> - Спомни си ... за стената...между стрелките на пясъчния часовник...сспомни сссиии....сссс...шшш....
> Тихият глас отдавна беше заглъхнал, но аз продължавах втренчено да се вслушвам в ехото...
> - “Шшш..."
> Миналогодишните листа шушнеха под краката ми. Вървях по студения сив тротоар и се препъвах в мислите си. Сиво. Така на пътя ми изведнъж израсна оградата на една притихнала детска градина. Прескочих ръждясалата зелена решетка и се промъкнах сред есенната тишина на падналите някога листа. Качих се на една стара люлка и тя проскърца под тежестта на спомените си ... за малки дечица някога играли на нея...за смях и слънце... за лято... Загледах се в оголените дървета, които издаваха небето...едно олющено такова... с надвиснали шпионирайки облаци. Слънцето не се и опитваше да пробие сивата им, задушаващо–пухена завивка. Притворих очи и се вслушах в тишината. Нищо. Но когато пак ги отворих, нищото се беше променило. Сиво. Времето сякаш беше замръзнало, или по–скоро – разтеглено навсякъд ...