Лято. Жега. Отникъде полъх. Лежим потни на една ръка разстояние, за да не се опира плът в плът. Не говорим, да не затопляме излишно атмосферата. Правим отчаяни опити да заспим, когато чувам едно „туп” откъм прозореца.
- Роско, нещо влезе от прозореца!, казвам на мъжа ми.
- Наде, на осмия етаж сме. Какво ще влезе? Полтъргайст?
- Казвам ти, чух го! Може да е някоя огромна х-х-х-хлебарка…
- Еее, стига вече с тези хлебарки! Дори така да е, котака ще й види сметката. Хайде сега, успокой се, и спи.

  Послушах го. Наложих си да не мисля и се унесох.

  На сутринта проверих дали Цуки е хванал нещо. Намирам го застинал пред библиотеката, вперил поглед в една точка, само ушите му леко притрепват, и тихо промъцва „ ме-е-е-е-„.
- Роско, тука има нещо! Виж го Цуки! – соча аз.
- Стига ма, Наде! Аман от твойте фобии! Остави котака да си свърши работата! И вземи направи закуска, че закъснявам за работа.

  Не ме разбира тоя мъж. Аз просто ЗНАМ, че някаква гадина се намъкна в къщи. Пак поглеждам Цуки. Не си е променял позата поне от час. Добре де, казвам си, Роско може би е прав. Давам им да ядат на мъжете, обличам се и потегляме всеки в своята посока.

  През деня се улисах в работа и почти забравих за случката. Като се прибрах, заварих котака спящ на кълбо, и си отдъхнах. Каквото и да е било, едва ли е убягнало на нашия дивак.

  Вечерта протече както обикновено – разпит на детето, порцийка нравоучения, вечеря ,после новините, филма…И както си гледаме телевизия, нещо малко и черничко притичва светкавично по пода от единия край на библиотеката до другия. Роско ахна и  катапултира от фотьойла да го лови. Цуки докато се размърда, нещото се шмугна под библиотеката. Той пак застана на пост, втренчил поглед в една точка, и само долната му челюст потреперва нервно.

- Видя ли? язвително подемам аз. Като ти казвам, че някакво животно влезе снощи, ти – не, та не. Поне знаем ли какво е?
- Мишка! Как може бе, на осмия етаж?! , недоумява Роско
- Не знам. Какво ще правим сега?
- Даваме на котака още един ден, ако не я хване, купувам капан!

  Цуки остана в същата поза 24 часа, ни яде, ни пи, но мишка така и не хвана. После загуби интерес, покатери се по пердето да се пораздвижи, наостри си ноктите в канапето, хапна, легна и го отмърка.

  Роско заложи капани във всяка стая. Изкарахме още една жежка нощ в очакване. На сутринта детето крещи:
- Хванала се е, хванала се е!

  Тичам аз и какво да видя – една малка, нежна душица, с кръгли ушички и оченца като мъниста, свряла се в единия ъгъл на капана и трепери.
- Мамо ма, не може ли да си я задържим, виж колко е миличка, пита сина.
- Ами Цуки? Все някой ден ще я изяде….
- Няма бе, той досега я гледа и си игра с нея.
- Как така?
- Бъркаше между решетките с лапичка, ама много внимателно.
- Не, не, я виж колко е уплашено това мишле. Само при вида на котка може да му се спука сърчицето от страх.
В този момент се намесва Роско:
- Я дай един леген с вода, ще потопим капана и край на проблема!
- Неее! В един глас викаме с детето. – По-добре да го пуснем навън да си живее!
- Глупости! Нали пак ще дойде тук, или в някой друг апартамент, където няма толкоз да го жалят, отсича Роско.
- Моля те, бе, татееее, настоява малкия. Не искам да ставаш убиец!

  Роско се стъписа, загледа сина ни, после мишлето и срещайки ужасения му поглед, реши да ни угоди. Ей това е МОЯТ мъж!

  Въпросът бе къде да го закараме, та да не се върне, пък и да си доживее спокойно края дните.

  Докато обмисляхме вариантите, реших да нахраня душицата. Пуснах й малко парченце кашкавал, пъхнах и една капачка с водица. А то, горкичкото, толкова стреснато, че не смее да доближи храната. Прииска ми се да го успокоя, да го погаля, да го уверя, че е в безопасност. Отворих вратичката на капана, мушнах вътре ръка да го хвана, и......стана тя една…..

  Мишката се промуши между пръстите ми и изскочи от капана. Цуки, който през цялото време внимателно бе наблюдавал ситуацията, подскочи и с четирите крака във въздуха и се втурна да я гони. Този път мишката отиде в кухнята. Груба грешка – там нямаше пролука, където да се скрие. Цуки успя да я сгащи в един ъгъл и я затисна с лапи. Детето самоотвержено се хвърли да спасява мишока, изтръгна го от ноктите на котака, но биде злостно ухапано от малките му остри зъбки. В този миг се намеси Роско с един вестник, навит на руло, и прасна с него мишката. Детето се разхлипа:
- Ми тя сега умря, ма мамоооо! Що я пусна от капана? Аааа?
- Аз….исках само да я пипна….., заоправдавах се аз.
- Надо, Надоооо, кога ще пораснеш! заклати глава Роско.

   Зави телцето във вестника, и слезе да го остави зад блока.

  Вечерта, едва пъхтящи от жегата, лежим на спалнята и мълчим. От прозореца се чу едно „туп”. С Роско се спогледахме. Той, без да каже дума, стана и отиде да заложи пак капаните.

  На сутринта намерихме в единия мишок. Цуки стои и го гледа право в очите. А онзи – без капка свян и страх, похапва от сиренцето, сложено за примамка. Същият ли беше, не знам, но много му приличаше.

  Този път без разтакаване сложихме капана в багажника на колата и потеглихме по магистралата за Пловдив. Някъде по средата на пътя спряхме да пуснем мишока. Отворихме вратичката, той се поколеба за миг, после отпраши към полето, като от време навреме спираше и поглеждаше назад. Накрая се изгуби сред тревите.
- Е, сега вече няма как да се върне, доволно заключи Роско.

  След два дни, лежим мълчаливо на сгорещената спалня, а в тишината се чува едно „туп”……