Старият бор гледаше отвисоко гората под себе си с гордост. Той беше първият тук, на високото планинско било. После израснаха ели и мури, още елхи и още борчета. Сега вече са голяма гора.
Чувстваше се стар. Клоните му тежаха и той се огъваше при най-малкия повей на вятъра. Чувстваше се ненужен.
Загледа с обич младите дървета и се съвзе. Той можеше още. Нужен беше, не ненужен.
Унесе се в спомени. Беше се извила страшна буря. Стенеха дърветата. Клоните им се огъваха до земята. Тогава той - старият бор, пое върху себе си силата на бурята. Разпери клони да запази гората си. Бурята отмина. Всички дървета се отърсиха от нея и му се поклониха от благодарност.
Спомни си за всичко това старият бор и гордо издигна челото си. Имаше с какво да се гордее и за какво да живее. Имаше.
© Харита Колева Всички права запазени
елхичка и борче красиви,
години минаваха,
птички в клоните гнезда си правеха.
Миришеше на бор и елха,
децата ми
под тяхната сянка израснаха
и аз като орлица разпервах крила
- пазех ги
"клонче" да не падне
от техните крехки тела!
Но бурен вятър се изви,
клоните на борчето и елхата счупи,
а мойте деца по света разпиля!
Самотна в бурята ниско кръжа,
с надежда на някое клонче да кацна,
крила уморени
до остарялото си тяло да прибера!