Цяла вечност стоя тук и наблюдавам. Гледам влакчето в увеселителния парк. Най-високото, най-бързото, най-красивото, най-опасното. Толкова много искам да се кача, а толкова много ме е страх. След всяко следващо кръгче съм готова да го направя, събрала съм нужната смелост, понечвам да седна във вагончето и точно в решаващия момент сякаш някой ме дърпа рязко и ми прошепва: ”Спри, за какво ти е? Ще ти хареса само за миг, а после ще се разочароваш.” Това бях аз, уж много решителна и жадна за нови приключения, а всъщност едно страхливо хлапе, което не знае какво иска. Стоях, гледах, губех си времето. Само с поглед нямаше как да изпитам онова, което така отчаяно търсех!

   Дежа ву! Това ми се бе случвало и преди. Само че влакчето беше любовта. Толкова много копнеех за нея, а толкова ме беше страх. Дали от височината, от завоите в неправилната посока, от скоростта или от рязкото спиране? Не знам.

   Любовта, разбира се, надделя над всички тези страхове. Те бяха привидно непреодолими, но незначителна пречка за стремглавото влакче. To така ме беше омаяло, че доста бързо приглуши противоречието в мен. Така като си припомням, ми изглежда адски глупаво! Първо толкова много те е страх да се качиш на влакчето, а когато го направиш или се разбиваш рязко долу, слизаш смазан със световъртеж и гадене, или изобщо не искаш да слезнеш. Вкопчваш се здраво в седалката и правиш едно и също кръгче отново и отново, докато не се наситиш дотолкова, че да скочиш от вагончето още в движение. При всички положения обаче си преживял нещо наистина вълнуващо, неповторимо, бил си истински щастлив дори само за миг! И макар всичко това да ти е пределно ясно, ти стоиш, гледаш нагоре и все още се колебаеш. Колебаеш се, въпреки че знаеш, че мигът на щастието ще победи всичките ти страхове.Може да не е днес, но утре ти пак ще си в увеселителния парк и отново ще стоиш пред влакчето, докато не събереш нужната смелост. Защо човек се страхува от собственото си щастие? Не се ли състои животът от мигове, които никога не се повтарят? Не трябва ли просто да живеем, да обичаме, без да се страхуваме? Не трябва ли просто да се качим в нашето влакче, да се хванем здраво, да затворим очи и преодолявайки всички свои страхове, най-после да започнем да живеем!