„... През цялата изминала седмица Стела неизменно присъстваше в болничната ми стая. Невъзможността да се разделим будеше недоумение в околните и пораждаше безумна надежда в изтерзаното ми сърце. Не знаех с какво съм заслужил подобно щастие, но го приемах, държейки го здраво в ръцете си, без да му дам дори и минимална възможност да отлети. Докато душата ми се възраждаше, тялото ми, залиняло и отпуснато от липсата на тренировки, сякаш беше отделна част от мен. Струваше ми се, че е било преди векове, когато повалях противниците си на ринга и вдигах непосилни за сегашното ми състояние тежести. Хорсенс дойде два, три пъти на свиждане с неизменния въпрос... „кога?" Аз не знаех кога, аз бях погълнат от две тъмни очи, които се взираха с кротка нежност в мен. От мига, в който срещнах Стела, разбрах, че това е жената, с която ще прекарам живота си. На света няма човек или божество, които да ме разубедят в тази моя увереност. Не съществува дори и минимален шанс да съм се заблудил или излъгал себе си. Любовта не лъже, тя не е илюзия, която днес я има, а утре е мъртва. Любовта идва един единствен път, не пита на колко си години, какъв ти е социалния и финансов статут, помита те подобно вихър и никога не свършва до самата ни смърт, а кой знае дали не продължава и след това... Човек, обичал и разлюбил, дори не я е и сънувал. Малцина са призваните, докоснали се до това божествено чудо и оцелели след него. За мен беше без значение изходът, интересуваше ме само тя и нищо друго не успяваше да стигне до съзнанието ми. В безкрайните вечери. когато стоеше до леглото ми, стиснал ръката й, аз и разказвах за любимия си бокс, за мечтите си, споделях и всички онези неща, които не съм казвал на никой. Тя ме слушаше искрено заинтересувана от личността ми, проявявайки интерес, на какъвто не съм се и надявал. Всъщност докато съм бил в безсъзнание Стела не само се е запознала с родителите и приятелите ми, но харизматичната и същност им бе направила огромно впечатление. Колкото и да ме обичаха близките ми, не можеха безстрастно да не се запитат какво е открила в мен. Тази мисъл ме прогаряше отвътре, като киселина разяждаше сърцето ми, не ми позволяваше да се отпусна, постоянно се питах кога тази приказка ще свърши... и какво ще правя с жалките останки на живота си, когато тя си отиде. Но тя не само не си отиваше, нашата любов внезапно разцъфтяла, растеше и укрепваше с всеки изминал ден. На обикновените хора са им нужни месеци, за да разберат какво искат от другия. Ние в своята неописуема обич не само знаехме, ние след десет дни прекарани заедно вече бяхме изяснили всичко. Аз исках само нея, тя искаше единствено мен. Не съм вярвал, че на света съществува нещо, което е способно да нахлуе във вселената ми и да я преобърне. Аз съм си аз, никога не съм се прехласвал по личността си. Не притежавах красотата на Марк, красноречието на Кристиян, нито пък бях самоуверен като Дани. Масивната ми фигура и имиджа на лошо момче, провокираше момичетата да извикват най-лошото у мен на показ. Нито един път не съм проявил нежност, сексът беше бърз и еднократен, оставяйки горчиви чувства в душата ми. Не съм се обвързвал дори и за ден, още по-малко влюбвал. Когато излезнах от болницата първото, което направих, беше да купя огромен букет червени рози. Пищни, кърваво червени рози, събрали аромата на цялата пъстра гама чувства, които Стела пораждаше у мен. Преструвките бяха излишни, кокетството и фалша бях заличени из основи. Аз бях първия и мъж, тя беше последната ми жена. Знаех кой съм, тя също, всичко останало бе не само маловажно, за нас двамата нищо извън света ни не съществуваше... Разбрах, че понякога ти е нужно едно леко докосване да се събудиш. Друг път спиш с отворени очи и цялата красота на съзиданието преминава през теб, поразявайки те, а ти се питаш как досега не си я съзрял...? Как си могъл да вярваш, че всичко е само и единствено сляп шанс, без да съзираш мощната десница на съдбата? Да си уверен в своята неприкосновеност, сякаш ти си този, който реди сам парчетата на житейския си пъзел. Колко неща се променят, когато забравиш, че боговете рядко са благосклонни към арогантни типове, дори и да владеят изкусното изплъзване от провидението. Често пъти точно това провидение те оставя с неопровержимата надежда, че си се измъкнал, само за да може след това да ти нанесе безпогрешен удар, удължавайки агонията ти.... Аз бях забравил, живеех единствено за сутрините, в които се будех до Стела. Те бяха и си останаха най-щастливите моменти в живота ми. Тя лежеше в прегръдките ми, мъничка и нежна, губеща се в мойте огромни обятия. Слънцето си играеше с косата й, очертавайки съвършения и профил, всяка миниатюрна луничка и петънце. Обожавах да я гледам, да чувам равномерното й дишане, да усещам ритъма на сърцето й, не исках тези мигове да свършват никога. Бях способен, целият си съзнателен живот да го прекарам, държейки я в прегръдките си, без да съжалявам дори и за секунда. Толкова сила се криеше в това лице, такава страст изплуваше на повърхността, разкривайки един смел и безстрашен характер. Усмивката й те размекваше до глупост, караше крайниците ти да треперят и сърцето да прескача безумно бързо. Беше едва от три месеца в Роскилде и вече познаваше повечето от града и жителите му, отколкото аз за 16 години. На света няма нещо, което би могло да пречупи титаничната й воля. Приличаше ми на млада фиданка с челичени корени, здраво стъпила на земята богиня, благоволила да наведе погледа си към мен. Така, както гръмотевичните бури я зареждаха с живот, вдигнала ръце към черното небе, пиейки от природната енергия, така при появата на едно малко паяче беше способна да спре да диша. Не можеше да живее без цветя, имаше наредени дървени сандъчета навсякъде, където пространството и условията позволяваха. Ароматът им допринасяше много за великолепното спокойствие, прокрадващо се от всеки изпипан детайл в бохемския им апартамент. Небрежната на пръв поглед обстановка, всъщност представляваше добре аранжирана обител на запалени японисти. Майка й Шарлоте Нилс известната журналистка, обикаляше по-света и рядко се задържаше, често я гледахме по телевизията и редовно следяхме коментарите й в "Щиглех". Острата сатира и хаплив език и бяха спечелили прозвището "стършела", съвсем основателно. Борбена и безстрашна, беше отгледала дъщеря си съвсем сама, местейки се от една точка на картата до друга. След достатъчно лутане, накрая се установила в родния Роскилде. Родителите ми оставаха страшно очаровани от срещите си с нея. И двете ни семейства без излишна помпозност приеха любовта ни за нещо съвсем естествено и никога не прекрачиха границата. При всяко пътуване на Шарлоте аз и обещавах да се грижа за Стела и го правех с постоянство и упорство, което не съм вярвал, че притежавам. Но в крайна сметка, тя беше и е всичко за мен, и не бих допуснал дори и за миг да се усъмни в това. Усещах как облаците се разпръскат и животът си отпуска хватката. Постепенно чрез нея открих един нов свят, в който нямаше място за моята безпределна тъга. Любовта й освободи сърцето ми, принуждавайки го да чувства неща, далечни от моите възприятия. С всеки изминал ден разбирах, че затъвам все повече и повече... но по пътя, по който вървях, изход назад нямаше. Обичах я... обичах я страстно и безнадеждно! Обичах я с любов, по-силна от всичко, любов, която беше готова да поеме целия свят на плещите си, да премине през ада, да прекоси цялата пустиня под жарките, изгарящи лъчи на слънцето. Беше готова да коленичи, да лази, да я газят... дори да убива! Моята любов... заради нея бих се изправил срещу Дявола, бих предизвикал и Господ, ще направя всичко, абсолютно всичко... само да не я изгубя!!! Крачех с широки крачки, горд и самоуверен, размахвайки смело пред смаяните си приятели знамето на победител. Аз бях толкова влюбен, че дори и Дани понякога се изумяваше от поведението ми. Всяка една частичка агресия запазвах само и единствено на ринга. Смекченото ми сърце пееше оди, усмихвах се повече от колкото някой ме е виждал за 16г. И се смеех, смехът ми звучеше неразбран за околните... но аз продължавах да се смея. Просто обичах и мен ме обичаха, какво повече бих могъл да искам...???

... Лежах на леглото, загледан в тавана и се питах, дали не сънувам? Питах се какво ще стане, ако сега се събудя в собствената си стая, в собственото си легло... сам, жалък с разбити илюзий? Дали Бог в своето могъщество е способен брутално да нахлуе в моя свят и да го заличи с един замах? Опитвах се да си представя един живот без нея, но при всеки опит съзнанието ми просто се изключваше. Сърцето ми подсказваше, че дори и боговете не са толкова жестоки, но разумът ми обичаше да си играе с мен. Шептеше ми, че щастие няма, лъжеше ме, че тя си е отишла завинаги и аз съм глупак. Най-големият глупак! Станах и излезнах от стаята, трябваше да блокирам тези мои бесове, които ме връхлитаха без предупреждение и помитаха крехката ми вселена. Чувах в банята как тече водата, отворих вратата и я видях под душа. Пееше си някаква песен със затворени очи, мокри кичури коса се спускаха по изящният й гръб, толкова красива и толкова съвършена... Влезнах при нея под душа, както си бях с дрехите и я целунах. Държах я в прегръдките си, целият подгизнал от водата, взирах се в очите й отправени въпросително към мен и усещах как земята променя своя ход.

• Никога няма да те пусна, любов моя. Никога...
• Ерих, случило ли се е нещо?
• Нищо, скъпа, ще те оставя да се изкъпеш, а аз ще направя кафе.

Излизайки от банята, навсякъде оставях локвички вода без дори да забележа. Хвърлих мокрите дрехи в коша в спалнята и се преоблякох. Отидох в кухнята, сложих кафеварката на котлона и се загледах навън. Стоях вцепенен и неподвижен като нелепа статуя, исках да заглуша този подъл глас, който ми крещеше, че съм загубеняк, но той ме надвикваше и ме оставяше безпомощен. Усетих ръцете на Стела да се обвиват около кръста ми, хванах ги със непростима сила и не им позволявах да се изплъзнат.

• Обещай ми, че няма да си тръгнеш никога...
• Ерих и преди ти казах, винаги ще съм до теб.
• Обещай ми!!!

Държах се налудничаво, но не можех да спра, знаех, че ако ме напусне, ще умра. Обърнах я към себе си и я погледнах:

• Без теб животът ми ще спре.
• Тогава трябва да започнеш да ми вярваш, иначе всичко това няма да има смисъл.

Бях я обидил, можех да позная по равния и тон и стиснатите й устни.

• Извинявай, знаеш, че много те обичам.
• Това не ти пречи да бъдеш голям глупак... - внезапно започна да се смее - ... глупак, който дори не е включил котлона.

Наистина не го бях включил. Гледах я как се смее и не можех да повярвам, че ме допусна до себе си. Аз никога нямаше да стана и наполовина това, което е. Но се стараех, исках с всички сили да заслужа любовта й. Отворих хладилника:

• Ти изчакай кафето, аз ще направя сандвичи.
• Последният път гръмна тостера, преди това подпали пердето, затова предлагам аз да се занимавам с хранителната част.
• Съжалявам, оказа се, че и една крушка не мога да сменя... не знам за какво съм ти...
• Ерих, ти си моят красив и храбър рицар, не електротехник.
• Рицар с две леви ръце...
• Ръцете ти са най-важни за теб, остави всички останали подробности на мен.
• Не, Стела, ти си най-важна за мен!

Очите й се взряха в моите:

• Никога не го забравям.

Кафето стана готово, махнах го от котлона и взех две чаши.

• Искаш ли мляко?
• Чисто... четири или пет сандвича?
• Пет... днес треньорът ще ми изкара силите...
• Моля те, донеси ми цигарите от стаята... и без да мърмориш.

Донесох и цигарите и седнах да си изпия кафето. Тя ми сервира сандвичите и запали цигара. Никога не закусваше, пиеше много кафе и пушеше, последното не ми харесваше, но и безкрайните ни спорове бяха излишни. Дъвчех и гледах през прозореца за колата на Дани, бяхме се разбрали да ме откара на тренировка и да ме прибере. Следобеда петимата заминавахме извън града за десет дни и аз чаках с нетърпение тази почивка. Любимото ми време, пролетната ваканция, всяка година се събирахме на вилата на Марк. Родителите му имаха страхотна къща на остров Мьон, най-красивия в Дания, радвах се, че ще споделя това изумително кътче със Стела. Видях Дани да паркира, изчаках го да излезе от колата и му махнах през прозореца. Обувах се в движение, все още дъвчейки.

• Ще мина през нас, ти събери багажа. Точно в пет тръгваме.
• И нито минута по-късно...

Прегърна ме усмихната и ми оправи яката на ризата.

• Ще съм готова... обади ми се, когато можеш.
• Тръгвам - наведох се и я целунах - ще ти звънна задължително.
• Изчакай... - отиде до кухнята и се върна със завит сандвич.
• За Дани...
• Ще му го дам. Чао, слънчице... обичам те!
• И аз те обичам.

Изчаках я да затвори вратата и се спуснах по парапета на стълбището. Навън сутринта вече преминаваше в топъл и прекрасен ден. Толкова харесвам пролетта, всичко става зелено и разцъфнало, цялата земя се възражда за нов живот. До лятото, което ненавиждам, то просто ми изсмуква силите и ме стопява. Дани се беше облегнал на предния капак и махаше на Стела, която го гледаше през прозореца. Все още не можех да свикна с вниманието, с което я приеха моите приятели, нито с изгарящата ревност, извираща от сърцето ми. Той ме видя, че го гледам и се усмихна:

• Нещо против...? - опитваше се да го превърне в шега, но и двама знаехме, че въпросът е зададен сериозно.
• Нищо против... между другото, ако си спрял да се занасяш с момичето ми, можем да тръгваме, защото треньорът пак ще ме глоби.

Изпратих въздушна целувка на Стела, която продължаваше да стои на прозореца и се качихме в колата. Дани си сложи колана, нагласи си огледалото за обратно виждане и започна да маневрира, за да се измъкне от паркинга. Беше много внимателен шофьор, без нито едно нарушение и общо взето винаги спазваше ограниченията. От тримата Марк най-добре се справяше зад волана, предприемаше доста дръзки маневри и често пъти умело се стрелваше през наглед невъзможни за минаване места. Преди редовно го придружавах на нощните му екстремни изпълнения, стигал е до 280км/ч на магистралата. Но това бе преди, когато животът ми нямаше за мен кой знае каква стойност... сега особено, ако и Стела е в колата, не си позволяваше да излезе от разумните граници. Дани продължаваше да стои, изчаквайки да се включи в трафика, но темпото, с което го правеше, ме подлудяваше.

• Няма ли най-накрая да тръгнем?
• Ще тръгнем, когато можем.
• Можехме поне пет пъти до сега.
• Когато ти управляваш автомобила ти ще решаваш, сега решавам аз.
• "Когато ти управляваш автомобила" стига си се превземал, излез на шибаното платно.

Усещах как започвам да почервенявам от яд, а той си стоеше невъзмутимо, прехапал долната си устна, впил ръце в кормилото. Най-накрая даде малко газ и се вляхме в останалия поток от движението.

• Дано не ти се налага да гониш влак.
• Защо да гоня влак, когато имам кола?

Знаех, че е безсмислено да се заяждам, но понякога беше способен да ме доведе до отчаяние.

• Как ще станеш добър футболист, когато нямаш никакви рефлекси и си муден като костенурка...
• Както излезе боксьор от теб, въпреки че си задръстен.

Погледнах си часовника и видях, че още държа сандвича. Отворих жабката и го сложих отгоре върху комплект карти, прилежно прихванати с ластик. При гледката на титаничните му усилия, побелелите му кокалчета, впити страстното в кормилната уредба, усещах как съзнанието ми изпада в колапс.

• Ако продължаваш така да стискаш волана, някой път ще ти остане в ръцете.

Бях започнал да крещя, жилите на врата ми изпъкваха от яростта, която клокочеше у мен. Дани дори не ми отвърна, взираше се през стъклото, все така стиснал силно волана. Остави ме пред клуба и без дума продължи надолу по пътя. Отворих вратата на салона и познатият мирис изпълни ноздрите ми. Мирис на потни тела, звуците от ударите по боксовите круши, гласът на треньора, дрезгав и стържещ, тропотът на десетки крака, движещи се непрекъснато, като танц, който така и не свършва. През трудните ми години това беше един от най-тежките ми спомени. Преминах през салона, където на ринга вече се раздаваха удари и стигнах до съблекалнята. Отворих си шкафчето, извърнах се настрани да си взема сака и видях, че треньорът е застанал до мен и ме гледа.

• Този път не съм закъснял...
• Ела в офиса ми.

Последвах го и влезнахме в така наречения офис, който беше в действителност една стая два на три метра, постоянно миришеща на цигари.

• Седни...

Усещах сърцето си в петите как бие все по-бързо.

• Ерих, знаеш, че клубът ни е един от най-добрите в страната. Имаме какво да покажем, особено ти... много мислих и смятам, че е време да се пробваме в шампионата...

Направо си бях глътнал езика, чувах думите, които чаках седем години, а стоях като паметник и дори не реагирах.

- Какво мислиш...

- Не зная какво да мисля... не зная дори дали ще мога да се справя.

- Няма да те лъжа. Трябва да се пребориш с доста опоненти. Това означава много тренировки, край на свободното ти време... и не забравяй никой не може да ти гарантира, че ще успееш. Така ще бъде цяла година... искам хубаво да го обмислиш.

Знаех защо ме пита. В спорта никой не ти обещава, че ако даваш всичко от себе си, ще успееш. Това не е картина, която да нарисуваш, влагайки целия си талант, в очакване някой да те потупа окуражително по рамото, това е бокс. В бокса може да тренираш до пълно безумие, да удряш до скъсване и накрая да бъдеш свален с един-единствен удар.

• Кога започваме? - той ме погледна одобрително:
• Веднага след ваканцията, мисля да помоля директора ви да те освободи от някои часове.
• Стига да не се отрази на оценките ми за колежа.

Треньорът започна да се смее, смехът му излизаше насечен и лаещ, ръката му ритмично удряше коляното. Спря толкова внезапно, колкото и започна.

• Влезеш ли в националния отбор, ще можеш да учиш, където си поискаш.
• Ще отивам да се преобличам.
• Недей, за днес приключихме. Помни, че това са ти последните почивни дни, не ги пропилявай.
• Няма да ги пропилявам. Благодаря, г-н Хорсенс - пресегнах се през бюрото и му подадох ръка, той я пое леко изненадан, но отвърна на ръкостискането. Излязох през задния вход, метнал сака на рамо, облегнах се на стената на салона и се обадих на Дани. Вдигна ми веднага телефона:
• Не си ли на тренировка?
• Треньорът ме пусна, ако си наблизо, ще дойдеш ли да ме вземеш?
• Ела ти, аз съм в кафенето...

Затворих му и в лек тръст се затичах натам. Видях го отвън на една маса, цялата отрупана с храна. Седнах на стола срещу него, гледайки го как съсредоточено дъвче. Той повдигна смутено рамене:

• Сандвичът на Стела ми отвори голям апетит...

Винаги беше гладен, можеше да яде постоянно, без дори да му проличи. Всяка жена би си продала душата за неговия метаболизъм. Аз лично бях длъжен да се ограничавам на моменти, за да не надхвърля категорията си, но, слава богу, това беше много рядко. Сервитьорката дойде до масата с менюто.

• Не ми е необходимо. Искам два тоста, пържени картофи, бананов шейк и две кафета - оставих я да си запише - прибавете към сметката ми и неговата.

Дани започна да се противи, но аз и кимнах да го направи.

• Имам голям повод за празнуване и това е едва началото...

Той ме гледаше в очакване, без да спира да дъвче.

• Треньорът иска да се включа в шампионата. Ако постигна нещо, може да ме вземат в националния отбор.
• Ерих, това наистина е голяма новина. Каза ли на Стела?
• Не знам, как да и кажа... почти няма да се виждаме.
• Тя ще разбере, наясно е, какво означава боксът за теб.
• Точно това ме притеснява, не искам да си мисли, че е по-важен от нея.
• В крайна сметка това, което правиш, е за двама ви.
• Да... стига да го правя с нея, иначе е напълно безсмислено.

Дани спря да яде, изчака сервитьорката да сервира поръчката, изчака ме да и платя и започнахме да се храним заедно. Мълчахме известно време, виждах, че нещо го тревожи, но продължавах да си се храня спокойно. Накрая не издържа:

• Никога не съм вярвал, че така ще се влюбиш...
• Време е да повярваш.
• Не ме разбирай погрешно, това наистина е прекрасно, просто понякога ме обхваща страх.
• Защо?
• Страх ме е да мисля, какво ще стане, ако си отиде любовта.
• Когато си отиде любовта ми, значи съм умрял, а когато си отиде нейната, значи съм мъртъв... страхът ти е излишен и в двата случая мен няма да ме има.
• Точно това ме притеснява.

Докато си говорехме, аз бях изял единия си тост, а той всичко пред себе си и гледаше в моята чиния. Побутнах другия към него и се изтегнах максимално на стола с опънати крайници. Пиех си кафето и се наслаждавах на страхотния ден, вече нищо не може да ме спре да постигна това, което искам... нищо.

• Наядох се...

Погледнах маса, която беше отрупана с чинии, достатъчни да се нахрани едно семейство.

• Не може да бъде, сигурен ли си?
• Почти... честно казано, по-добре да тръгваме.

Изправих се моментално:

• Трябва да мина през нас, после направо ме вземете от там. Казах на Стела да е готова в пет.
• И нито минута по-късно...
• Тази шега, която я повтаряте всичките, вече се изтърка. Къде си паркирал?
• Малко по-надолу.

Тръгнахме към колата. Качих се в нея, толкова лек и щастлив, сякаш не съм човешко същество, а Бог. Чувствах, че животът ми е поел по една успешна дестинация, а аз съм готов да дам всичко, за да я задържа. Някъде дълбоко в мен един противен глас ме уверяваше, че бъркам. Рисуваше грозни картини, показваше ми неща, които не исках да съзирам... и ми се подиграваше. Усещах паниката, как ме завладява, как притиска сърцето ми в смъртоносна хватка и ми изкарва въздуха. Ненавиждах този глас, тази подла змия, която изчакваше да ме завладее еуфорията и се нахвърляше да ме тъпче с дебелите си подковани обувки. Но най-трагичното е, че в крайна сметка винаги е прав. Дори не съм разбрал, че сме пристигнали, докато не видях покрива на нашата къща и майка ми, която стоеше на верандата. Махнах на Дани и тръгнах към нея. Широката и позната усмивка, почти потуши страха у мен. Прегърнахме се. Няма нищо по-познато и хубаво от майчините обятия. Те са сигурни, любящи и най-важното - за цял живот. Седнах до нея на люлката и поех чашата с лимонада.

• Дани защо не слезе?
• Бърза, днес нали заминаваме...
• Как можах да забравя, великото пътешествие... надявам се тази година да мине без произшествия.

Преди две години си напалихме лагерен огън на двора и едвам го овладяхме точно преди да стигне до къщата.

• Сега нещата са различни, пък и Стела дори те задминава в нравоученията.
• Как е тя... вчера говорих с майка й, каза ми, че не знае кога ще се прибере.
• Сигурно вече е в Брюксел, довечера можеш да я гледаш по телевизията. Моля те, само не забравяй да поливаш редовно цветята.
• Кога се връщате?
• След десет дни, ще се прибера направо тук. Днес треньорът ме извика в офиса...

Тя ме погледна тревожно:

• Случило ли се е нещо?
• Иска да се явя на шампионата, според него имам шанс за националния отбор.
• Ерих, въпреки че с баща ти бяхме много против, ние наистина се гордеем с постиженията ти. Щом треньорът смята, че си готов, значи си готов. Но по-важното е дали ти го искаш?
• Винаги съм го искал, знам, че ще се справя, но въпреки това ме е страх...
• Ако не се боиш от провала, значи не си готов за победа. Стела е умно момиче, ще разбере...

Наистина няма друг, който да ни разбира така добре, както нашите майки. Целунах я с благодарност и си влезнах в къщи. На масата в хола ме чакаше чек и бележка от татко. Научен съм да вярвам, че парите са средство, не цел и наистина ги възприемах така. Никога не съм изпитвал срам, че родителите ми ме издържат. Фактът, че бях самостоятелен, не променяше нещата. Аз съм ученик, тренирам бокс и повечето време живея с момичето си. Между учебниците, тренировките, мачовете и Любовта животът ми си течеше като на всеки нормален 16г. младеж. Не съм усещал недостиг на нищо, но и не съм изисквал повече, отколкото ми е било нужно. Прибрах си чека в джоба и се качих в стаята си. Всичко си стоеше така, както го бях оставил, отворих си бюрото и подредих в една чанта камерата, фотоапарата и достатъчно батерии. Телефонът ми звънна. Беше Марк:

• Слушам те, красавецо...
• Не преувеличавай, да не забравиш въдиците.
• Естествено, че щях да ги забравя... трябва да сте тук в четири и половина... и нито минута по-късно... изпреварих те.

Докато му затварях, го чух как се смее и на мен ми стана смешно. Наистина се движех по разписание и влудявах околните. Слязох в мазето, светая светих на баща ми. Той бе адвокат в голяма международна кантора и работеше почти без почивка. Затова при първа възможност слизаше тук долу и сглобяваше кораби. Помещението постоянно миришеше на смола и лепило. Седнах на маминото кресло, приело нейната форма, облегнах се назад и си затворих очите. Почти можех да уловя аромата й, виждах я как стои търпеливо и наблюдава с любов сръчните ръце на татко. Всяка една свободна минута прекарваха заедно и странното е, че все имаше какво да си кажат. Дори не мога да си спомня някога някой от тях да е повишил тон на другия. Опитах се да си представя аз и Стела след години, къщата ни, децата, които обезателно трябва да приличат на нея, слънцето в косите й, нейната усмивка, прегръдката и сутрин. Опитвах се с всички сили, молех сърцето си да ми даде шанс, да видя това наше бъдеще, но напъните ми бяха безплодни. Чувствах единствено вцепенение и тъга. Огромна вълна на жал и тъга. Не исках да я изпитвам, но я изпитвах и това ме стряскаше до безкрай. Разтърсих глава, за да прогоня тези неканени демони. Станах от креслото и отидох до шкафа, когато телефонът пак звънна. Погледнах дисплея... Кристиян:

• Да...
• Стоя си в нас и си мисля за пътуването, после се сещам за онзи път, когато...
• Кристиян...
• Добре де, вземи въдиците.
• Това правя в момента, ще се видим в четири и половина.

Прекъснах, преди да ме залее с онзи негов, нестихващ поток от думи. Отворих шкафа и извадих четирите въдици, грижливо подредени в редица. Взех и такъмите под тях и излязох от мазето. Майка ми беше в кухнята, а до нея Дани, който се суетеше около хладилника. Погледнах си изненадан часовника... четири часа.

• Подранил си...
• И аз се радвам да те видя. Не ми се стоеше сам у нас.
• Вашите са заминали и са ти оставили празен хладилник...
• Вярно е... но са компенсирали в пари.

Родителите му бяха двойка невероятни купонджии, които всеки уикенд се мятаха на караваната си с двата огромни дога и отпрашваха на някъде. Бяхме единствени деца, но винаги имаше нечий родител, който да се погрижи за нас. Всички се чувстваха като у дома си, дали било у нас, в Кристиян или Дани. Само в Марк не ходехме често, къщата им, огромна и студена като мавзолей, не се харесваше никому.

• Сложи въдиците в колата, аз ще си събера нещата.
• Ерих, защо не вземете джипа, баща ти е със служебната кола, ако се наложи ще кара маздата?
• Ще го попитам... Дани, качи се горе, вземи чантата до вратата и ми пъхни някакви дрехи в сака на леглото.

Излязох на верандата, без изобщо да съзнавам заповедническите си маниери и звъннах на баща си.

• Какво мога да направя за любимия си син.
• Можеш да ми дадеш джипа...
• Разбира се, кога тръгвате?
• В пет без петнайсет, в пет ще вземем Стела и отпътуваме. Ще сме тук след десет дни, прибирам се направо в нас.

Той мълча известно време:

• Проблеми ли имаш?
• Треньорът предложи да ме включи в националния шампионат.
• Ерих, това е чудесно... стига да не навреди на училището ти.
• И аз това му казах, обеща да говори с директора да ме освободи от някои часове... Татко, защо не минеш тези дни през офиса му да се разберете?
• С удоволствие... трябва да затварям. Приятно пътуване, поздрави на всички и целуни майка си от мен.
• Непременно.

Върнах се обратно в кухнята, майка режеше хляб, отидох до нея и я разцелувах по двете бузи.

• От татко... и от мен.
• Как е той?
• Звучеше добре, помолих го тези дни да мине през салона да се разберат с треньора.
• Добре си направил... ти си чудесен син, Ерих.
• И вие не сте за изхвърляне.

Тя ме удари леко с кухненската кърпа по гърба и продължи да си реже хляба. Качих се горе и заварих Дани на сред хаос от дрехи, беше ми извадил почти целия гардероб.

• Не знам какво да ти взема...
• По-добре изкарай джипа от гаража и сложи проклетите въдици... ще сляза след малко.

Той се подчини, без да спира да си мърмори под носа. Аз си извадих фланелки, бански и два чифта дънки. Прибавих и един пуловер, вечерите там са доста студени. Подредих си прилежно нещата в сака и се заех да оправя безпорядъка. Върнах всичко на мястото му и се обадих на Стела.

• Здравей, слънчице... готова ли си?
• Почти... как мина тренировката?
• Когато се видим, ще ти разкажа - исках да го обсъдим заедно - чакай ни в пет.
• Ще ви чакам долу на паркинга.
• Ние сме с джипа... затварям... обичам те.
• И аз те обичам.

Взех сака и чантата и излязох от стаята. Радостта отново ме бе завладяла, обещах си, слизайки по стълбите, да не позволявам нищо да помрачи този миг. Това беше моя живот, стабилен и сигурен, единствено и само времето може да покаже доколко е силен, а дали не е съграден от илюзии и напразни надежди, щях да разбера и сам. Дани ме пресрещна на края на стълбите:

• Кристиян и Марк дойдоха, в момента си товарят багажа.
• Вземи и моя, аз ще кажа на майка, че тръгваме.
• Не забравяй храната и повечко от белия сос.
• Преди малко не яде ли?
• Ерих, кой тръгва на път без храна?

Точно му подавах чантите, когато усетих всичките си крайници изтръпнали и безжизнени. Изведнъж съзнанието ми се замъгли и всичко стана черно. В тази чернота съзирах, сякаш на филмова лента образи, които не желаех да виждам. Виждах неща от бъдещето, които не трябваше да присъстват там, неща, които ако се случат, аз нямаше да оживея. И да... те щяха да се случат, до едно. Душата ми се присви, загубила светлината, отново ме обгърнаха като в мъгла чувства, дълбоко приспани и забравени. Аз бях изгубен и още по-лошо, със сигурност прокълнат.

• Ерих, зле ли ти е?
• Всичко е наред, да тръгваме, не искам Стела да ни чака.
• Сигурен ли си, че си добре?
• Напълно, отнеси ми чантите, аз ще дойда след малко.

Вървях залитайки, сърцето ми биеше като обезумяло, прескачайки ударите. Вдишах и издишах два-три пъти дълбоко и влезнах в кухнята:

• Мамо, ние тръгваме.
• Оставила съм две торби на масата, тръгвай към колата, аз ще донеса вода.

Навън всички се бяха качили в джипа и ме чакаха. Подадох на Кристиян торбите и пресрещнах майка с водата. Оставих две шишета отзад и останалите подредих в багажника. Прегърнах я:

• Ще се видим след десет дни...
• Карайте внимателно. Целуни Стела от мен.
• Обезателно...

Качих се отзад, Марк даде на заден и излязохме на пътя. Тя изчака да тръгнем и се прибра обратно. Точно в пет бяхме пред Стела, виждах я отдалеч как стои на паркинга с чанта на рамо. Марк още не беше спрял и аз почти скочих в движение. Забързах се, вдигнах я и я завъртях във въздуха. Беше толкова лекичка, че го направих с една ръка.

• Щурчо, ще се пребиеш... - тези нейни очи, които ми се усмихваха с такава любов.
• Липсваше ми, слънчице.

Стоях на паркинга и я целувах с отчаянието на безнадеждността. Прибрах и чантата в багажника и седнах до нея. Марк включи на скорост:

• Тръгваме... слагайте коланите.

Вля се моментално в движението и след двадесет минути вече бяхме застъпили на магистралата. Почти нямаше коли на пътя. Подухваше лек ветрец от шибидаха, Стела се беше облегнала на рамото ми, конската и опашка гъделичкаше лицето ми. От сидито Франк Синатра пееше "Този живот", зелените поляни покрай пътя, многобройните дървета, слънцето, залязващо на хоризонта, оцветявайки небето в червено. Точно това е смисълът на нещата... да цениш моменти като този. Прегърнах я, рискувайки да я задуша.

• Никога няма да се откажа от теб... - шепнех в ухото й, но не знаех на нея ли шепна или на себе си?

Дани се извърна към нас:

• Някой да е гладен?

Всички избухнахме в смях, а той дори не се засегна.

• Какво да направя, стомахът ми е празен...

Стела се присегна и взе торбите от задното стъкло. Сложи ги в скута си и отвори едната:

• Тази е за Дани... - отвори другата - тази е за нас.

Надникнах в торбата. Майка наистина беше сложила листче с надпис "Дани". Подадох му я:

• Крадец на майки...

Той я взе с блажена усмивка и след малко можехме да чуем съсредоточеното движение на челюстта му. Стела раздаде на всеки по един огромен сандвич. След като се нахранихме, натъпкахме боклука в едната торба, а Дани продължаваше да дъвче. Сипахме си кафе от термоса и отворих широко прозореца, заради дима от цигарите на Марк и Стела. Пътувахме доста бавно, за два часа не бяхме изминали и половината от разстоянието. Марк спазваше всичките ограничения, на моменти дори се возехме със значително по-ниска скорост от разрешената. Започнах основателно да се притеснявам, че с това темпо нямаше да стигнем навреме. Мислех да му го кажа, когато на следващия завой се натъкнахме на огромна колона от автомобили.

- Изглежда има задръстване...

Погледнах си часовника.

• Със сигурност ще изпуснем ферибота, като гледам колко коли има пред нас, пригответе се да спим тука.

До вилата се стигаше само с ферибот и ако не се качим на последния, нямаше да можем да минем чак до сутринта. Марк се обърна към нас:

• Има и друг път, лошото е, че доста обикаля и ще се наложи много да бързаме... - погледна ме - ще тръгна само ако всички сте съгласни?

Те се съгласиха, крещейки в синхрон, без да обръщат внимание на възражението ми. Излязохме от платното направо на поляните и не след дълго видяхме пътя, за който ни говореше:

- Дръжте се... всички ли са си закопчали коланите?

- Да...

Той даде рязко газ и буквално се стрелна по пътя. Пейзажът около нас започна да се размива и да се слива в едно. Не можехме да различим почти нищо, гледайки през прозореца, а никой не желаеше да гледа напред. Стисках Стела за рамото, тя ме държеше за крака, виждах на километража как почти надвишихме 220км. Дани беше спрял да яде и държеше с две ръце таблото. Кристиян стоеше със затворени очи и си мърмореше нещо, стори ми се, че се моли... и аз се молех. Знаех, че точно една секунда, точно един миг невнимание и нямаше да я видя никога повече. Това е най-дългото пътуване в живота ми, пътуване, продължило четиридесет минути, а за мен цяла вечност. Вечност, през която се чудех какво би станало, ако Бог реши да ме изиграе тук и сега... Какво ще се случи, ако е хвърлил заровете ни и сме загубили? Дали сме само топчето в една огромна рулетка и има ли кой да заложи за нас? Усетих колата почти да спира, сигурно и аз съм си затворил очите...

Пристигнахме... - гласът на Марк беше толкова тих, че трябваше да се напрегна, за да го чуя. Отворих очи и се огледах, някак бяхме оцелели и се качвахме на ферибота, който тръгна минути след това. Всички излязохме едновременно от колата. Крайниците ми се огъваха от стоенето в неудобна поза. Опитах се да ги раздвижа и забелязах, че Марк се е хванал за перилата, дишайки тежко. Потупах го по рамото:

• Справи се чудесно... точно навреме...
• Повече никога не искам да го правя... мисля, че ще повърна...
• Ще ти донеса вода - върнах се до колата и взех едното шише. Той се опита да пийне две-три глътки, после се надвеси напред и повърна. Избърса си устата с ръкава:
• Едно кафе в барчето и ще се оправя.

Оставих го да тръгне напред, а аз извиках другите и слязохме долу. С последния ферибот не се вози почти никой, така че ние си се настанихме спокойно на централната маса. Стела се облегна на рамото ми:

• Колко ще пътуваме?
• Около три часа, три часа и половина... добре ли си?
• Нали си с мен... - тя плесна с ръце - момчета, ще пристигнем към единадесет, може и по-късно, няма да е лошо да хапнем.

Със сигурност всички бяха огладнели. Знам от бокса, че когато тялото е в напрежение, активира целия адреналин, изчерпва ресурсите си докрай и те оставя страхотно гладен и уморен.

• Наистина трябва да се нахраним добре, пристигнем ли в къщата, вече ще ни се спи.

Кухнята още работеше и ние си поръчахме огромно количество храна от разнообразното им меню. Масата ни се затрупа с чинии. Бяхме почти сами в цялото помещение. Говорехме си и се смеехме. Държах ръката на Стела в своята, галех и косата, целувах я и я прегръщах. Исках да изкупя вината си, да изцеря болката, която стискаше сърцето ми като в обръч. Но някаква хлад пълзеше в мен и ме задушаваше. Взех си чашата и излязох на палубата. Беше се стъмнило, звездите изглеждаха толкова близко, все едно ако протегнеш ръка можеш да ги стигнеш. Дали можех... Усетих, че някой се приближава зад гърба ми, обърнах се и видях Дани.

• Приключи ли с яденето?
• Ерих днес у вас, какво се случи...
• Какво имаш предвид...
• Знаеш, там на стълбите...
• Дани вярваш ли в съдбата... или в Господ?

Той мълча известно време:

• Мисля, че вярвам отчасти и то когато ми е нужно, както преди малко в колата. Казвах си, че ако трябва така да умра, така ще умра.
• Значи вярваш, че нищо не зависи от нас и каквото трябва да стане, ще стане?
• Честно казано... и да, и не...
• А смяташ ли, че можем да променим предначертаното бъдеще?
• Ерих, сбъркал си събеседника, това е нещо, за което никога не се замислям. Пък и ако се съглася, че всичко вече е предначертано, каквото и да ти отговоря, то пак ще се случи... безсмислено е да се тревожиш. Ела да се върнем вътре.
• След минутка ще дойда.

Той си тръгна, а аз продължавах да стоя отвън и да се взирам в звездите. Не знаех къде да търся моите отговори и дали изобщо чуват въпросите ми. И има ли кой да ги чува? Усещах празнотата да се настанява трайно в мен. Можех да помириша отчаянието и самосъжалението си. В главата ми пулсираха множество аксиоми от плюс до минус безкрайност. Чувствах се като една точица, едно малко петънце в тази огромна вселена, а очаквах някой Бог да ме забележи... Фериботът пореше водата, изхвърляйки ледени пръски, които мокреха лицето ми, понечих да ги избърша и разбрах, че това са моите сълзи. Бях се облегнал на перилата и плачех, плачех покъртително и от сърце. Луната светеше ярка, пълна и кръгла. Параселената и очертаваше пътя, като безкрайна пътека, по която можеш да се изгубиш. Почувствах ръцете на Стела, които нежно ме обгърнаха.

• Добре ли си?

Извърнах се към нея с незасъхнали сълзи, които продължаваха освободени да се стичат. Не се срамувах от тях, не се срамувах от чувствата си към тази жена, които ме заливаха подобно на вълни убийци. Внезапни, непредсказуеми и безнадеждно смъртоносни. Взирах се в зениците й, отразили като кристални огледала изкривения ми образ. Държах ръцете й, два пъти по-малки от мъжките ми длани и същевременно най-силните на този свят, защото те държаха съдбата ми. Аз щях да я променя, тази моя прокълната съдба. С цената на всичките си животи занапред, с цената на всичките си успехи и облаги. Не искам нищо друго, освен Стела, чувате ли там горе... нищо друго. Отказвам се от себе си, от приятелите си, отказвам се от родителите си, дори от бокса... но никога от нея... никога. Ще трябва да ме убиете преди да го направя. Тя продължаваше да мълчи и да ме гледа.

• Обичаш ли ме, слънчице?
• Разбира се, че те обичам...
• Повече от всичко?
• Повече от всичко!
• Ще ме обичаш ли така и след десет, двадесет години...
• Ерих, винаги ще те обичам!
• Ще се омъжиш ли за мен?
• Да... - това е животът, една-единствена дума може да те убие или да те накара да се родиш наново.
• Сигурна ли си...?
• Абсолютно, знам, че няма да е лесно, никак даже, но да, сигурна съм.

Държах я в прегръдките си, наслаждавах се на аромата й, и се молех това да е завинаги. Тя нежно се отдръпна:

• Ела да влезнем при останалите, тук е студено.
• Трябва да ти кажа още нещо... днес треньорът ми предложи да се пробвам за шампионата. Това означава...
• Знам какво означава, не е нужно да се притесняваш постоянно за мен, вече съм голяма.
• Не чак толкова, ще ни трябва разрешението на родителите ни.
• Сякаш това ще ни спре! - вярно е, не можеше. Влезнахме при останалите. Сервитьорката беше разчистила масата, имаше единствено безалкохолни и чаши.
• Дано да сте ни оставили кафе... навън е доста студено.

Марк ни отсипа в една празна чаша и ни я подаде. Кристиян ме подръпна за ръкава:

• Какво си шушукахте тайно навън?

Дани го изгледа накриво:

• Страхотна клюкарка си... чудно от кой си го наследил при такива свестни родители?
• Не се карайте - погледнах към Стела, тя ми кимна утвърдително - със Стела ще се женим.

Дори и Кристиян беше онемял. Изведнъж стана толкова тихо, че можех да чуя съвсем отчетливо дишането на останалите.

• Честито щеше да е достатъчно, няма нужда да обмисляте предварително речта си.

В следващият миг Дани и Кристиян започнаха да говорят, без да се разбира нищо. Вдигнах ръка:

- Момент... първо Стела не е бременна, второ, не се отказваме нито от образованието си, нито от моя бокс.

Забелязах, че само Марк не говори, стоеше блед и ням, сякаш някой му е изтръгнал езика. Той видя, че го гледам и се опита да се усмихне. Това обаче не беше усмивка, по-скоро отчаяната нужда да изглежда нормално. Извърнах погледа си, опитвайки се да си внуша, че съм се объркал. Но дълбоко в себе си знаех истината и то от самото начало. Така или иначе, вече нямаше значение. Нали? Фериботът изсвири, бяхме пристигнали. Кристиян плати и ние се отправихме към джипа. Качихме се и изчакахме да спуснат платформата. След десетина минути се возехме по пътя към вилата, а след още пет бяхме пред самата нея. Ваканцията ни вече започна. Оставих всички връхлетели ме мисли и се оставих на щастието си, което правеше първите си стъпки, малко неуверени, но стъпки...

Вилата на Марк е най-красивата къща, която съм виждал. Безупречно бяла фасада, без нито едно петънце по нея. Върху плоския й огледално гладък покрив се поддържаше целогодишно изумителна градина, с огромен басейн, която през зимата покриваха с подвижен стъклен покрив, превръщайки я в оранжерия. Трите и етажа се разгъваха ветрилообразно, откъдето и да погледнеш, виждаш морето. На всеки етаж имаше по пет стаи със собствен санитарен възел. Таваните бяха високи, куполовидни, с разнообразни фрески по тях. Погледнеш ли пода от венецианска мозайка, можеш да видиш изображението си в детайли. На мен най-много ми харесваха прозорците. Те бяха високи до самия таван, приличаха на огромни портали и позволяваха на слънцето да огрява помещенията, докато залезе. Луната проникваше до най-отдалечените кътчета на стаите, а когато беше пълнолуние, множество лунни лъчи очертаваха по пода сияйна пътека. Наистина е страхотно красиво. Колкото и пъти да съм идвал тук, всеки път ми изглежда като пръв. Погледнах Стела, която стоеше до мен и се взираше онемяла:

• Харесва ли ти?
• Шегуваш ли се, бих живяла тук...
• И аз... с теб.

Обърнах се и видях останалите да разтоварват колата. Оставих я да се наслади на гледката и отидох да помогна. Разтоварихме багажа във фоайето и внесохме храната в единствената кухня. Взехме си саковете и се качихме на втория етаж, само аз и Стела бяхме в една стая. Пожелахме си "лека нощ" и всички се прибрахме по стаите. Стела започна да разопакова вещите ни, докато ги подреждаше в стенния гардероб, аз влезнах в банята. Пуснах душа максимално, тежките капки се блъскаха в гърба ми и ме съживяваха. Стоях така около петнадесет минути. Когато излязох от банята, видях Стела да лежи свита на леглото. Дрехите бяха прибрани, а тя спеше. Съблякох я, внимавайки да не я събудя, пъхнах се до нея под завивките и мислейки, че скоро няма да заспя, заспах...

Тези великолепни дни, прекарани с моите приятели и моята Стела, сякаш белязаха началото на нова епоха. Звярът в мен затихна, не си позволих дори и за минута да го подхранвам с моите съмнения. Не си позволих и секундно отчаяние, заглуших въпросите в главата си. Оставих се на течението, без да знам къде ме води. Спрях да се питам защо Марк изглежда объркан и мълчалив. Престанах да си представям катастрофалните последици от нашата любов със Стела. Дадох почивка на сърцето си, от това черно отчаяние, което продължаваше да ме дебне по ъглите на съзнанието ми. Ние се забавлявахме като децата, които все още бяхме, плувахме, ловяхме риба, вечер се качвахме в градината на покрива и съзерцавахме настъпването на нощта. Със Стела не се деляхме дори за минута, сякаш искахме да наваксаме времето, когато няма да можем да се виждаме често. Аз бях в рая. И независимо какво ще ми коства това, този рай ще си остане винаги мой. Последната ни вечер на острова си направихме прощален банкет на покрива. Опиянени от виното и естествената ни радост, пеехме, скачахме като обезумели, танцувайки някакви странни племенни танци и се смеехме. Смехът ни се разливаше в иначе тихата безлунна нощ, морето го подемаше и го разнасяше навред. На сутринта оправихме къщата до първоначалният и вид и се качихме на ферибота. В ранният следобед всеки си беше в собствения дом. Ваканцията свърши. С нея свърши и моето спокойствие. Оттук нататък на мен ми предстояха битки, трудни битки, чийто край не ми бе известен. Но независимо от това, аз нямаше да се предам, просто пътят назад беше затворен, а авариен изход нямаше...

следва