10.

Заживях при дядо Марко. Даде ми една стаичка в къщата си – наблизо имаше складове за машинни части – назначиха ме началник - склад, работех, вечер му помагах за работа по двора. Не се обаждах на Мичона, тя също мълчеше. С децата се чувахме често, разбрах, че не  им е казала за раздялата ни. На дядо Марко всичко разказах – и за Мичона, и за сина на Крас – сега поне на душата ми е чисто – каквото имаше скрито-покрито, всичко изчистих. Много ми липсва Мария, живеех в някакъв постоянен огън, заливаха ме постоянно спомени, това много ме измъчваше и гледах да съм зает – да работя по много, нощем да мога да поспивам с нейната сладка усмивка и косите ѝ, скътани в душата ми. Всяка вечер обикалях къщата на Крас – виждах, че трябва да се поправя покрива, едната круша заплашваше да счупи прозореца каквато е прораснала. Казах на дядо Марко, той говори с кметицата. Тя дойде един ден, влезе в двора, гледа, записва си разни неща и си отиде. След седмица ме извика и каза да започвам да чистя двора, да огледам покрива – даде ми ключ от къщата.

– Тази къща мисля да направим музей на българщината – достоен човек живя в нея, ти ще я подредиш – записвай си всички харчове и ме дръж в течение, ще ти привеждам пари. От каквото имаш нужда – обаждай се!

Цяла вечер обикалях стаите, гледах дрехите на Крас, обувките, вещите, имаше няколко картини подпрени долу на стената. Имаха странно излъчване, цветовете бяха  тъмночервено, черно  и златно – не разбирах от живопис, не можех да разбера на кого са. Когато намерих в килера пълна щайга с четчици и бои разбрах, че Крас ги е рисувал. Много се изненадах, не знаех, че има такъв талант, няколко картини бяха на златния кон, беше написал отзад – „Златогривец” – много красив кон, всичко златно край него, само очите му – тъмночервени, а в далечината черни контури на планината – странна работа! Красиви гори,  реката  – всичко в златно и винаги в някой ъгъл почерняла част от гората или от реката – красиви картини. Имаше една малка картина забутана в ъгъла на кухнята – обърнах я и ахнах – малко момче, което много приличаше на сина му! Само тук – златно и бяло за –първи път! Не разбирах нищо, може би пък се е нарисувал като малък, знам ли?

Полунощ преваляше когато погледнах книгите му – все исторически бяха, знаех, че се увлича по историята. Тръгвах, но случайно  мярнах някаква кафява корица, леко протрита – нищо не пишеше, вземах я да погледна коя е книгата и от ръцете ми изпаднаха две  дебели тетрадки. Вдигнах ги намръщен, разтворих и се зачетох:

„… лошо се отнесъх с теб, Мария, не трябваше, грешен съм, знам, затова Господ не ми даде друго дете…” Дъхът ми секна – това е дневник! Не можех да повярвам! Знам, че не е хубаво да се чете личен дневник, но Крас го нямаше, а и какво трябваше да правя с тия писания – чудех се. Беше писано по дати, дни и часове. Имаше дни, в които беше написана само датата и отдолу празни редове, имаше дни, в които е писал 3- 4 пъти в различни часове, нищо не можех да разбера.

Дневникът на Крас

19.03 сряда, 15.00 часа

Вчера погребах Лилето. Вече съм съвсем сам. Нямам майка, баща, брат, сестра, приятел, нямам и син, светът е едно огромно пусто място.

20.03 четвъртък, 8.00 часа

Днес прекопах градината, ходих на гроба и занесох минзухари, Лилето много обичаше пролетни цветя.

21.03 петък, 06.00, 12.00, 23.00 часа

22.03 събота, 23.30 часа

23.03 неделя, 04.00 часа

24.03 понеделник, 07.00 часа

Мразя събота и неделя. Всички са си по къщите а аз, грешникът Красимир, кукувам сам като вълк – единак. Никой не ме търси, на никой не съм нужен. На границата беше много тежко, но там трябваше да си на няколко места едновременно, а в цивилния живот олекваш, чудиш се какво да правиш, всеки вече се задомил, всеки си има личен живот, а аз – вдовец, ах, Лиле, поне едно детенце да ми беше оставила!

Следваха много такива страници посветени на самотата му . Есента не беше писал цял месец. И изведнъж:

20.10 петък, 22.00 часа

Отидох във Варна. Не устоях –  исках да се видя с Мария, може пък наистина онова синче, за което ми каза Симчо,  да е мое, знам ли, човек се побърква от самотия. Когато ми се обади по телефона, го прекъснах  надменно, вече се бяхме събрали с Лилето, а трябваше да го изслушам. Какъв глупак съм бил!

Стигнах пред къщата, повъртях се, чудех се дали да позвъня, но  от къщата излезе Мария –  край нея тичаше златокосо момиченце. Започнаха да слагат масата. Загледах се в тях. Не, Симчо каза, че тя има син, от кого е това момиченце. Показа се и  Симо – пораснал, възмъжал, очаквах да са семейство. Момиченцето изтича към него :

– Тате, тате, гледай мама ми върза престилка да нареждам масата за закуска, харесвам ли ти? – тя го прегръщаше с малките си ръчички, имаше усмивката на майка си. Въздъхнах, мислех да си тръгвам, как ще разваля на хората закуската. Тогава отвътре излезе висок младеж :

– Крас, моля те, подай отвътре тавата с баницата! – Мария го погледна усмихната.

Вцепених се! Крас!!! Не, това истина ли е, това ли е сина ми?

Косата беше моята – черна, буйна, очите гледаха открито, челото – високо, брадичката вдигната високо, да, приличаше на мен, може би?

Наблюдавах ги как закусваха, говореха си, смееха си, а аз стоях отвън, криех се зад едно дърво и бършех сълзите си. Какъв глупак си, Красимире, не си бил готов за дете, така ѝ казах тогава, сега гледай как едно твое войниче е отгледало прекрасния ти син, че и сестричка си има, Мичона пръска руси коси и се смее, а ти си един нещастник! Това е!

21.10 събота, 06.00 часа

22.10 неделя, 00.00 часа

Аз, Красимир Йончев съм грешник на тая земя. По нея ходят много грешници, но аз съм най-големият и сега ще си плащам. Дойде мига, в който разбрах това. Когато човек не е сигурен в нещо, трябва да даде шанс на времето да му покаже как да постъпи! За много неща не сме готови в живота си, но времето си ги нарежда… Крас самотникът! Сбогом, радост, сбогом усмивка, това ми се полага, заслужих си го!

Прекъснах да чета – бях облян в сълзи, как може да не се обади, дошъл е, видял ни е, защо не се е обадил, видял е сина си, но синът му никога няма да го види!

Прибрах се при дядо Марко смръщен, стисках тетрадките – дневници, сложих ги под възглавницата и заспах веднага. Сутринта се събудих много уморен и изтощен, цял ден се шлях без работа. Добре, че дядо Марко не ме закачаше, мъдър човек беше той, винаги усещаше когато ми е чоглаво и не ми додяваше. Мислех за къщата на Крас. Не знам дали заслужавах точно аз да му я ремонтирам, но го чувствах толкова близък, че сърце не ми даде да откажа. А и синът му отгледах, ето вече е в Америка, работи и пари ни изпращаше когато живеехме заедно с Мичона. Понякога вечер гледах снимките – нейната и на децата. Когато лежах вечер в самотното си легло се питах къде ли е тя сега и това ли е всичкото щастие, което ми беше отредено. Не е ли много тежко това наказание – не съм убил човек, не съм откраднал, влюбих се силно и съвсем искрено…

Разтворих дневника на последната му изписана страница:

10.05 събота, 09.00 часа

Най-после слънце! Ще отида днес със Златогривец до реката. Ще полежа на тревата. Не знам защо ми се свива някаква топка в стомаха, сигурно ще се случи нещо недобро, ще видим… Готов съм да приема всичко, само да има смисъл!

Това е. Дори и смъртта си е предчувствал Крас…

                                                                 ( следва продължение )