Kато каза приятелка, смъртта се сети за последния си приятелка, която беше имал. Опитваше се да си спомни, но само бледо лице се показваше пред очите му. И то какви очи - кухи очни ябълки, които гледаха в мрака. Той си беше обещал, беше си обещал, но историята се повтаряше отново. Тя, да, жена беше, беше красива и млада. Спомняше си разходките под изгряващото слънце, сънливите ù очи сутрин, но това не продължи за дълго. Времето развяваше нейните кестеняви коси, побеляващи при всеки повей, но при него този ветрец минаваше като нож през сърцето му. При всеки повей ножът се забиваше все по-дълбоко в него. Докато...
не дойде денят, в който той трябваше да свържи работата си. Но този път беше различно, не можеше просто да изтръгне душата от нея. В сетния си дъх тя го помоли да се доближи до нея и му каза: (сигурно се досещаш какво). И тогава той беше още по-объркан. Искаше се и той да го усеща към нея, да усеща каквото и да е, но не. Той се опита да потърси дълбоко в себе си и видя нещо там ...