СТРАННИК
Вървеше по пясъка, близо до вълните. Беше буря, студено, мъгливо, ветровито. Морският бряг бе пуст, отдавна вече нямаше и помен от летовниците. Тук-там летяха птици, зловещо крякаха, черни или бели, не се различаваха в сумрака - беше ден, а мъглите, едри, намръщени, го правеха на вечер. Нямаше слънце, нещо сънливо и отмъстително мъждееше отзад, зад побелелите вежди на суровото небе, но не топлеше и не обещаваше добро.
Странникът, облечен с палто, което отдавна не ставаше за носене, вървеше нанякъде. Замислен, тромав, тежък, той оставяше стъпки върху мокрия пясък. Вълните заличаваха тези следи незабавно, по заповед, природата не искаше да има диря от присъствието му. Беше ненужен. Обувките му - мокри, шляпаха, риби на сухо, търсеха пристан, нямаше пристан, вървяха към нищото.
Бе излязъл срещу вятъра. Странник, уморен от топлото или стоплен от умората, върви край морето, вятърът го блъска назад, а той продължава. Тази неуместна шапка, нещо като кепе, тя защо му беше? Поривът я в ...