Андрей умря, надвесен над клавиатурата.
В последните месеци често късно нощем бе мислил за този момент, докато лежеше в леглото си, мъчен от най-упоритото безсъние, което можеш да си представиш. Тъпо е да те мъчи безсъние, когато живееш в някаква смачкана и изхвърлена в кошчето реалност, нищо не ти се случва и вече отдавна си наясно, че животът просто не си струва усилията да бъде живян. Единственото хубаво нещо са сънищата, защото в тях всичко е такова, каквото би могло да бъде наяве, а не е... именно липсата на сънища мъчеше Андрей, не липсата на сън, знаеш, липсата на спане... Всъщност, най-вероятно той толкова тъгуваше по своите сънища, само защото именно тях не можеше да има... заради безсънието.
Вечер си мислеше всичко това и когато всичките му самосъжалителни и жалки мисли се свършеха, започваше да си представя...
Представяше си как грижливо ще напише предсмъртна бележка, ще я остави на нощното шкафче, ще вземе от него симпатичните бели хапченца, идеално кръгли и почти блестящи в тъмното и ще си легне, драматично провесил ръка от ръба на леглото. После ще го намерят и много ще плачат, а той все ще си намери откъде да ги гледа и да се смее подигравателно. Само на Петър наистина му пука... за Петър не си струва да се живее...
Петър е уморен... Уморен и тъжен, и неудовлетворен. Знаеш, когато човек изгуби всичко и остане само с... само с човек като Андрей ... в главата му протичат странни процеси. И Смисълът си хваща шапката и си заминава най-демонстративно.
Гласовете започват да кънтят из празните стаи, стъпките отекват по пода... Горкият Петър... Толкова е уморен… oт Андрей. Андрей все мрънка, че никога нищо не се случва и че му е нужен повече сън.
Ето, сега ще се случи нещо...
Вместо всичко, което някога си бе представял, Андрей усети две потни, но хладни ръце, около шията си. В следващите няколко секунди ги усещаше все повече и повече... Главата му тежко падна върху клавиатурата.
Единственото светещо нещо, което видя в тъмнината, беше някаква неясна, бледа светлина, която нахално се приближаваше и заслепяваше очите му. И нямаше сърцераздирателна предсмъртна бележка. Само едно много тъжно, провлачено и примирено „ йгхр8888 „
Петър нежно погали косата му и леко допря устни до нея.
- Спи, мъничък Анди...
На сутринта Андрей спеше, сложил главата си върху клавиатурата... мелодраматично лежеше там, по-красив от всякога, без да си прави труда дори да диша. Петър първо го погледна с някакъв странен вид възхищение, присъщ само на него, после малко се ядоса. Как си позволява такива своеволия?! Какво би станало, ако всички така изведнъж се поддадем на внезапен порив и спрем да дишаме?
О, дишай! Дишайдишайдишай! Моля те, Анди, дишай!
Изведнъж млъкна, сякаш осъзнал нещо много важно, погледна го с презрение и го гледа втренчено толкова дълго, че накрая в погледа му остана само безразличие.
Типично... Все се отказваш в най-неподходящия момент...
© Алиса Всички права запазени
(мечка, дето си върти ушите)