Когато излязох за пореден път този ден, отново видях странния старец на пейката. Попитах се защо все седи там и ме гледа някак втренчено и тъжно. Реших, че имам още малко време, седнах до него и го поздравих. Той ми отговори някак отвеяно. Едва сега забелязах колко стар бе той всъщност. Дълбоки бразди раздираха челото му, очите му имаха странен жълтеникъв отенък, но все още изглеждаха привлекателни. Вероятно едно време е бил красив и строен, но ето, че годините си бяха казали своето...
- Да, знам какво си мислиш... Жалко е, нали?
Стреснах се от взенапно нарушената тишина...
- Какво?! Защо мислите така? - попитах след малко.
- Времето лети, а с него отлита младостта, красотата, силите... всичко си отива малко по малко. Всъщност май употребих точната дума. Старостта е слабост, а слабостта те прави жалък. Бориш се цял живот за нещо и, когато го получиш, се оказва, че вече не ти трябва, защото нямаш силите, бързината, сръчността... вече ги нямаш.
В очите му се четеше невероятнa тъга, която ...