"Справедливост за всички"

 

(дебютен роман)

 

Тихомир Димитров

 

Еп. 1

 

Докато си бръснеше краката в банята, Даниела беше пуснала ума си да блуждае в различни посоки. Понякога си говореше сама стига да е сигурна, че няма други хора наоколо. Спореше със себе си, задаваше си въпроси и им отговаряше остроумно. От всичко на света най-много обичаше да се подиграва наум с недостатъците на своите познати – да разобличава лъжите им, да се гаври с недъзите им, да осмива на идеалите им. Ето например Гергана – дебелото момиче от бившия й клас. Даниела винаги избягваше срещите с този изрод, но поне веднъж в годината трябваше да  й отделя поне един час за кафе, защото дебелата никога не се отказваше да звъни по телефона. Последният път изпуши цяла кутия цигари, слушайки пъпчасалия монолог на комплексираното момиче за това какви свине са мъжете и колко важно е жените да се поддържат срещу техния мачистки терор, да  се срещат  редовно, да обменят идеи, да чертаят стратегии за сваляне от власт на вечния деспотски патриархат. Нищо чудно, че я бяха избрали за почитен председател на местния феминистки клуб. Дори беше присъствала на една от срещите им – отново под настоятелството на пълничката Гергана. Да, в сравнение с останалите феминистки тя наистина можеше да се нарече “пълничка” и доста красива при това.“Трябва да имаш някакъв сериозен недостатък, някакъв много силен комплекс, за да бъдеш феминизрано животно”, мислеше си Даниела, докато махаше изкусно и последното косъмче от прекрасното си бедро - “нима трябва да се мразят мъжете?” Тя не можеше да ги мрази, разбира се, още от най-ранна детска възраст беше разбрала, че може да получи всичко, което пожелае на този свят и, че източникът на благата е винаги един и само един – мъжете. Те са хората, които работеха по 12 часа на ден в офиса, за да може прекрасното й тяло да посещава три пъти в седмицата солариума, масажиста, салона за красота и скъпите магазини за козметика на Estee Lauder. Мъжете пълнеха резервоара на комфортното дамско Пежо – едно истинско бижу, което пак те й бяха подарили. Мъжете плащаха разточителните сметки на мобилния й телефон, подаряваха й цветя и непрекъснато я заливаха с комплименти. Защо да ги мрази? Заради хубавите думи, луксозните подаръци, милионите безплатни услуги, които правеха само срещу усмивка и приятелска целувка по бузата? Тя погледна изваяния си, стегнат бюст в огледалото. Всичко дължеше на тези две гърди. Не само на тях, разбира се – на неустоимата си усмивка и на стройното си тяло също. “Твърде много проститутки имат красиви тела” – промълвиха устните, на които червилото за 90 лв., което си “купи” вчера стоеше повече от добре -  “но много малко са жените, които знаят как да се възползват адекватно от Божия дар”. Защото преди всичко стоеше интелекта, разбира се – интелекта и волята, съчетани в едно, подчинени на неустоимия стремеж към луксозен живот, можеха да направят чудеса, за които бедните провинциалистки, дошли да се продават евтино в столицата, не можеха да мечтаят дори в най-смелите си блянове. Още като малко момиченце Даниела беше осъзнала тайната, от която се възползваше до ден днешен  - да бъде малкото, невинно, сладко момиченце, което Те искат да защитават от злините на външния свят, за да докажат какви големи батковци са. Баща й, лека му пръст, я научи на това без да иска. Татковците се привързват към малките си дъщерички много повече отколкото майките към своите синчета. Докато майка й знаеше само да забранява – не пипай това, не яж онова, учи си уроците, не стой до късно пред блока, напиши си скучните домашни по литература, блъскай си детската главичка над безумните геометрични задачи от “В” група в сборника , баща й тайно й носеше шоколади “Тоблерон”, подари й кукла “Барби” и редовно финансираше забежките й до кварталното кафене с джобни, които неколкократно надминаваха седмичния лимит, определен от мама. Дори знаеше, че пуши цигари.
Малката й главичка, обаче, постоянно си задаваше един единствен въпрос – как ще свърши всичко това? Ами ако го ядоса? Ако направи някоя толкова голяма глупост, че Той да я намрази завинаги? Какво ще стане, ако, не дай Боже, посегне да я удари с някоя от тежките си ръце? Това щеше да сложи край на техния заговор, да прекрати
интересната игра, за която мама не подозираше нищо и най-вече – щеше да сложи край на приятелството с първия мъж на живота й. Ето защо Даниела мразеше майка си  -намрази я още в деня, в който занесе бележника с двойката по математика на баща й за подпис. Той беше се подписвал и друг път под разни двойки, с уговорката, че ще станат шестици. Тогава тя сядаше, четеше денононощно и неизменно успяваше да поправи бележката, но никога не беше крила от него своите неуспехи в училище. Тази двойка, обаче, беше по-специална от останалите. Беше втора поредна двойка и то не по кой да е предмет, а по математика – специалността, която татко й преподаваше в университета. Беше решила на всяка цена да се подготви за класното, да изкара шестица и чак тогава да покаже бележника пред баща си. Криеше го навсякъде, но майка й ровеше като мишка из най-потайните кътчета на детската й стаичка, въпреки хилядите молби, въпреки надписа “Забранено за родители” на вратата, въпреки всичко. И го беше открила. За пръв път виждаше баща си толкова разгневен. Той влезе с взлом в нейната малка крепост – никога не беше го правил без да почука предварително и никога не влизаше без някакъв таен подарък, който е купил за малката си дъщеричка по пътя към вкъщи след работа. Лявата му вежда трепереше – сигурен знак, че нещо го е вбесило до краен предел. Така трепереше и когато проверяваше изпитните работи на своите студенти у дома. Мълчеше и с трепереща вежда задраскваше лист след лист с безкрайни, грижливо написани решения на задачи по висша математика. Отдолу поставяше СЛАБ 2 и се подписваше. Този път се беше подписал под още една двойка, но не каква да е, а двойката на дъщеря му по Алгебра – предмет, върху който бяха работили заедно безброй дълги нощи и дни – предмет, който тя трябваше да знае на всяка цена.
Даниела се усмихна на спомена блажено, докато бавно потапяше разкошното си тяло във ваната с горещата вода. Баща й стоеше пред нея с трепереща вежда и гневен блясък в очите, а нейният мозък препускаше – как да излезе от тази ситуация – как да не се изложи, как да оправдае лъжата, как да го убеди, че  това е наистина за последно – как, как, как? Напрежението й беше дошло малко в повече през онзи далечен ден. Вместо да каже каквото и да било, тя беше започнала да плаче. Позволи на всичкото натрупано напрежение, на самосъжалението и на мисълта, че този свят е ужасно несправедлив и, че не я заслужава, заедно да се излеят навън – в тих, но продължителен, искрен, отчайващ плач. Никога нямаше да забрави какво се случи след това – баща й седна до нея на пода в детската стаичка, прегърна треперещото й телце с лявата си ръка – още си спомняше аромата на силния му, мъжки парфюм, който я обгърна заедно с мускулестата му ръка и уханието на пури – най-възбуждащата комбинация на света. Още си спомняше дълбокия му, плътен глас: “Ако изкараш за срока поне четворка по математика, ще те запиша за екскурзията в Гърция…”
Звънът на телефона прекъсна мислите й. За щастие слушалката беше поставена в непосредствена близост – на етажерката до ваната.
- Ало, принцесо, ти ли си?
- Кой друг мислиш, че ще вдига телефона по това време у дома?  - тонът й беше умишлено предизвикателен
-   Виж, извинявай, ще закъснея малко, отвори ми се много важна работа, става въпрос за много пари, ще мина да те взема от вас един час по-късно, обещавам да ти се реванширам, окей?
- Само гледай да не закъснееш повече от час, за да не ме открадне някой квартален сваляч, такива се навъртат много, нали знаеш?
Отсрещната страна мълчеше. Даниела знаеше как да засегне мъжкото му самолюбие. Няма  по-добър начин от това да накараш един мъж да те ревнува.
- Ще бъда по-бърз от вятъра.
Свободен сигнал.
Тя постави телефона на влажния под и блажено се отпусна във ваната. “Глупчо, и без това щe те накарам да ме чакаш поне един час докато се приготвя”. Обичаше да кара мъжете да я чакат...

 

Целия текст на романа можете да прочетете на: