Шум. Присвяткване. Леко пращене на електронни сигнали. Говор, приличен на човешки.
Напоследък не се обаждаш.
Няма за какво.
Днес ти се обадих.
Защо?
Не се чуваме.
Така е.
Да се видим? Холограмно поне?
Какво стана? Изминаха две години. Каква е тая ненормална форма на общуване? Нали между нас имаше нещо? Всъщност трябваше да ти го кажа. Обичам те. Сънувам те с паралела на съзнанието си. И е толкова глупаво да го пиша. Открих какво е любовта. Знаеш ли го?
Мълчание.
Как да те търся? Изминаха вече двеста години! В кой отдел на Рая си? Или са те разпределили в Ада? Там са минали само две минути... Така казват охранителите на Съдбата, толова са смешни, имам да ти разправям много за тях, щом се видим – времето служело за нож между създаването и рушенето. Реже и не позволява едното и другото да съществуват заедно. Пиши. Моля.
Писах ти. Но писмата ми изгарят. Тук имаме всичко, но е в пламъци. Създадеш ли нещо, то изгаря, още докато е в мислите ти, а ако не успеят да го опожарят там, става на въг ...