Странно... Вече не познавам път за връщане. Всичко се разпадна след мен. Сега дишам, но някак не мога да повярвам. Живот като на лента, нали? Изпепелен, но запазен.

Грешки... Кой би предположил, че така ще горчат? Чувства... Кой би предположил, че така ще кървят? Думи, изречени, лъжливи, недоказани... Кой би предположил, че така ще болят? И аз... Тази, която някога бе затворила сърцето си, ледена, недоверчива... Тази, чиято студенина разтопиха нечии топли ръце, нечии надеждни обещания. Тази, чиято твърда черупка разпукаха нечии хубави думи, някой ужким различен човек. И аз горях. Бях огън. Пламтях. И вярвах. И се раздадох. И чаках. И бях по-щастлива. Сега тази вече я няма. Няма я глупачката, която вечно се надяваше. Надеждата умря последна, след като уби всичко в мене. Няма я наивницата, която вечно вярваше. Вярата ми първа се предаде. Няма я онази - търпеливата, която винаги чакаше. Търпението ù си отиде с последните копнежи.

Сега очите ми пронизват с безразличие. Ръцете ми бодат от студенина. И думите ми... празни, тъжни и истински, удрят в лицето, забиват ножа в гърдите, а не във гърба.

И сърцето ми пак е студено. Замръзна цялата ми душа. А ледът по-здрав е в мене, като камък твърд е, за да не могат вече да го разтопят.

Защото онези нечии топли ръце ме бутнаха в пропастта. Онези нечии надеждни думи са били една голяма лъжа. Онези нечии обещания - те дори не се изпълниха. Понесох само разочарования.

Кой би предположил, че отново съм онази, същата, предишната, студената и безразличната? И кой би предположил, че вместо усмивка на лицето ми, се изписва само тъга? Кой истински различен човек би успя сега да разтопи в мене леда?