Цяла вечност стоя тук и наблюдавам. Гледам влакчето в увеселителния парк. Най-високото, най-бързото, най-красивото, най-опасното. Толкова много искам да се кача, а толкова много ме е страх. След всяко следващо кръгче съм готова да го направя, събрала съм нужната смелост, понечвам да седна във вагончето и точно в решаващия момент сякаш някой ме дърпа рязко и ми прошепва: ”Спри, за какво ти е? Ще ти хареса само за миг, а после ще се разочароваш.” Това бях аз, уж много решителна и жадна за нови приключения, а всъщност едно страхливо хлапе, което не знае какво иска. Стоях, гледах, губех си времето. Само с поглед нямаше как да изпитам онова, което така отчаяно търсех!
Дежа ву! Това ми се бе случвало и преди. Само че влакчето беше любовта. Толкова много копнеех за нея, а толкова ме беше страх. Дали от височината, от завоите в неправилната посока, от скоростта или от рязкото спиране? Не знам.
Любовта, разбира се, надделя над всички тези страхове. Те бяха привидно непреодолими, но незначителна ...