На забравена гара чакаш влак, който не е за теб... Влак, във който няма пътници, влакът за Никъде. Скиташе се дълго в хиляди лабиринти, уморен от своя бяг днес отново си до мен. Отново до мен, ала искаш да заминеш надалече, толкова далеч, там, където и Слънцето не огрява. Там, където ще бъдеш винаги сам и ще очакваш чудото да намериш онова, което търсиш. Знаеш, че е невъзможно да намериш там любов... невъзможно е някъде да я намериш, щом не знаеш какво искаш... Но си упорит, толкова упорит, а и несигурен...
Накъде ще отведеш този път душата си? Докога безнадеждно ще се скита? В очите ти се чете една огромна болка, едни стари рани много надълбоко в твоето сърце... всяка рана, всяка болка, знаеш, всичко сам си причини. Прехапваш устни и се чудиш: кой ли ще те разбере? Кой ли ще ти подаде ръка? Но не, не очаквай някой да го направи, щом ти сам не го правиш... Живееш в един свой свят, в един изгубен град - там, където минувачи няма, душата ти е по-самотна от пустиня!
С алкохола ли ще давиш мъката и дъжда ли чакаш да заличи сълзите? Ветровете ще отнесат твойте страхове надалече, пак с една и съща заблуда будиш се всеки ден... За скитниците като теб никой не плаче, никой не влага чувства в тях. Вечно гониш нищото, вечно надяваш се на нещо по-добро, а дори не знаеш какво е... Но аз ли да те обвинявам? Аз имам ли право да те съдя? Аз ли съм тази, дето ще ти покаже пътя? Не, не мисля, че имам това право. По-виновна съм дори, щом тръгнах след теб... Не зная на какво се надявах, ала открих любов, която още дълго ще ме държи! Ходех с теб по опънати въжета, не те оставих и за миг.
А знаеш ли какво се прави с такива като теб? Оставят се на произвола на съдбата! И днес аз... аз, която и за момент не се отказах... спирам да те гоня! Не че нямам сила, напротив, имам още... ала вече нямам воля, нямам воля, никакво желание да обичам човек като теб!!!
© Красимира Гущерова Всички права запазени