Ела, намери ръката ми в тишината, хвани я силно, стисни я - да усетя, че съм ти нужна. Прокарай пръсти през косите ми, кажи, че съм прекрасна, дори да е лъжа. Дръж ме близо до теб да послушам биенето на сърцето ти. Искам да уловя ритъма, да го запомня, за да ме буди при зори от поредния кошмар. Вдигни глава и с устни докосни моите очи, изтрий сълзите. Те - очите крещят без думи, молят се да не ги забравиш. Последният лъч от залязващото слънце заслепи погледа ти за миг... а този миг бе последен. Поглеждаш наоколо, но нищо, мракът е пронизващ. Търсиш ли ме? Викаш силно името ми, сякаш се притесни, уплаши ли се? Отекващото ехо е единственият получен отговор, който долавяш. Накъде да тръгнеш? Кой път ще те отведе до мен? В тишината се дочува проницателен и силен писък - всъщност той е навсякъде. Параноята вече е обзела ума ти и подкосява тялото ти. Изведнъж се изсипва дъжд. В теб блуждаят множество въпроси - "къде е?", "защо си тръгна?", "как да я върна?"... Ти имаш нужда от помощ, от утех ...