Съзнателният ми живот премина от преход в преход, от криза в криза, от опашка на опашка. Все чакаме, все се надяваме, все уж този път ще ни се получи и уж сме си взели поука и все на няколко години се оказваме отново на стартова позиция.
Усещането е като, че ли си един от онези хамстери, които не спират да се движат и да се въртят в едно колело. Вървиш, не спираш, усилваш – намаляваш темпото, времето минава в движение, годините летят и се обръщат и установяваш, че си си все там, на онова място, от което си тръгнал преди толкова години, само дето умората вече е голяма, бръчките са повече и надеждата е на критичния минимум.
Не спирам да се чудя, защо се получава така. Едва излезем от едната криза в нямане, в недоимъци и липси на всички нива и сякаш нещата започват да се оправят и започваш да я отпускаш тази душа, да дишаш по свободно, да кроиш планове, да спиш спокойно, да се усмихваш и след 3-4 години бам! всичко отначало, и някак ти изниква аналогията с оня виц за българите и пъкъла, ч ...