Стоя на прозореца и гледам навън, как се носят малки снежинки, а е май. Месецът на щастието за природата. Сякаш нежни мечти и надежди плуват във въздуха. Красиво е, но и тъжно. Старата върба ги изпраща за сбогом. Знам, че умира. Стволът и е прояден. Не е останала, почти никаква кора. Някъде ниско долу са поникнали свежи клонки, но и те ще загинат. Старите са сухи и сгърчени, като плетеница, като красива плетеница. Може би спираловидната върба е дървото с най-красивите мъртви клони.

Вече втора година се чудех, дали да я отсека, но ми беше жал, защото виждах, как с последни сили се бори да остане на тази земя. Жал ми беше, защото я отгледах от малка пръчица и стана прекрасно дърво в моята градина. Дом за птици. Дори и сега синигерчета събират нейните пухкави цветове, за да строят гнезда.

Странно нещо са дърветата, умирайки носят щастие за другите.

Задуха по-силен вятър и всичко се изпълни с бяла мъгла. Излязох навън и сложих ръка на ствола ѝ. Чувам, как проскърцва в пукнатите. Плачът на умиращия. Но знам, че от тази снежна приказка, която се стеле от нея, някъде... Някъде между бучките пръст ще поникне ново дръвче, нова красива върба.

А е чуден ден. Слънце, нацъфтели цветя и люляци, пеят птички. Земята се къпе в щастие. 

И моята върба е щастлива...