III
Дона
Обедното слънце, което от сутринта се бореше с с многоглавата оловносива облачна ламя, най-сетне успя да отсече една от по-малките ѝ глави, промуши през дупката светлинния си меч и го подпря на река Тахо, за да си поеме дъх и да се усмихне. Гледката беше толкова красива, че Дона измъкна измръзналите си ръце от дълбоките джобове на шлифера и защрака с фотоапарата. Олег, Мяо син и Верчето бяха избързали напред, но тя не им извика да я почакат. Нямаше къде да се загубят. Широката асфалтирана алея криволичеше край реката, а до моста на Сан Мартин, към който се бяха запътили по нейна молба, имаше още около километър.
Погледна трите фигури пред нея, наредени като аптекарски шишета и се засмя. Такава чудновата комбинация на фигури и размери и най смелото въображение трудно можеше да си представи. Усърдните туристи обаче не изглеждаха ни най-малко смутени от това. Един поглед към тези подскачащи разнокалибрени топки беше достатъчен да се разбере колко добре се забавляват.
Трънчето отл ...