В парка беше странно тихо. Само шумът на листата от вятъра и далечната песен на кукувица. Може би тази разходка е последна. 

Сбогуваше се със своя дом Земята. 

Сетивата му изострени до последно виждаха и чувстваха най-дребните неща. Хаотичното бродене на мравките. Танцът на две влюбени горски дървеници, полетът на бели пеперуди. Погледна нагоре към короната на дърветата и трептящите слънчеви лъчи го замаяха.

Никога не бе идвал тук. Нямаше алеи, нямаше пейки, всичко бе девствено, така както Бог го е сътворил. Трепетлика накичена с топки бял имел се поклащаше над водопад от орлов нокът. Доближи се с протегната ръка към храста. Нещо го викаше толкова тихо, като ромон на вода. Разгърна клончетата. Белият мрамор бе покрит с петна от лишеи и мъх. Премести още клончета и видя крака й, докосваш морска вълна. Отстъпи назад. Картината бе изумителна, сякаш под завесата от цветове и листа се подаваше тя. Тайнствена, примамлива и толкова, толкова нежна. Седна на един камък и продължи да гледа, а в главата му бе водовъртеж от мисли и чувства. Над всичко се извисяваше усещането, че иска да бъде жив. Жив в приказния свят на мраморното момиче...

Притвори очи и беше на горския бал. Завесата бавно се разгърна и тя излезе. Бяла и чиста, като малко облаче. Арфите свиреха някакъв тих валс. Подаде ръка и започнаха да танцуват по меката трева. Не танцуваха, летяха. Тя кралицата на бала и той кралят на горския ефир.

Отвори очи и се изправи. В него гореше животът. Пое дълбоко въздух и извика:

- Аз съм Кралят...

Сълзите се стичаха по лицето му и тихо прошепна:

- Жив съм... Искам да съм жив...

Кукувицата отново запя своята далечна, монотонна песен.

Разчисти клонче по клонче статуята и застана пред нея. Така остана прав, докато нощта настъпи. Цикадите и щурците пееха... Пееха своята песен...

Бавно приседна в нозете й. Подпря глава загледан в парченцето звездно небе над него.

   След два дни момче и момиче, гонейки се в гората спряха до него. Все още облегнат на постамента седеше с вдигната глава и отворени очи към небето. Статуята я нямаше.

Момичето прошепна:

- Как мислиш, дали е щастлив?

- Не виждаш ли очите му.

Продължиха мълчаливи, хванати за ръце, пътя си между дърветата.

                                 Край

https://otkrovenia.com/bg/proza/ot-tuk-ot-tam-2