Спи градът в безшумни тъмнини. На нощта невярна броди тя бездомна и сама, а дъждът ръми ли, ръми... Невидими вървят след нея жалби за преминалите дни. Спомените като кучета бесни злобно я разкъсват, а скръбта расте ли, расте. Миналото ù остана тъмен край, заледен е той сега, а виковете нейни нощната тишина  пронизваха. От болка кървавите сълзи се стичаха като ранена в сърцето пантера, а мракът в него ставаше по-дълбок. Малко по малко надеждата изчезваше в мътната мъгла и за пореден път на болката и тъгата жертва стана тя, а изцеление не намираше за нейната душа ранена. Не знаеше по кой път да поеме тя, а дъждът продължаваше бавно да ръми, докато мракът не погълна нея и нейното кървящо сърце!...