– Студено е, щипе.
– Но пък е свежо.
Нямаше вятър. Снегът беше още съвсем бял, клоните – черни и натежали, се мъчеха да стоят изправени и се поклащаха във въздуха, за да пазят равновесие; приличаха на клетници, обесени на стволовете на дърветата. Тук-там се чуваше лай, подранилите стопани на кучетата духаха в шепите си и пристъпяха от крак на крак. Черни косове вървяха бавно върху хрупкавия сняг и грачеха рязко и недоволно, за да покажат, че не могат или не искат да летят.
– Не е свежо. Зимата никога не е свежа.
– Когато въздухът е толкова чист, прилича на стъкло. Виж!
Не видя нищо. Вгледа се в далечината и му се стори, че планината се е напукала. Единият склон, северният, беше бял, а южният – черен. Като че ли по средата имаше пукнатина и тя разделяше билото на две.
– Имаш предвид, че въздухът реже. Мда, това вероятно е вярно. Той е счупено стъкло.
Кафяво куче дотича и започна да върти опашката си. Момиче с бяла шапка го викаше по име.
– Търсят те, иди си, куче.
– Не го гони, иска да ...