с лекота избутваше количката по наклона на дигата. Имаше издръжливост и здравина, такива, каквито бяха и на двадесет, но вече прехвърлил тридесет и пет се беше укротил до мека сила работеща бавно, но сигурно напред.  

   Имаше замислен вид. Не говореше много, но винаги беше готов да помогне при нужда. Такъв си го знаеха, такъв го приемаха.

    Солните кристали набъбваха над плиткия басейн, като кишав сняг сред зима. Слънцето вършеше своята работа. Изпаряваше водата и оголваше твърдината им. От началото на август нямаше дъждове и щяха да извадят добри количества. Работеха на ръка. Гребяха квадрат по квадрат, осминка, четвъртинка, половинка и така целия басейн. Държаха занаята жив, макар, че в промишлеността отдавна навлезе механизацията. Цената на солта бе нищожна, а и конкуренцията от средиземноморието силно притискаше пазара. Въпреки това черноморската сол бе силно търсена и предпочитана. 

     Халил, изсипа количката върху купката и се върна за нов курс. Една отчетлива картина напираше в съзнанието му. Виждаше я ясно. Промъкна се доминантно измествайки останалите му мисли. Семпла къща, кошара с овце, бягащи по двора кокошки, черешови дървета отрупани с цвят. Тиха картина на неговото минало. Тръсна глава и се спусна по дъските към басейна.

    Беше приключил с училище от рано. Стигнал до осми клас сметна, че това му е достатъчно. На село учителите бяха кът и понякога липсваха, затова не отделяха толкова голямо значение на учението. Майка му и баща му, искаха да го пратят в града да продължи, но той отказа. Каза им, че ръцете му са силни и с тях ще си вади хляба. Сестра му се нае да се изучи и да остане в областния град, а той се захвана със стопанство и строителство.

 - Халил, нали знаеш, пълним още две колички и спираме! - гласът дойде от човека държащ гребло в ръката си. Казваше се Мето. Беше сух като останалите и единствения стимул за работа му бе да си вземе надника и да отиде да го изяде и изпие вечер на кръчмите край морето.

- Щом си казал.- отвърна му Халил, надскачайки нормалният тембър на гласа си. - Та кои луди се пекат в такава жега? Само ние и онези по плажа - довърши изказа си, като стъпваше леко по дъските и управляваше умело колелото пред себе си.

    Видя се млад и див, някъде назад в спомените си. Както се полага на всяка младост, налудува се в младежките си годинии, а като отби военната служба си намери жена от съседното село. По-скоро му намериха. Ожениха го. Женитбата в тези села рядко бе по любов. Имаха си правила, където старите събират младите. Те не са се виждали, не се познават и ги питат в деня на срещата им, дали искат да са заедно. Ако се харесат, се вземат, ако ли не, не ги насилват, но в повечето случаи нещата се случваха и така се създаваха здрави семейства. 

    Потта се стичаше по гърба му и мокреше ръба на дочените му гащи. Беше гологлав, без шапка и мокри кичури коса се бяха налепили по врата му. Сините му очи се бяха впили в скърцащото колело и умело избягваше бабуните от засъхнала кал.

     Баща му неук, но мъдър човек преди срещата му беше казал, че красотата не е във външността, а в младостта, и че не е важно как изглежда човек, а какви ги върши, защото младостта си отива, но делата остават.

  Хареса Седика още щом се видяха. Тя бе на деветнадесет, мила и нежна като пролетен цвят. Прибраха се при родителите му. Старите също я харесаха. Халил не и даваше да работи. Остави я само по домакинската работа и да нарежда двора. Искаше да е като цвете сред дома им. 

 Две години след като се взеха със Седика им се роди момиче. Появи се с името си в една лятна нощ. Имаше ярко пълнолуние и я кръстиха Айсун. Означаваше красива като луната. На второто дете Седика пометна и така повече не можа. Минаха няколко месеца и започнаха да се случват странни неща. Казала му бе, че в даден ден ще си счупи ръката и в същия ден, той чупи ръка. Каза му на коя дата баща му ще си иде и на тая дата той си отиде. В съседното село загубиха дете и за два дена вдигнаха цялата околия да го търси, а тя му каза къде да търсят. Посочи им точно и мястото, едно дере в гората, където беше паднало детето, чакаше помощ с навехнат крак, гладно и изплашено. Разчу се за нейните способности и започнаха да прииждат всякакви хора да им казва. 

 “Божа работа”- си мислеше в началото Халил и се опитваше да приеме нещата с привидна простота.

- Халил, ти бира нали ще пиеш? - подвикна Веселин. Той им беше нещо като началник.

- Ще пия.

- Е, колко за теб?

- Две ми вземи- отвърна Халил.

- Добре, аз ще тръгвам. Ще се върна след час. - обяви на всеослушание Веселин и отправи финален въпрос на висок глас- Нещо друго?

- Вземи и някоя вафла да се подсладим. - обади се Киряка.

      Наред със студената бира, началникът щеше да им вземе и обяд, който се състоеше най- вече от хляб, кюфтета или риба от скарата в града. 

- Пресъхна ми гърлото и ми защипа на пръста - оплака му се Мето, който ритмично прехвърляше солта от басейна в празната талига. В един момент остави лопатата и захапа пострадалия си пръст. Беше се отворило място под нокътя и лугата която влезе там му създаде дискомфорт.

- Не те разбирам Мето. Цял ден блъскаш тук за единия надник и после отиваш да го изпиеш на капана. Що не се задомиш, та да се кротнеш? Все още имаш време едни деца да направиш- говореше му приятелски Халил.

- Не са за мене жена и деца. Нали имах една и какво видях от нея, само ядове.

- Е, недей така, не всички са такива!- опита се да смекчи тона колегата му.

- Нали ги гледам, всичките са вятърничави в главата. Свестните, откога ги прибраха. Не съм свикнал да ми държат сметка и си обичам свободата - отвърна Мето.

    Години минаха и всякакви се извъртяха. Беше му писнало от чужди хора. Пречеше му в работата и рахатлъка. Понеже я обичаше и не искаше да ѝ се кара, след дълго умуване и премисляне взе решение. И понеже решението, което вземеше мъжът в семейството беше общо, неговата воля беше да оставят селото и да заминат за града. Щеше да се хване в строителството, а и за детето му щеше да е по-добре там да се учи. Продаде голяма част от овцете, а което остана, остави го на майка си. Заминаха. Установиха се на квартира и поеха нов живот. Забрани на Седика да разкрива за дарбата си на когото и да било, а и тя разбираше, че това нарушава хармонията в семейството. От Бога ли бе, от другаде ли, не знаеше, но каквото и да е, човек не биваше да научава неща за себе си, понеже имаше право на избор и можеше да променя съдбата си. Реши да си трае за добро. А тя дарбата й не се явяваше пред всеки и за своите се затвори. 

  Халил пристигна в крайморския град със семейството си в края на пролетта. Градът се пълнеше с дъх на море и водорасли. Малкото летовници, които бяха пристигнали се разхождаха лежерно по дългата плажна алея и пълнеха масите на отворените заведения. Първата работа която намери бе като работник на солниците. Трудоемка, но с прилично време и заплащане. Изкара летния сезон, а после се захвана със строителство. Животът им пое в нова среда. Дъщеря им навлезе в училищна възраст и майка й се зае с грижите по нея. Седика прикриваше тайната си, но имаше приятелки от село и те си я знаеха. Понякога идваха да я търсят за съвет, но с изричната уговорка да не казват на никого. Така се завъртя годината и отново дойде лято. Халил го извикаха пак на солниците и той не отказа. Строителството спираше заради сезона до средата на есента. Работата на солта му носеше разнообразие и доход.

   Мето натовари количката, а Халил я завъртя и тръгна по дъските. Затътри скрибутащото й колело към купката със сол. Остана му още един курс. Слънцето жулеше изпеченият му, лъщящ от пот гръб, а мускулите му играеха живо по него. 

- Последен курс правим и спираме! - подвикна му от съседната купка Киряка.

- Да, знам- отвърна Халил.

- Я, виж, някой идва- извика колегата му и извъртя глава по посока на черния път. 

   Халил и той погледна натам. Някой караше доста бързо в посока към тях и вдигаше голяма пушилка след себе си. Нямаше повече и от километър откъм града. 

- Турист. - отсъди Халил - сигурна е сбъркал пътя за плажа.

- Е, бива ли, бате, така да карат?!- възмути се Киряка.

   Тъмната форма на движещият се обект започна да наедрява и придоби очертанията на джип. Облите му фарове и ръбестата му форма, придаваха вид на тромава играчка. Приближаваше бързо, но на завоя към бараките намали и смени посоката.

- Тоя, като че ли при нас идва.- обади Киряка.

   Ръбестото тяло на машината се спря пред ниските постройки. Приличаше на черен свинкс застанал пред порутен кокошкарник. Прахоляка който беше вдигнал все още се плъзгаше над пътя и бризът го носеше встрани. Джипът стоеше на разстояние не повече от стотина метра от купките със сол, където двамата другари гледаха с любопитство. Никой не слизаше от колата. Стъклата бяха тъмни и не се виждаха хора вътре. Най-близко до бараката беше Веселин, който се готвеше да отиде до града за храна и бира. Той се доближи за да разбере да не би да са се объркали или има някаква причина да са тук. Зоната на солниците бе забранена за външни лица и в началото й имаше знаци и бариера, която навярно бяха отместили.

    Вратата се отвори. От колата слезе едър мъж. Халил и Киряка видяха как началникът им се разговори с непознатия. Разговорът бе кратък с няколко кимания с глава, след което Весо се обърна към тях и им махна да дойдат. Двамата работници тръгнаха по дигата на басейна, подведени по- скоро от любопитство, а не толкова следвайки волята на началника си. Наближиха и тогава забелязаха, че има и друг. Освен едрия мъж в колата на предната седалка, златни прозрачните стъкла седеше и младеж, неподвижен и безизразен с тъмни очила, гледащ напред в някаква неопределена точка от хоризонта. Така той по никакъв начин не изразяваше присъствието си. Слаб, с коса до раменете, бледо лице, без гънки, можеше да се каже, че притежаваше някаква порцеланова финност. Издължените му крайници и дълги пръсти на ръцете показваха по-скоро интелектуални, отколкото физически способности. Носеше бяла риза с флорални мотиви и къси светло кафяви бермуди. Босите му крака бяха обути със семпли чехли. Мъжът, който разговаряше с отговорника беше към петдесет годишен, не много висок, с едро и набито тяло, облечено с черна скъпа копринена риза с дълги ръкави. Носеше тъмни панталони, свършващи до кафяви сандали, обути на бос крак. Слънчевите очила, стояха някак неестествено под ниското му чело, окачени върху месестите му щръкнали уши. Имаше къса прическа от прошарени коси, а лицето му бе гладко избръснато. Не се виждаха други атрибути, освен масивен часовник, който издайнически издуваше ръкава на ризата при китката му, а също и голям златен пръстен с черен оникс на безименния пръст на лявата ръка. Стойката му излъчваше властност и увереност.

    Халил и Киряка се приближиха и поздравиха. 

- Халил, този господин иска да говори с теб! -побърза да каже Веселин, някак угоднически.

- С мен?! - отвърна въпросително работникът. Погледна към човека в черно и интуитивно предусети за какво може да го търсят.

  Беше ги виждал много пъти такива, там край къщата му, на село, само, че онези не бяха така изтупани и скъпо изглеждащи. Носеха грижите и проблемите си пред вратата му, а тя неговата Седика ги приемаше и им казваше. Те пък, къде вярващи, къде не, грабваха своята надеждица и смирено си отиваха с нея.

- Трябва да ме закараш при жена си!- някак си свойски, с мек заповеден тон му проговори непознатият.

  Нямаше нужда да отрича или да се съпротивлява. Пътеката бе прокарана. Разкриха ги. Глупаво беше да си мисли, че като се преместят и всичко ще се забрави. Информацията беше довела тези непознати хора при него. Всъщност не търсеха него, а жена му Седика, но чрез него. “Да не би майка му да го е издала?”- опитваше се да гадае.

- Не мога, на работа съм, не виждате ли?! - опита се да даде отпор. Нямаше нужда да отрича и без другото знаеше, че е безсмислено. 

 “Дали пък приятелките на жена му не са ги упътили?”- продължаваше да си задава въпроси Халил.

- Ние се разбрахме с началника ти, нали така!? - каза непознатия и се обърна към Веселин, като човек сложил финален подпис върху невидим договор.

-Ами, мога да те освободя за днес.- смънка Веселин, обръщайки се към Халил и добави - Тя, ако работата не търпи отлагане…

- Вижте, жена ми напоследък не се чувства добре и не може да гледа, ако идвате за това. - беше прям и се опита да разколебае посетителите.

 - Няма значение, просто ни заведи! - продължи мъжът с настоятелен, нетърпящ възражение тон.

    Отговорникът не доумяваше за какво толкова е важен един обикновен работник и защо искаха да ги заведе при жена му. Знаеше кой е човекът в черно, затова се доближи до Халил и прошепна в ухото му.

-Този е от онези…Нали разбираш! По-добре отиди с него, да си нямаме ядове. Пускам те, пък ти ако искаш се върни, така или иначе свършихме за днес.

  Халил се почувства предаден. Защитата му я нямаше. Все едно, че бе в река и плуваше срещу течението й, а тя подигравателно, надмогвайки усилията му го повличаше надолу. Нямаше нужда да се съпротивлява, а да се остави на силата й.

-Трябва да се облека.- каза той и се запъти към бараката. 

Киряка остана безучастен към разговора, но за да покаже присъствие попита Веселин:

-Ти нямаше ли да ходиш към града…? Хайде, че пресъхнахме!

  Джипът навлезе в улиците между първите кооперации. Пътуваха мълчаливо, липсваха допирни точки. Остана само едно напрежение във въздуха, между простите указания за посоката до дома му. Не се ядосваше, не обвиняваше никой. Приемаше нещата със спокойствие. Беше минал вече през това. Поредният с болка и проблеми човек, който искаше да чуе истини за себе си, но можеше ли да ги понесе. А тя им казваше и не им спестяваше, дали за добро или лошо, но в повечето случаи, човек имаше право на избор и можеше да смени посоката.

   След няколко завоя, спряха на свободно място, близо до входа на триетажна кооперация. В това време на деня летовниците все още бяха на плажа и имаше места. Пръв от задната страна слезе Халил, последван от едрият мъж, слизайки от шофьорското място. Младият остана в колата, неподвижен с непроменено изражение. Двамата пресякоха тротоара и застанаха пред входната врата. Следобеда беше утихнал в лятна дрямка. Улицата пустееше под сенките на дърветата. От короните на близките липи се носеше цвърченето на врабците. Тиха мелодия на нечие радио грабваше вниманието към отворена балконска врата на съседна кооперация. 

- Сина ти не е болен! - беше започнала да говори.

 Бяха седнали с непознатия в кухнята на столове край масата за хранене. Така и на се представи. Седика беше по домашни дрехи, шалвари и памучена връхна тениска. Облегната на стола в дома си тя не изпитваше страх, а напротив изразяваше непринуденост. Очите и бяха широко отворени и кафявите им ириси не помръдваха.

- Следата ти е дълга и черна и светлината си покрил с нея. - първите думи имаха ефект върху човека пред нея. Той свали очилата и се потърка по очите. - Пусни и не възпирай момчето.- продължи Седика - Не може да ходи в твоя път. По тебе е налепена кал и не можеш я очисти лесно. Нужно е покаяние. Стори хабер на сиромаси, направи зекят нейде. Смири се инак ще страдаш. Бог еднакво гледа на човеците и на бедни и на богати. По делата ни съди. Пред лицето му сме като маковете в полето. Ако рече с един лъх и ще ни покоси, но той е отмерил на всеки с времето му. В кръвта на сина ти има отрова. Ще трябва да се изчисти. От стрес е и от веществата дето взима. Да слага едра сол под езика преди лягане, няколко кристалчета. Така да прави до два месеца. Сутрин като става, да пие много вода. Ще се оправи, но ти го пусни за да не страдате и двамата. - така му говореше. 

   Седика не издаваше емоции. Гледаше някак през него, сякаш не бе човек там пред нея, а дух безплътен. И непознатия я слушаше, но излъчването му не беше вече така властно. Беше свил раменете си и някак си се бе смалил, свел погледа си към пода. Ето, че чуваше тази жена, говореща му нещата които знаеше и мислеше, а дори не беше си отворил устата пред нея. Не можеше да се възпротиви. С годините съжалението повдигаше чернилката с която се бе задръстил. Мислеше, че ще си отиде и стореното от него не ще се поправи. Наследникът му щеше да остане мек като восък и щеше да затрие линията му. Знаеше какво да направи, щеше да слезе долу при него в колата и щеше да смени подхода, но дали щеше да намери сила да преодолее егото си. Той, страшилището, който само с една дума изпепеляваше души.

  Седика спря да говори. Настъпи неловка тишина, с което показваше че разговорът е приключил. Едрият мъж извади банкноти, остави ги на масата, след което стана бавно от стола и излезе мълчаливо от стаята.

    Не го изпратиха, тръгна си сам. 

Халил остана в съседната стая. Седнал на леглото си, потриваше с ръка брадата си. Беше се втренчил в дъщеря си Айсун. Тя, поместена удобно на креслото гледаше телевизия. Шума от хлопнатите врати я накара да се ослуша любопитно. Погледна към баща си и срещна погледа му. Усмихна му се и отново се извърна към телевизора. 

  “Не е дарба това, проклятие е!”-мислеше си Халил и една картина отново измести мислите му. Бяла къща с двор и нацъфтели череши. Старата е седнала отпред на пейката със забрадка и дълга престилка. Наоколо щъкат кокошки и тя хвърля ечемик с шепата си. Загребва от купанката и ги вика да ги храни. В кошарат