Глава 1

 

Болестта на душата или

защо реших да разкажа историята си

 

     Климатикът в офиса на църквата работеше усилено, а навън зимата вече бе започнала да отпуска смразяващата си хватка. Топлината винаги ми е действала по-добре от студа не само защото гальовно попива в кожата, а оттам – и в страдащите ми мускули, но и защото докосва нежно душата ми и я предразполага към лукса, който невинаги съм притежавала – да мечтая. Загледана в екрана на компютъра, се скитах из нета под предлог, че търсех подходяща новина за седмичния бюлетин. Телефонът мълчеше вече тридесета минута (нещо необичайно за него) и ме предпазваше от необходимостта да съветвам поредния нуждаещ се от словесна прегръдка приятел или роднина. Пред очите ми се сменяха сайтове с информация, докато в ума си прехвърлях детайлите от срещата с Илиян вчера. Какво интересно и важно преживяване се оказа този разговор! Продължи не повече от четвърт час, но всяка секунда си струваше, защото чувствах, че високата стена от страх и несигурност, зад която Илиян се бе скрил, започва да се пропуква.

Срещнахме се в градината пред спортната зала, след като предварително бяхме уговорили мястото и времето. Важното в случая бе, че Илиян поиска да се видим и говорим – факт, в който съзирах възможност да достигна по-надълбоко в ранената му същност. Той не дойде сам, разбира се. Появи се заедно с Васето, неговият личен асистент, който добута инвалидната количка до пейката, където се бях настанила. Набързо разменихме обичайните стопяващи леда вежливости и с маниер, присъщ за моята персона, преминах директно към темата:

– Ти защо ни отряза така? – попитах с онзи тон, след който обикновено настава неловко мълчание.

– Извинявай, Поли! – притеснено отвърна Илиян и загледан някъде зад гърба ми, върна въпроса: – Ясен… обиден ли е?

– Няма значение дали някой е обиден. Не е важно кой какво мисли за теб. Стига си се притеснявал от мнението на хората. Това няма значение. Важното е как Бог те вижда и как ти сам възприемаш себе си.

– Нали? Това е важното – обади се като далечно ехо болният мъж и ме загледа така, сякаш в мен се съдържа всичката мъдрост, отнасяща се до неговата житейска ситуация.

– Страх ли те беше? – разкрих мисловната си присъда под формата на питане.

– Не, просто… – моят събеседник спря в зародиш непринудената лъжа, която бе на път да напусне устата му. – Не, Поли. Не ме беше страх, а просто…

– Трябва да осветиш страховете си, Илияне – казах. – Да ги кажеш на глас пред някой, който ще те разбере. Затова съм тук. Говори, кажи ми от какво се страхуваш?

– Не знам, Поли. Не разбирам. Какво е да осветиш страховете си?

Илиян обърна немощно главата си към Васето, който бе застанал на пост зад него, и също така немощно го помоли да приближи количката към мен. Личеше си, че иска да разкрие какво съдържа сърцето-затворник, което се криеше в малкото му, обезобразено от болестта телце, но не знаеше как. Разбирах го толкова добре. Самата аз съм се чувствала по същия начин безброй пъти. Преди. В момента обаче, въпреки че имахме една и съща болест – неврална мускулна атрофия, аз усещах себе си на безброй километри разстояние от него. Бях извървяла дълъг път, постлан със страдания, болки, падания, отхвърляне, но и път, изпълнен с вяра, победи и приятелства, които ме промениха дълбоко – в самата ми същност.

– Да ги осветиш означава да ги разпознаеш и да ги назовеш честно. Пред Бог, пред себе си и пред някой друг. Някой човек, на когото имаш доверие.

– Да ги разпозная и да ги назова – отекна отново гласът от количката.

– Може ли да ти открия нещо? – реших да съм безмилостна докрай към слабостта на болния.

– Да, Поли. Можеш.

– Чуй ме добре, Илияне. Душата ти е болна. Тя е много по-болна от тялото. Разбираш ли? Твоята най-голяма мъка не е, че не можеш да движиш крайниците си и мускулите ти не функционират. Физическият недъг е голям проблем сам по себе си, но той не е всичко. Най-голямата ти беда е, че имаш болна душа. Тя е по-болна дори от тялото. Разбираш ли, Илияне? Страховете контролират живота ти и докато не им се съпротивиш, ще си техен роб.

Гласът ми по принцип не е кой знае колко силен, но тогава го чувах със собствените си уши така, сякаш крещях с всичка сила в полицейски мегафон. Толкова много исках да изтръгна този нещастен, обезобразен от страдания, съсипан, но скъпоценен човек от връзките на невъзможностите, че бях готова на крайни мерки.

– Илияне – сложих ръката си на рамото му, за да съм сигурна, че имам цялото му внимание, – слушаш ли ме внимателно?

Двете млади момичета, които в този момент минаха покрай нас, ни изгледаха с неприкрито любопитство, а после си прошушнаха нещо, предполагам, крайно веселяшко, защото се закискаха в синхрон и в тоналност снизходителност.

– Да, Поли, кажи ми. Ще приема.

– Страхът не трябва да контролира живота ти! – повторих и остро, и с майчина загриженост, въпреки че Илиян е с поне дванадесет години по-възрастен от мен.

– Да, Поли, права си. Страх ме е много. Страх ме е от всичко. От това, че майка ми ще умре и няма кой да се грижи за мен. Страх ме е от…

Продължи да говори, но вече не слушах съдържанието на думите, а само едва прокрадващия се звук на надеждата в отчаяната изповед на болния. Това бе неговият начин да вика за помощ. Този звук бе достатъчен към настоящия момент. От собствен опит знаех, че там, където има дори частица надежда, частица копнеж за живот и свобода, още нищо не е изгубено. Ясно осъзнавах, че няма как, не ми е дадено да заема мястото на Илиян в яростната битка с манталитета на пленник, която по всички закони на войната със себе си той самият трябваше да проведе, но все пак, можех да помогна, макар и като тиловак. Можех да споделя уроците, научени от мен през всичките тези страдания, на които самата аз бях подложена. Аз, Поли Петкова, момичето, жената, имах същата диагноза като тази на Илиян – неврална мускулна атрофия, живеех с нея през целия си живот, но я бях поразила фатално в сърцето и сега тя не ме притежаваше.

Климатикът усилено пълнеше въздуха в офиса с топлина, а топлината гальовно попиваше в кожата ми и оттам − и в страдащите ми мускули. Зад другия компютър в офиса на църквата седеше пасторът, слушаше високо музика от Уoutube и превеждаше от английски материал за Последните времена. Това всъщност бе обичайната работна динамика в офиса. Ясен зад единия, аз зад другия компютър, музиката тече, дейностите кипят, докато не се появи някаква причина за прекъсване на заниманията ни. Обикновено такъв повод се оказваше обсъждане на възникнал през седмицата проблем или разговор-анализ за състоянието на някоя изстрадала личност от кръга на приятелите или познатите ни.

Звукът, идващ от ударите по клавишите, спря и музиката издайнически утихна. Пастор Ясен Костадинов искаше да разговаряме. Поради годините, прекарани заедно в църквата, бяхме стигнали до състояние, в което се разбирахме без думи. Вдигнах погледа си към него и зачаках.

– Мисля си за Илиян, Поли. Голямо робство е състоянието, в което живее. Какво има да губи, при положение че самото му съществуване е изгубено. Единственият му шанс е в Господа и той го пропилява. Отряза ни, но всъщност отряза себе си. Би било чудесно да изтрезнее от глупостта си, да ни покани отново и този път да е готов да го кръстим в името на Исус.

– Не ти казах, но аз вчера говорих с него – обикновено споделям повечето неща от подобен характер с Ясен, но бях пропуснала да му разкажа за вчерашната си среща. – Мисля, че има надежда за него. Той поиска да се видим. Започна да разкрива страховете си, искаше съвети и въобще… Беше много хубав разговор.

– Ти можеш да му дадеш доста съвети, които да са му от полза – каза пасторът така, сякаш мислеше за нещо друго.

– О-о, да! – отговорих с плам на младеж-идеалист от 19-ти век и довърших мисълта си с: – Бих могла да напиша книга за всичките премеждия, страдания и уроци, които научих през годините. Толкова са много, че…

Последваха няколко мига мълчание, но не от онова, неловкото, а друго някакво. Пауза, която предхожда изричането на глас на повечето важни решения в живота на човек.

– Защо не напишеш книга тогава?

Това беше ключовият въпрос, който пастор Костадинов зададе, а после, без да дочака отговора, започна да обяснява колко е важно да се публикуват подобни истории и как те могат да помогнат на хора, които са в сходна на автора житейска ситуация. Предложи непоклатими доводи в подкрепа на тезата си. Това, което все още не знаеше, бе, че вече бях решила да разкажа историята си. Още с изричането на думата „защо“.

 

 

Глава 2

 

Отворената врата

или важно ли е да се родиш

 

Първите думи са най-трудни. Преди да се появят на листа, изминават дългия път от сърцето, спират за проверка в ума и оттам се спускат през ръката, за да достигнат крайната си цел. Първите думи приличат на врата, зад която не е ясно какво точно се крие. Може да е неизразимо красива картина, която с чистото ухание на поле с цветя изпълва не само носа, дробовете, но и цялата ти същност, а може и да е бунище, смрадта от което предизвиква физиологична реакция в областта на стомаха и ти идва да се разделиш и с майчиното си мляко.

Предизвикана от трудността, съпътстваща началото на разказа за живота ми, реших, че ще е най-удачно моите първи думи да са: „Родих се“. Родих се, макар и като резултат от дълго страдание. Родих се. Без да осъзнавам, изминах целия този път от срещата на родителите си, доводите на разума и антидоводите на предразсъдъците на близки, роднини, провинциални лекари и столични специалисти и пристигнах до крайната дестинация – родилното отделение в окръжната болница в град В. Родих се. Според свидетелските показания аз съм проплакала, отрязали са ми пъпната връв, изчистили са ме от биологичните отпадъци, повили са ме в бебешките пелени (моят пръв официален тоалет) и са ме подали на изтощената от тричасовото раждане мама. Родих се. Тогава на пръв поглед, пак според свидетелите, не е било ясно колко болна и болна ли съм била всъщност. Била съм просто едно от петте бебета, появили се на света в болницата в град В. на втори януари 1977 година. Родих се.

Четири години по-рано, на новогодишното тържество в читалището на село Р. слаб и строен мъж, с гъста черна тогава коса и мерак да срещне най-после жената, с която да свие семейно огнище, поканил на танц най-красивото момиче в салона. Мъжът се казвал Емил, а скромното девойче Пламена, от рода на Стакевите. За качеството на танца няма смисъл да говорим сега, друго било важното – ритъмът на музиката съвпаднал с ритъма на сърцата на младите. Любовен импулс под формата на електричество преминал през Емил и Пламена и насочил телата им далеч от тълпата празнуващи. Вътре, на топло, подпийналите веселяци очаквали настъпването на Новата година, а навън двамата влюбени разговаряли. До сутринта. Точно тогава, вечерта на 31-ви срещу 1-ви, мъжът разпознал жената, украсявала мечтите му, и решил, че не бива да губи време в битката за ръката ѝ.

За да спечели девойката обаче, освен нейното „да“, с положителен вот трябвало да гласуват не само членовете на нейното, но и на неговото семейство. Емил събрал смелост и седмица по-късно по време на обяд, когато малки и големи били събрани около трапезата, с треперещ глас съобщил:

– Срещнах едно момиче. Искам я за жена.

Първоначалният шок отминал сравнително бързо. Семейството мълчаливо погълнало десетина лъжици картофена супа и комат хляб на човек, докато очаквало последиците от новината. После дядото отчупил кибритена клечка, изострил я бавно с джобното си ножче, с което допълнително нагнетил атмосферата, почистил зъбите си с прецизността на начинаещ зъболекар и чак след това се обадил с плътния си мрачен басов глас:

– Знаем ли го това девойче? Откъде е? Оттук ли е?

– Да! – с пресъхнала уста отвърнал Емил, докато се взирал страстно в конкретна троха на мушамата. – Познавате я. Пламена. Пламена от Стакевите.

Последвал мощен удар по масата, който отекнал в цялата къща. Юмрукът на дядото издържал на болката, издържала и масата на напора, но няма да е коректно да се твърди същото и за нервите на стареца.

– Стакевите! – креснал той и погледнал притеснения Емил право в очите: – Стакевите са... Стакевите са кьопави. Ти не знаеше ли бе, калпазанино!?

– Зная – отговорил сухо младият мъж и смело продължил: – Зная, че някои от тях са болни, но Пламена си е добре. Аз за нея искам да се оженя, не за баща ѝ.

– И баща ѝ беше добре – креснал този път още по-силно старецът-господар на дома. – Беше добре, ама… След като жена му роди, не Пламена, а онова, кльощавото – Цецко, и той взе, че се разкьопа. От четири поколения са все така. Веднъж първо, веднъж второ дете в рода е сакато. Ти какво искаш, децата ти да са куци ли?

– Не! Искам Пламена – казал Емил, станал от масата и сложил точка на спора, като излязъл от стаята.

Никога преди младият мъж с гъстата черна коса не проявявал неподчинение към възрастните у дома, този път обаче бил готов на всичко, за да постигне целта си и всички около него, дори пословичните семейни скептици, схванали сериозността на намеренията му. Шест месеца по-късно двата рода вдигнали сватба. Церемонията и последвалото я тържество не заслужават специално внимание, защото да четеш за скучна сватба е все едно да киснеш около въдицата, когато не кълве – и двете са разочароващи преживявания. И все пак заслужава си да се отбележи, че сватовете, които положили възможни и невъзможни усилия да комуникират на прилично ниво, успели единствено да си разменят няколко полуусмивки с половин уста. Важното било, че Емил и Пламена не се повлияли от киселото настроение на вкиснатите си роднини. Те били щастливи. Любовта им победила.

За да заживеят отделно от възрастните обаче – копнеж, който и двамата безмълвно споделяли, било нужно да предприемат още една смела стъпка. Тази стъпка, подсилена от сюрреалистичните страхове, които всеки млад човек притежава, им изглеждала като скок в дълбока непрогледна пропаст. И въпреки това, вземайки предвид липсата на опит у двете самостоятелни личности, които вече се били слели в едно цяло, трябва да се отбележи, че Емил и Пламена удивително бързо се ориентирали относно неотложността на новата посока в живота си и не по-късно от месец след сключването на брака предприели необходимото. Една слънчева сряда сутрин набързо събрали багаж, колкото имат – четири сака и половин дузина найлонови и платнени торбички, и качили автобуса за В., който по онова време минавал два пъти на ден през селото.

Цял час и половина се клатушкали по обезобразения от дупки път и когато най-сетне „акостирали“ на автогара В., радостта се върнала в уплашените им сърца и нова, макар и все още безформена, надежда за бъдещето ги осенила с приятната си мекота.

В джоба си Емил съхранявал изписан с нечетлив почерк адрес на познат от ученическите години, който живеел недалеч от центъра на В. С общи семейни усилия младата двойка разчела името на улицата, предположила номера на къщата и с разпитване стигнала до порутена порта на порутена ограда, обикаляща порутена къща в на пръв поглед порутен квартал. Младоженците обаче не се интересували от външността на сгради и инфраструктура. Жадували единствено да установят някъде базисния си лагер на сухо и защитено от външно вмешателство място, а другото щяло да си дойде с времето.

Така и станало. Приятелят на Емил приютил за няколко дни младото семейство и им помогнал да си намерят прилична квартира. А това, което щяло да си дойде с времето, дошло девет месеца по-късно. Момиченце на име Иглика. Сестра ми. Петнадесет часа след раждането петчленна комисия от проверяващи от рода на баща ми Емил пристигнала на посещение-проверка в болницата. Когато видели бебето, го подложили на щателен преглед, за да видят дали всичко му е наред. Попипали го, пощипали го, погалили го и като видели, че при първоначален оглед няма нищо притеснително, решили, че детето ще да се е метнало на Емил, а от техния род всички са яки като бикове.

– Добре си е детето – казала баба Йорданка, поставяйки ударението на първата дума. – Пък ние се изплашихме, че ще е като Стакевите.

– Не се радвай още, бабичко – с гласа си на северозападен мъдрец дядото се опитал да внесе здрав разум посред радостта от раждането на здрав член на фамилията. – То нищо не е ясно още. Всички на село знаят, че у Стакевите веднъж първо, веднъж второ дете е кьопаво. Пламена може да е болна. Оня ден ми казаха, че лани са я виждали да пада на площада. На събора било. Ако майката е болна, това бебе може и да е здраво, ама ако Пламена роди друго – другото ще е… Оф, не знам. По-добре да не ражда. Така ще кажа на Емил. Едно дете е достатъчно. Ако второто е като Стакевите, по-добре да не се ражда въобще.

След около година и половина съм се появила аз. Родих се на втори януари 1977 година. Въпреки доводите на разума и антидоводите на предразсъдъците на близки и роднини, пристигнах до крайната дестинация – родилното отделение в окръжната болница в град В. Родих се. Пред мен се отвори врата и аз минах през нея. От другата страна ме очакваше невероятно красива и малко страшна картина – свят от непознати хора, събития, обстоятелства, разочарования, радости, пътища и безпътици, които тепърва ми предстоеше да опозная.

 

 

Глава 3

 

Разговор с татко

или чужд спомен за първа болка

 

Приборите на масата лъщяха, заели местата си по-рано от времето, заявено в поканата. Гостите не бяха дошли и не очаквах да се появят поне още половин час. Партито по случай рождения ми ден започваше в пет, а беше едва четири и двадесет и пет. Сърцето ми леко подскочи, за да ме подсети, че се открива идеална възможност да проведа отдавна планирания разговор с татко Емил. Баща ми се бе поднесъл на тепсия като рядък специалитет и смятах да се възползвам от този факт.

Дойде по-рано от другите поканени под предлог, че ще хвърли едно око на бойлера, който отскоро се бе разшумял като трабант със спукано гърне. Истинската причина обаче за подранилата му визита беше, че тайно се надяваше да прекара повече време с мен. Знаех колко много обича да е в компанията ми, без значение дали ще говорим, или ще помълчим заедно. Подозирах го и в притежаването на още едно тайно намерение – откакто мама почина преди година, той не съумяваше добре да организира освободилото се от шетане около болната му жена време и затова прибягваше към най-логичното за него средство за утеха – грижата за другия нуждаещ се в семейството. Аз.

Не че не се справях прилично със самостоятелния си живот, но имаше толкова много неща, които не можех да върша добре, че с удоволствие приветствах помощта, идваща от тате, който така или иначе изпитваше отчаяна нужда да ми помага. Откъм банята зачестиха звуците, присъщи на мнозинството аматьор-майстори, сблъскали се с непреодолимо за разрешаване техническо предизвикателство, и затова предположих, че е дошъл моментът да сложа край на мъката и временно да отзова родителя си от длъжността „поправач на електроуреди“. Тъкмо да се обадя и той се появи в кухнята запъхтян, зачервен и ядосан.

– Няма да стане, Поли – каза татко, докато в ума си търсеше възможния изход от кризисната ситуация. – Изпята му е песента на тоя бойлер. Ще извикам и Валери да дойде да го види. Ако може да се поправи – добре, ако не – трябва да купим нов. Все нещо не е наред и се чупи. Само боклуци правят вече. Изкарат няколко години и хайде… в кофата.

– Ще го обсъдим после – не само ме заболя от новината, но и едва се овладях да не започна да си припомням „уменията за решаване на задачи с различни аритметични функции и резултат със стойностно изражение в лева“. – Седни сега! Почини си малко!

– Много ме е яд.

Баща ми с тревожен поглед, придобит от продължителните грижи около болната ми майка (тя се бе разболяла няколко години след брака им), зае мястото си срещу мен.

– Нещо случило ли се е? – попита с глас, формиран от дългото съжителство със страданието.

– Не – усмихнах се за сваляне на напрежението. – Всичко е наред. Просто искам да науча някои подробности от миналото, което не помня. Трябва да получа отговори, татко. Сега. Разбираш ли колко е важно за мен? Трябва да зная кога и как забелязахте, че нещата с мен не са както трябва?

– Не ми се говори за това днес – начумери се татко. – Имаш рожден ден. Днес трябва да празнуваме.

– Така де. Точно защото днес е рожденият ми ден. Искам да получа информация за миналото, което не помня. Нещо като подреждане на пъзел. Опитвам се да открия всичките му части, за да почна да го подреждам, но ти трябва да ми помогнеш. Моля те!

Татко се протегна през масата, нежно хвана ръката ми и бързо изрече няколко думи, които от неговите уста звучаха като оправдание:

– Направихме всичко по силите си, Поли.

Една от характерните особености не само на моите родители, но и на мнозинството представители на тяхното поколение, се проявява в следната тъжна специфика – във всеки въпрос, изказано мнение или заявена позиция откриват скрит смисъл. Чуват обвинения и присъди дори когато единственото намерение на събеседника им е непринудено и чистосърдечно да разговаря с тях. Разбирах баща си и хората на неговата възраст толкова добре, че можех без проблем да вникна в мисловните му терзания и да разбера нежеланието му да говори. В онзи момент обаче волята да стигна докрай и да грабна цялата информация, от която имах нужда, ме мотивира да продължа с нежелания за родителя ми разговор:

– Кога и как ти и мама открихте, че съм болна? Искам да зная, татко. Моля те, разкажи ми!

– Проходи на година и шест месеца – плахо вдигна бял байрак баща ми Емил. – Малко по-късно от останалите деца, но в това все още нямаше нищо обезпокоително.

– Имаше ли нещо в походката ми, което да е подсказвало, че имам проблем? – продължих с въпросите като уличен просяк с дългогодишен стаж, който не признава „не“ за отговор.

– Не. Всички деца прохождат по един и същ начин. Правят няколко крачки, падат, разплакват се, изправят се и продължават да се опитват.

Спомените започнаха видимо да смекчават напрегнатото излъчване на татковото лице. Сякаш го отвеждаха в друг свят, в който ръка за ръка съжителстваха жестока болка и безрезервна обич към един и същ обект – крехката му, уязвима, изстрадала, но скъпоценна дъщеря. Изведнъж той осъзна, че е настъпил моментът – малкото му момиче вече е голяма жена и има право да знае миналото си, колкото и болезнено да е то.

– Ти обаче, Поли, не ходеше добре. Беше ти трудно дълго да се задържаш изправена. Правеше няколко крачки и тупваше. Така, изведнъж. Малко по малко притеснението се събираше и един ден майка ти не издържа – резервоарът на търпението ѝ преля. Скарахме се жестоко, като всеки обвиняваше другия, че не става за родител, безотговорен е и не обръща достатъчно внимание на състоянието ти. Бяхме много уплашени, Поли. Много уплашени и несигурни. След скандала лека-полека се помирихме с майка ти и решихме, че за да се уверим дали има нещо притеснително около състоянието ти, най-добре ще е да те заведем на преглед при специалист.

Така тръгнахме по доктори. Казано по друг начин – започнахме ходенето по мъките. Тук във В. нямаше никакъв шанс да те прегледат качествено и затова те заведохме в София – при професор Душанов, най-добрият специалист в клиниката по ортопедия и травматология. Сестра ти, за да не ни пречи, с риск да ореве целия окръг, я оставихме на село при бабите, а ние отидохме тримата – майка ти, ти и аз.

Пред кабинета на Душанов трябваше да чакаме цели четири дни и когато най-после дойде нашият ред, изтощени до краен предел, почти си бяхме забравили имената. Влязохме в кабинета на известния специалист-ортопед, той те погледна уморен, фиксира изследванията на две, на три и като започна да хока и мен, и майка ти… Страшно преживяване! Все едно сме някакви престъпници, а не отчаяни млади и неопитни родители. И сега не зная точната причина за избухването му, единствено дочух, че ти, без съмнение, си била здрава, а ние само сме му изгубили безценното време, което той би употребил за лекуването на истински болни. Изхвърчахме от кабинета му, Поли, като тапи за шампанско. И хем унижени, хем поуспокоени се прибрахме у дома във В.

Много скоро след това обаче болестта започна все по-често и по-силно да се проявява. Паданията се случваха всеки ден по няколко пъти, колкото и да си затваряхме очите, не можехме да не забележим изкривяването на стъпалата, а и губеше равновесие дори когато не беше изправена. И сега, за да ти отговоря кога точно разбрахме: не знам, Поли. Не мога да посоча конкретна дата. Не помня. Един ден просто приехме това, което винаги сме знаели.

– Благодаря ти за грижите – едва отроних, пленена от простотата на последните думи, излезли от устата на татко Емил, които ме трогнаха толкова дълбоко, че изобщо не обърнах внимание на мокрите си очи. – Благодаря, че ми разказа всичко това.

– Чакай да ти покажа още нещо.

Мъжът с все още гъстата, но отдавна побеляла коса, мъжът, отдал част от живота си, за да се грижи за двете болни в семейството, стана рязко от масата и се изгуби в другата стая. Върна се след минута с лист в ръка.

– Наскоро го видях сред другите документи. Не знам дали го помниш? Може да ти е безинтересен, но понеже искаш отговори – ето, прочети го.

Подаде ми хартията и ме зачака да се запозная с написаното на нея. Грабнах листа. Съдържанието му – епикриза, издадена този път от Медицинска академия или по-точно от Детската неврологична клиника към нея. Инстинктивно погледнах към часовника – седем минути до пет часа, т. е. имах достатъчно време да се запозная с документа.

 

Епикриза

 

на Пролетка Е. Петкова, 10 год.

В., бл. 58, вх. А, ап. 8

Постъпила на 14.08.1987 г., изписана на 04.09.1987 г.

И. З. 355

 

Диагноза: Неврална мускулна атрофия – Автозомно-доминантно предаване.

 

Касае се за момиче на десетгодишна възраст, родено от втора, нормално протекла бременност и раждане. Проходило на година и шест месеца, често падала. На двегодишна възраст забелязали деформация на стъпалата и по-късно леко прогресираща слабост на дисталните части на краката по подобие на майка си, дядо си, прадядо и пра-прадядо си. Пет поколения. Трудно ходи на пети.

 

Обективно: дистален амитрофичен синдром, по-изразен за краката…(не се чете)… петльова походка, фридрайхоподобни стъпала, коленна и ахилова рефлексия, леко нарушена дълбока сетивност.

 

Следваха данни от изследванията, на които не обърнах внимание. Документът продължаваше с:

 

Проведе се лечение с Пирамем, малки дози, Неостигмин и др. Опита се лечение с Инсулин 4 Ед, но контролното изследване на праговата биометрия не показа значително подобрение. Ето защо ще изчакаме ефекта от лечението при други деца с по-бърза прогресия на заболяването и тогава евентуално ще се приложи лечението с Инсулин 4 Ед през ден. Контролен преглед след шест месеца.

 

Завършваше с подписите на лекуващите лекари.

Погледнах татко и нежно му заповядах:

– Ела тук! Трябва да те прегърна.

Мъжът с бялата коса се подчини безропотно така, както го е правил хиляди други пъти. Тогава звънецът се обади.

 

 

Глава 4

 

В училище или колко жестоки

могат да бъдат децата

 

Някои спомени се губят по изцяло прозаични причини. Например една не-малка група хора са просто разсеяни. Забравят къде са си оставили мобилния телефон, не се сещат в колко часа трябва да се появят на важна среща, уговорена от предишния ден, връщат се по няколко пъти вкъщи за успокояваща нервите проверка, понеже нямат ни най-малка представа заключили ли са външната врата или изключили ли са електрическите уреди от контакта – за по-сигурно, защото нееднократно са сърбали попарата на патологичната си отвеяност.

Има и друга причина за прогресивното увеличаване на общността на забравящите. Съвременният човек се товари с повече ангажименти, отколкото може да понесе, и става така, че мъничкото въображаемо реле в главния му мозък спира да подава предупредителен сигнал, че системата е пренатоварена. Следват негативни последици както за въпросния човек, така и за околните му. Изгубва се в хаоса от задачи и изпуска уговорки като мънички пакетирани продукти от скъсана пазарска чанта.

Съществуват сцени от миналото обаче, които съвсем съзнателно се опитваме да изтрием от ума си, дори и да не принадлежим към изброените течения в партията на непомнещите. Тези епизоди са обвити в мъглата на отдавна отминалото време. Те са отвратителни заради цялото отхвърляне, болка, унижение и срам, които носят със себе си. Те са там, а бихме искали никога да не сме ги преживели. Опитваме се да ги изтрием от живота си и понякога успяваме. А успяваме ли? И по-важният въпрос е – нужно ли е да се насилваме да ги забравим? Как може да победим врага-минало с онова противно подигравателно лице, ако не можем да го видим? А ние не го виждаме понеже доброволно сме го оставили да се скрие от нас. Как може да се справим с неприятеля, ако знаем, че е там, но очакваме да решим проблемите си с него, таейки надеждата никога повече да не го срещаме?

Тези философски въпроси се разхождаха из главата ми, докато екранът на компютъра блестеше в режим покана за работа. Пръстите ми докосваха клавишите и очакваха да ги поведа към изпълнението на неприятния дълг да разкажат следващата глава от историята на момичето с мускулната атрофия. Само дето спомените за ученическите ми години точно сега ми изневеряваха. Не че ги нямаше. Там си бяха, но страхливо се притаяваха в оня потънал в праха на забравата ъгъл на спомените, който не бях претърсвала с години. Отпих глътка от блудкавото почти кафе, наречено Инка.

Ефектът не закъсня. Горещата течност освети като с фенерче мрачните кътчета на моята памет и установи местонахождението на забравените преживявания. Появиха се лица на хилещи се момичета и момчета, изникна потискащата грозна сграда на училището, рожба на архитектурния гений на социалистически екип от проектанти и строители, и дори зърнах дългия коридор, вечно миришещ на дезинфектант. Погледът ми се спря върху календар с отворена страница на месец май, 1990 година.

Часът беше по физическо възпитание. Провеждаше се навън, а навън бе горещо и задушно. Аз, както обикновено през всичките четиридесет и пет минути от този предмет, седях на единствената що-годе здрава пейка в двора, точно до училищното игрище, и наблюдавах отстрани. Съучениците ми играеха волейбол. Смееха се на висок глас, удряха топката прекалено силно и неточно, губеха много време в глупави разправии и... и се движеха свободно. Скачаха, тичаха, смееха се, караха се и въобще не се замисляха колко огромно е богатството, което притежават. Богатството да бъдат здрави. Звънецът най-после сложи край на гаврата с любимия ми спорт и запрати всички от осми А клас към класната стая. Потни, зачервени и шумни, момчетата и момичетата минаваха покрай мен на път за училищната сграда, без изобщо да ме забележат.

В повечето случаи през учебната година анонимността ми харесваше, защото гарантираше, че поне за кратко нямаше да съм обект на подигравките на децата, но не и в този прекрасен слънчев ден, изпълнен с надежда и аромат на пролет. Този ден бе различно. Искаше ми се, как само ми се искаше да поговоря с някого! Да говоря, без да се притеснявам дали ще изглеждам глупаво, да разказвам истории от любими книги, да мечтая на глас и да слушам споделените тайни на някой близък приятел, и да... просто да бъда една от другите. Самотата ме хвана за гърлото по-силно отпреди. После самотата ме посочи с кривия си грозен пръст и снизходително ми подхвърли, че няма никой, който да има достатъчно сериозно отношение, че да разговаря с мен като с равен. Думите ѝ се забиха в душата ми, а от дълбоката рана ме заболя толкова силно, че изгубих всякаква представа за времето.

Когато прегракналият глас на училищния звънец отново закрещя в ушите ми, не осъзнавах, че съм пропуснала цял един учебен час. По български език. Тази подробност ми я напомни Пацо, който тази седмица беше дежурен в клас. Провикна се от прозореца на третия етаж, където се намираше стаята на осми А, сякаш бяхме на полето и трябваше да събере разпръснатите овце от стадото.

– Ей, танцьорката, къде се губиш? Имаш неизвинено по български, танцьоркеее. Госпожата пита къде си, а Мариела каза, че сигурно си на танци. Ха-ха, на танци. Сигурно на урок по румба или ча-ча-ча за напреднали – Пацо крещеше с дебелия си глас, който от време на време преминаваше в горния регистър на тоновете, с което привличаше още повече нежелано внимание. – Айде бързай, танцьоркеее. Имаме математика. Тръгвай, че докато пристигнеш, ще стане утре.

Изправих се и забързах, скована и натежала от погледите на множеството ученици, накацали по прозорците на класните стаи. „Петльовата“ ми походка стана в пъти по-изразена, което беше нещо обичайно в случаите, в които бях поставена под напрежение, и тази подробност се отрази на количеството и качеството на подмятанията, изливащи се върху мен като леденостуден проливен дъжд. За съжаление, в този ден бях си забравила чадъра, предпазващ ме от подобен порой.

Няколко минути, след като напрегнах всеки мускул до краен предел, влязох в класната стая. Часът по математика бе започнал. Пацо стоеше изправен пред черната дъска, държеше тебешир в ръка и се правеше, че притежава нужните знания да реши математическата задача с две неизвестни.

– Ти пък защо закъсняваш? – попита учителката по математика, г-жа Иванова, без всъщност да очаква отговор. – Цели пет… не, седем минути закъсняваш за моя час. Къде беше?

– Сигурно в кръчмата – обади се Мариела като прикриваше устата си с ръка.

– На колко ракии си, Поли? – викна някой от задните чинове, принасяйки своя дял в оригиналните подмятания, които следваха едно след друго.

– Кога ще спреш това пиене, Поли?

– Още е младо момиче, а как само фирка.

– Не, бе! Поли не е пияница. Тя просто танцува, докато ходи.

– От сутринта сигурно е праснала поне пет ракии. Нали така, Поли? На колко ракии си?

– Стига глупости. Само водката може да предизвика тези плавни движения.

– Ром е. Ром. А се клати така, защото е още на кораба и има девет бала вълнение.

– Ей, чуйте – не издържа и Пацо и ме довърши откъм черната дъска. – Танцьорката е кекава и затова вече ще ѝ викаме кекавата танцьорка.

– Стига вече! – кресна учителката, а после с иронично спокоен глас се обърна към Пацо: – Пламене, явно си забравил, че те изпитвам и съвсем скоро ще блесне фактът, че знанията ти са илюзорни. Затова млъкни, ако обичаш!

Хихиканията за кратко се пренасочиха по адрес на изпитвания Пацо, но г-жа Иванова реши незабавно да сложи край на хаоса и строго заръча:

– Всички млъкнете! – после се обърна към мен: – А ти сядай бързо.

Подчиних се безропотно. Тръгнах към мястото си, но умората, натрупала се от бързането и изкачването по стълбите, изведнъж взе превес. Направих една, две, три, четири крачки, но петата не успях. Мускулите ми отказаха, залитнах напред и паднах по очи с такава сила, че дори жестоката Мариела извика ужасена. След това ушите ми писнаха, но всички останали звуци около мен утихнаха. Стана толкова тихо, че за момент изгубих представа къде точно се намирах. Не усещах болка в тялото и от богатия си опит в паданията (понякога ми се случваха по няколко пъти на ден) бях уверена, че нямам сериозни поражения по себе си. Изправих се с помощта на учителката по математика. Тя ме хвана под ръка и бавно ме заведе до моето място.

– Добре ли си? – като в просъница я чух да пита с пресъхнала уста.

– Да – излъгах и затворих очи в отчаян опит да спра вълната от сълзи, която търсеше най-малкото съпротивление, за да се излее навън. – Съжалявам... не исках да закъснея за часа. Опитах, но не можах да стигна навреме.

Това само успях да кажа и не издържах. Разплаках се неудържимо. Понечих да се изправя и да избягам, но всичките ми сили ме предадоха и ме оставиха прикована там – в училищната стая, заобиколена от съучениците си, които надвесени и втренчени в мен за миг ми напомниха на ято лешояди, готови да късат от плътта на безпомощната полужива плячка.

Години по-късно, когато този епизод от далечното минало се появяваше неканен в спомените ми и изтупваше от себе си праха на забравата, когато се обръщах отново към цялата болка, унижение и срам, които носи със себе си, винаги се опитвах да дам отговор на един и същи въпрос: „Колко жестоки могат да бъдат децата?“. И винаги отговорът ме отвеждаше към края на тази случка.

По време на следващото междучасие около десетина момчета и момичета от осми А клас ме наобиколиха. Мариела смигна тайно на групата и с привидно състрадателен глас се обърна към мен:

– Боли ли те, Поли? – прегърна ме приятелски и ме погледна в очите. – Знаеш ли как ни изплаши?

– Съжалявам – извиних се, без да знам защо. Може би защото за пръв път от много време почувствах грижата на тези, които жадувах да нарека мои приятели. – Благодаря, че попита.

– Винаги можеш да разчиташ на нас – изненада ме с учтивостта си и Пацо. – Ако имаш нужда от някаква помощ, каквато и да е, само се обади.

– Добре, благодаря – казах трогната до сълзи.

След още няколко потупвания по рамото и думи на насърчение започна последният час. Помня, че беше час по история. Учителката се появи и с учудващ за възрастта ѝ ентусиазъм се зае да преподава новия материал. Не запомних кой знае колко информация от урока, защото мислех за промененото отношение на съучениците ми. За пръв път от толкова години бяха мили към мен. Беше ли възможно вече да ме харесат? Може би най-после щяхме да станем приятели, щяхме да излизаме заедно на кафе или дискотека, щяхме да си споделяме разни тайни и да правим всички останали неща, които близките хора правят. Размечтах се и се отнесох… и никак, ама никак не обърнах внимание, че през целия час се чуваше познатият звук на подигравателно хихикане.

Час и половина по-късно се върнах у дома, изпълнена с неизразимо прекрасното, непознато очакване, че утрешният ден ще ме дари с началото на ново приятелство. Оставих чантата си в коридора и влязох ухилена до уши в хола, където майка ми Пламена се бе излегнала на дивана.

– Изпитваха ли те? – попита ме по навик, датиращ отпреди четири години.

– Не – отвърнах бодро и с намерение преди всичко останало да се осведомя за менюто за вечеря, когато забелязах, че лицето на мама се измени.

– Я се обърни – разпореди се майка ми. – Какво е това, Поли?

Аз се приближих до мама и се завъртях с гръб към нея. Тя дръпна рязко и свали нещото, което някак се бе закачило на блузата ми. Обърнах се отново с лице към мама и видях, че държи хартия в ръцете си. Отначало не схванах, че този лист допреди малко е бил закачен на блузата ми и аз съм го носила върху себе си през целия път от училище до вкъщи. Протегнах ръка към мама и грабнах нещото. Гърлото, стомахът и сърцето ми се бяха свили, а краката ми се подкосиха отново. Паднах, но вместо да протегна ръце, за да се предпазя, единственото нещо, за което мислех, бе да прочета написаното на бележката.

А тя имаше следното съдържание:

 

 

Кекава танцьорка

ракии пет изпи.

Седнала на пейка

напила се е – спи.

 

 

Глава 5

 

Наско или относително кратка глава

за изключително кратка любов

 

Не се появих на вечерята, нито на закуската на другия ден. Беше събота и се надявах, че никой няма да ме търси през целия уикенд. Не исках да виждам никого и твърдо вярвах, че никой не иска да вижда мен. Притрябвала съм им. Та нали бях куцата танцьорка, музата, вдъхновила неподозирания поетичен талант на някой начинаещ автор от осми А клас! Лежах по лице и умишлено се пробвах да удуша възглавницата. Оказа се неуспешно деяние, но ми подейства успокояващо. Въобразих си, че стискам врата на Мариела или на Пацо, или на който и да е друг от съучениците ми, но с всеки нов образ се разколебавах в намеренията си да стигна докрай и ги оставях да дишат.

В неделя вечер най-сетне излязох от стаята, която неволно превърнах в емоционално бомбоубежище, но стаята не излезе от мен през следващите осем месеца. Когато се намирах у дома, прекарвах почти цялото време между четирите стени, които ме даряваха със сигурност и ме предпазваха от стрелите на жестокото дивашко племе на ходещите нормално. Любимото ми занимание – душене на възглавница – се доказа с времето. Практикувах го толкова често, че ако в онзи период в ръчичките ми бе попаднал някой бик, щях да го тръшна и да се разправя с него за има-няма две минути.

Към края на декември обаче забелязах съществена промяна в отношението си към нищо неподозиращата възглавница спаринг-партньор. Осъзнах, че вместо да я душа, съм започнала да я гушкам. На мястото на лицата на хората, с които нямах нищо против да се саморазправя, се появи все още неясното, но със сигурност прелестно лице на единствения – с главно „E”. Тази новост във възприемане на ролята на възглавницата доведе до промяна на мотива, с който се подлагах на доброволен домашен арест. Вече с цялото си естество се стремях да се прибера в стаята си, да прегърна любимия си, натъпкан с гъши пух, и да мечтая на воля. Четирите стени, които преди възприемах като непреодолими прегради за жадната си душа, сега ми се струваха като деликатен декор, целящ да придаде неподправено романтичен оттенък на отскоро появилите се в сърцето ми любовни копнежи.

Сън и реалност се сляха в едно през следващите седмици. Смесицата от реални и въображаеми образи не закъсня да прояви целебния си ефект в началото на февруари, когато се почувствах готова отново да се срещам с хора, различни от принадлежащите към рода Петкови. И точно тогава, в момента, в който се оказах готова да се върна в света на здравите, получих покана за рождения ден на приятелката на сестра ми, Ариана. След месеци изгнание най-после щях да попадна в компания на мои връстници и да се забавлявам, както виждах, че го правят другите шестнадесетгодишни. Кой знае, може би щях да срещна някой, който да ме хареса такава, каквато съм.

Петък вечерта най-сетне настъпи. Със сестра ми вървяхме към барчето-гараж, мястото, където щеше да се проведе празненството, а аз едва си поемах дъх от вълнение. Знаех, че почти всички, които щяха да бъдат на партито, имаха гаджета и аз, макар винаги преди да се бях чувствала като най-грозния човек на света, сега се осмелявах да очаквам, че нещо красиво може да се случи дори и на мен. Пристигнахме малко след другите и на нас се паднаха двете последни места около масата, обиколена от компанията на сестра ми и рожденичката Ариана.

В началото шумната група не ми обърна никакво внимание, което се оказа добре дошло за мен, защото успях да събера мисли и кураж и плавно да се слея с организма на празненството. Новите вълнения ме промениха с неподозирана скорост и то до такава степен, че оставих прекрасни впечатления както у другите, така и у самата себе си. Открих, че съм имала деликатно чувство за хумор, можела съм да изслушвам другите дори когато плитките им разсъждения са в състояние да приспят гвардеец на пост пред Бъкингамския дворец, и съм притежавала обосновано мнение за превъзходството на един стил музика над друг, все едно че не се казвам Поли Петкова, а Тома Спространов.

В барчето-гараж имаше още три маси, като на една от тях четири момчета и едно момиче също празнуваха рожден ден. Рожденикът се казваше Наско и от подхвърлените шеги между двете компании стана ясно, че е добър познат на Ариана. Тайно се загледах в него и настроението ми бързо се изпари. Увехнах като попарена от слана дървесна пъпка, защото го харесах толкова много, че чак ме заболя. В лицето на Наско виждах идеала за мъж, такъв, какъвто си го представях в мечтите, обгърнати в розова полу-мъгла, но въпреки любовния сезон, в който бях попаднала, не бях чак толкова заблудена и знаех, че никога няма да имам щастието да съм момиче на момче като него.

Той имаше дълга коса, сини като небето очи, по облеклото му се разпознаваше принадлежност към компанията на хипарите и оставяше впечатлението, че е много, ама много забавен. Звездата на Наско блестеше на другата маса, а моята вечер бе на път да залезе, когато Ариана ме издебна откъм гърба и прошепна в ухото ми:

– Защо се нацупи? Трябва да ти кажа нещо.

– Извинявай, ама нещо настроението ми спадна – казах с намерението след още две песни да се прибера у дома.

– А ще ти се върне ли настроението, ако ти кажа, че някой тук те харесва.

– Моля?!

– По-тихо! – разпореди се Ариана с усмивка на мадам от парижки будоар. – Познаваш ли Наско?

– Зная кой е – отвърнах неуверено и уточних, – но не го познавам лично.

– Добре, добре. Ще те представя на Наско след малко. Той мисли, че си много красива. Лично ме осведоми и ме помоли да ви запозная.

Моля?! Изкрещях вътрешно. Наистина ли чух точно това или в безалкохолното ми има концентрат?! Нима бе възможно някой, още повече хубавец, да каже тези мили думи по мой адрес и наистина да го има предвид!

Половин час по-късно нищо не се бе променило (освен видимите прояви на повишен алкохолен градус) и след кратко колебание тръгнах с намерение, продиктувано от надигналото се в гърдите ми негодувание, час по-скоро да се затворя зад четирите крепостни стени на стаята си и да се саморазправя с възглавницата. Осведомих сестра си, че си тръгвам, поздравих още веднъж Ариана и се отправих към закачалката, където отчаяно висеше якето ми.

– Казвам се Наско – до ушите ми достигна гласът на рожденика от другата маса. – Ти си Поли, нали?

– Да – отвърнах неуверено и направих жеста, съпътстващ всяко запознанство.

Дългокосият красавец пое ръката ми с маниер на благородник и долепи влажни устни към нея. Притегли най-близкия свободен стол и ме покани да седна така учтиво, че ако във външния свят завиеха сирените за оповестяване на връхлитащо природно бедствие, пак щях да избера да седна до момчето. Последваха мигове на щастие, които не се наемам да опиша подробно, защото Шекспир, Пушкин, Толстой, Джейн Остин и други класици на любовната поезия и проза вече са го правили достатъчно успешно. Ще се огранича само с щрихирането на няколко впечатления.

Преди всичко синеокият чаровник ми предложи нещо за пиене. Самият той ми лъхна на алкохол, но в онзи красив момент въпросното обстоятелство не промени романтично-оптимистичното ми възприятие на неговата личност. Дори и да излъчваше миризма на шкембе чорба с чесън, пак щях да се намирам в състояние на готовност да го последвам навсякъде. Като за начало обаче го съпътствах само в темите на разговор, които се ограничиха до две – любим стил музика и моята красота. Той бе така развълнуван в изразните средства и по отношение на двете, че неговата страст ме обля като огромна вълна от неподозирана по цвят, аромат и сила емоция.

Времето спря за мен, но не и за съвестния бездушен чиновник – часовникът, който ме щипна, за да ме подсети, че още два часа са изминали и е време да се оттегля в покоите си. Думата „покои“ изникна в съзнанието ми напълно съзнателно и основателно, защото в близост до Наско бях убедена, че съм принцеса.

– Трябва да тръгвам – насилих се да сложа точка на вълшебната вечер. – Чудесно е, че те срещнах.

– Аз ще остана още малко, но утре ще ти се обадя.

– Ще се радвам.

– Може ли само да ти кажа нещо отвън? – принцът ме погледна и пламъкът в очите му окончателно запали огромен пожар в душата ми.

– Да – отвърнах.

Излязохме пред вратата на барчето-гараж и… десет минути по-късно летях към дома и никой и нищо не можеше да ме свали на земята, защото имах гадже. Имах приятел, и то какъв! Излишно е да споменавам, че през тази нощ за спане не можеше да става и дума. Когато след дългия полет най-сетне кацнах в стаята си, пуснах касета с любими рок балади и започнах да танцувам. Може би отстрани съм изглеждала глупаво, но кой го е грижа. Нямаше никой да ме гледа, но и да имаше, не ме интересуваше ни най-малко. Бях влюбена. Бях щастлива. Бях красива за някого. Бях принцеса.

Утринта дойде с нова надежда и торбички под очите. Хапнах, колкото да не изгубя съзнание, настаних се на неудобна табуретка непосредствено до телефона и се посветих да съзерцавам това жизнено необходимо изобретение. В главата ми се разиграваха много и различни сцени от бъдещите съвместни преживявания с Наско − преживявания, изпълнени с нежност, романтика и приключения. Виждах ясно как пътуваме заедно в далечни страни и как моят принц е винаги близо до мен, за да ме обича и защитава, имащ една основна мисия в живота – да ме направи щастлива. Чувах гласа му – нежен, притежаващ мекота и палитра от тонове, които не бях подозирала, че е възможно да съществуват. Усещах докосването до кожата ми и топлотата на устните му.

Мама ме извика за обяд. Аз, разбира се, като Гюро Михайлов, нямах намерение да напускам поста си и помолих да ми донесе в стаята малко супичка и филия хляб. След кратък конфликт постигнах своето и ядох необезпокоявана на своя територия. Топлият бульон, в съчетание с безсънната нощ, ми подейства предателски отпускащо и ме завлече до леглото. Когато следващия път отворих очи, навън бе тъмно. Светнах нощната лампа и погледнах към шкафчето. Часът бе четири и половина сутринта. Изтръпнах. Ами ако Наско ме е търсил и нашите са му казали, че спя и не искат да ме събудят, или са излъгали нещо, или са му затворили телефона, или са го нагрубили, или и те не са чули, че е звънял, или… или не се е обаждал изобщо.

Последната мисъл ме цапна право в сърцето. Не се е обаждал изобщо?! Не е възможно! Той ми обеща, а… обеща ли ми въобще? Каза ми, че ще мисли за мен, а помни ли ме изобщо? Беше ме прегърнал, но случило ли се бе всичко това, или фантазиите ми се подиграваха с мен така жестоко, както го бяха правили връстниците ми през целия ми съзнателен живот? Стомахът ме сви и ми се доповръща. Вместо да се втурна към тоалетната обаче се насилих, събрах разхвърлените парченца сърце и стигнах до важното решение – на сутринта да го потърся аз. Може би нещо се е случило и всичко щеше да се изясни. Вместо да го съдя несправедливо, просто трябваше да му дам шанс да ми обясни и нещата да си дойдат на място.

В девет без петнадесет грабнах телефона и набрах номера на приятеля си. Сигналът „свободно“ ме изпълни едновременно с очакване и ужас, но в крайна сметка, без сериозни поражения на нервната система, дочаках да чуя любимия глас:

– Ало, кой е?

– Наско, аз съм… Поли.

– Ааа – каза студено. – Поли от рождения ми ден?

– Каза, че ще ми си обадиш вчера – говорех така, сякаш устата няма връзка с главния мозък, – но не ми се обади. Искаш ли да се видим и да говорим за нас?

– За нас?! Какво да говорим за нас?

Оказах се неподготвена за достоен и смислен отговор на подобен въпрос. Не казах нищо, а само се раздишах дълбоко като пред плач. От другата страна на слушалката също стана тихо за кратко.

– Виж, Поли – с раздразнен глас, след малка пауза, Наско се обърна към мен, онзиденшната принцеса. – Явно съм ти наговорил доста неща, които не си спомням ясно. Сещам се за няколко момента от купона, но какво точно съм изтърсил по отношение на нас и какво точно съм обещал не помня добре.

Опита се да ми обясни още нещо, но мощен импулс, идващ от най-дълбоките кътчета на душата, хвана ръката ми и тръшна слушалката толкова силно, че оцеляването му си остава загадка за мен.

„Край“, казах си, сякаш от това щеше да ми стане по-леко и на нервна почва се втурнах да закусвам. Единственото смислено решение, което родиха следващите дни, беше решението да запиша събитията и впечатленията от преживяното в дневника си. Не можех и не исках да бъда обстоятелствена и затова сега, когато се връщам и прочитам страниците, свидетелстващи за моята любовна история, виждам само следната кратка информация:

 

15 февруари: Имам чувството, че съм ранена смъртоносно.

21 февруари: Видяхме се случайно и той извика към мен, но аз не исках вече да го виждам. Толкова дълбоки са чувствата ми към него. Толкова го обичам! Толкова ме боли! Толкова ме боли! Толкова го обичам!!!

22 февруари: Рухнала и сломена съм. Как само жадувах за истинска любов, за истинско приятелство, за истински смисъл в живота. Толкова много исках да градя нещо и то да устои докрай. Все още го искам, но не зная дали ще ми се случи. На мен никога не ми се случва нищо хубаво и явно трябва да се примиря с това. Искам да плача, но не мога.

23 февруари. Къде и как мога да намеря това, за което копнея толкова силно. Къде си, щастие? Има ли те въобще? Къде си?

 

 

Глава 6

 

Разговор със Сянката

или бездната в душата

 

– Ти си обречена, Поли. Какво си мислиш? Че нещо може да се промени? Наистина ли си толкова наивна? Не осъзнаваш ли какво ти предстои? Не виждаш ли бъдещето? Аз мога да ти разкажа...

Сянката шепнеше на сантиметри от лицето ми. Леденият ѝ дъх проникваше през порите на кожата и малко по малко ме превземаше. Гласът на Сянката кънтеше в мен като писък на обречен каторжник, осъден на вечно заточение, затворен в дълбока мрачна пещера. Треперех неудържимо, но не от страх, не и от измръзване, а от непреодолимо, всепоглъщащо отчаяние.

– Родена си с една-единствена цел, Поли – Сянката се раздвижи и мина зад гърба ми. – Родена си, за да страдаш. Ти не си от тези, които получават красивите неща от живота. Известно ти е, че има такива хора, нали? Обречени на успех. Ти не си от тях, Поли. Ти не си от тях. Ти си само обречена.

– Не е вярно – насилих се да извикам, но гласът ми бе изчезнал и от устата ми излезе звук, подобен на стон на ранено животно.

– Вярно е и ти си наясно с това – студената увереност в гласа на Сянката имаше за цел да ми внуши, че няма смисъл да споря, защото знае всичко за мен, дори и неизказаните ми мисли.

– Коя си ти? Махни се! Не искам да разговарям с теб.

– Познавам те, Поли, и съм сигурна, че нямаш нищо против да си поприказваме малко. В последно време не ти останаха много приятели. Приятелството изисква да прекарваш време с другия. Кажи ми сега, кой млад, здрав, пращящ от сила човек иска да излезе на разходка с някой като теб. Виж се – с тази смешна „петльова” походка и с шоуто, което правиш навсякъде, където се появиш, няма как да си желана компания! Ти обаче си наясно какво е да си в центъра на вниманието на хора, които те намират за странна, нали? Помниш ли вчера? Падна като чувал с брашно до онази автобусна спирка в центъра и нямаше кой да ти помогне. О, да! Появи се един възрастен мъж и се приближи плахо, все едно стъпваше по натрошени стъкла, но жена му го спря с думите: „Остави я. Не виждаш ли, че е пияна?”.

– Така е – признах. – Помислиха, че съм пияна и избягаха, сякаш можех да стана, да ги настигна на два скока, за да ги набия и ограбя. А мен ме болеше много и едва успях да се изправя.

– Как се почувства, Поли? – Сянката се раздвижи и докосна рамото ми. – Къде се удари? По крака ли?

– Ударих си коляното, но друго ме болеше повече. Не мисля, че мога да обясня какво. То е тук някъде, вътре. В стомаха.

– Душата?

– И сега ме боли там. Все едно е рана, която кърви и не иска да спре. Тежко ми е.

– Разкажи. Излей болката си.

– Чувствам се съсипана. Сякаш не съм на шестнайсет, а на деветдесет, и единственото, което ме очаква, е нищото. Страх ме е от нищото, а то ме преследва и чувствам, че още малко и… ще ме настигне. Ужасявам се. Безсилна съм, за да избягам. Какво да правя? След като издъхна, ще спра ли да съществувам и няма ли да ме има? То и сега животът ми не е песен, но поне съм тук и дишам, и мога да...

– Да мечтаеш?

– Да. Да мечтая, въпреки че съм толкова...

– Самотна?

– Да. Самотна и съсипана, и отчаяна, и болна. Все едно ръцете и краката ми са оковани в железните и супер тежки вериги на обречеността и тъмничарят е хвърлил ключа в средата на Дунава.

– О-хо, как само се разприказва! Продължавай! – събеседницата ми ме прегърна нежно, а аз така се бях отнесла в самосъжаление, че изобщо не обърнах внимание на неприятното усещане, което оставяше докосването на ледените ѝ пръсти.

– Страх ме е от смъртта, съсипана съм от живота, отчаяна съм, защото не виждам изход нито от смъртта, нито от сегашния ми живот. На два пъти ми се случи да сънувам, че пропадам в тясна, но много дълбока пропаст. Удрям се в стените и крещя за помощ, но чувам само ехото на пресипналия си глас. Когато най-сетне се спра на дъното, виждам себе си. Изглеждам толкова зле, че не мога да го обясня с прости думи. Мръсна съм, окървавена, с отворени рани, от които блика не само кръв, но и воняща жълто-сива слуз и съм опърпана като бездомник.

– Ето виждаш ли? – Сянката застана на сантиметри от лицето ми. Привидно добронамереният ѝ глас ме омайваше. – Ти споделяш с мен скритите тайни на сърцето си.

Понечих да продължа, използвайки случая да говоря пред тази, която очевидно бе готова да ме изслуша, но се спрях. Помислих си: „Какво правя?! Защо се откривам пред... не зная дори как да я нарека?”. Тогава осъзнах, че Сянката не беше честна към мен. Лъжеше ме. Тя не беше моя приятелка и да разкривам колко уязвима съм всъщност е огромна грешка с непоправими последици. Като да стана предател на най-скъп човек. Сянката, разбира се, веднага узна мислите ми и издърпа рязко ръката си, оставяйки мокър и студен отпечатък върху блузата ми. Изправи се бавно, издигна се в целия си неподозирано висок ръст така, че мракът ѝ ме обгърна отвсякъде и съскаща от злоба, се нахвърли върху мен. Уплаших се много. Изведнъж стана тъмно и много страшно. Извиках силно и...

Отворих очи. В градската градина бе оживено, а аз бях задрямала на пейка, покрай която минаваше целият поток разхождащи се. Няколко младежа ме зяпаха и се смееха на висок глас, но за разлика от другите пъти, когато прожекторът на подигравките ме сочеше, сега не им обърнах внимание. Независимо че беше топло и слънцето приятно докосваше кожата, студът от съня ми не си отиваше. Затворих очи. Затворих очи и отново срещнах себе си. Видях се ясно отстрани как пропадам в тясна, но много дълбока пропаст. Усетих раняващия допир със стените. Първоначално чувах отчаяния си вик за помощ, но после до ушите ми достигаше само зловеща тишина, идваща от нищото. Изглеждах наистина ужасно. Мръсна, окървавена, с отворени рани, от които блика не само кръв, но и воняща жълто-сива слуз. И колко опърпана бях само. После тупнах на дъното.

 

 

Глава 7

 

Прегръдката

или най-важният ден в живота

 

Независимо че за различните хора дъното изглежда по различен начин, то винаги наподобява картина, в която си стигнал до кръстопът, искаш да намериш правилната посока, но виждаш единствено отчайващия знак „Път без изход”. Понякога това мрачно място, обгърнато от мисловна мъгла, е осеяно с тръните на задушаващи грижи, друг път е натъпкано с камъните на тежки отношения с близки, приятели, колеги, нерядко е затлачено от отпадъците на постоянно недоволство от повратностите на съдбата или пък е заето от клокочещата зловонна помийна яма на предателството към съвестта.

Моето дъно приличаше на пустиня – горещо, сухо, необятно. Погледът ми се блъскаше в маранята от болка и отсъствие на надежда и дори миражите на измамната самозаблуда, че един ден всичко ще е наред, изчезнаха безследно. Задушавах се, изгубена в пясъчния пейзаж на безпътицата, а палещото слънце изгаряше и последните рехави стръкчета на очакване за нещо хубаво. Трябваше да намеря оазис с истинска вода, защото жаждата бе започнала да ме убива и този процес, ако нещо не го спреше, много скоро щеше да завърши трагично за мен. Трябваше да пия от чист извор, иначе вътрешностите ми щяха да изгорят, да се превърнат в малки песъчинки и да се слеят със заобикалящата, опустошаваща живота пещ.

В един и половина следобед стоях на спирката и чаках автобуса, а навън бе горещо, сухо, необятно. Краката ме боляха, крехкият ми организъм бе обезводнен и на всичкото отгоре изпитвах силна пулсираща болка в главата. Дори сълзите отказваха да мокрят страните ми и се изпаряваха още на изхода на очите. Заслушах се. Чух шум от бързо приближаващи стъпки. Беше Емилия от горния клас. Познавах я съвсем бегло. Основната информация, циркулираща в спомените ми за нея, съдържаше две кратки подточки – добра ученичка и религиозна личност, каквото и да значеше това. Русото слабовато момиче се приближи на тих глас разстояние и ме заговори:

– Каква жега само, а? Имам чувството, че и камъните се потят.

– Да, топло е – прозвуча отчаяно лаконичният ми отговор.

– Знаеш ли кога пристига следващият автобус?

– Трябваше вече да е тук, но според мен не е ясно кога ще дойде. Толкова са нередовни в последно време – и четворката, и петицата, че може да се наложи да чакаме още много.

– Мен обикновено баща ми ме взима, но днес е зает – сподели момичето и с появилата се красива усмивка на прелестното ѝ лице се представи: – Казвам се Емилия.

– Знам – казах троснато. – Поли.

– Много ми е приятно – приятелски изрече момичето, а усмивката стоеше на мястото си и за най-голяма моя изненада изглеждаше искрена.

– Ти си различна – отсякох без притеснение за липсата на такт.

– Знам – без притеснение пък за потенциално обвинение в наглост отрази Емилия. – Заради вярата е.

– Религиозна си. Чувала съм.

– Не религиозна, а вярваща – поправи ме красивата девойка. – Има известна разлика.

– За мен няма – уверих събеседницата си с нюанси на заформяща се нетърпимост към госпожица Прелестна.

– Мога ли да ти прочета един кратък откъс? – продължи момичето.

– Сменяш темата – отбелязах аз.

– Напротив. Мога ли?

– Давай – с неовладян цинизъм отправих поканата си и се приготвих да слушам врели-некипели.

Емилия бръкна в ученическата си чанта, порови се из учебници, химикалки и тетрадки и измъкна книга, на която с големи букви бе написано – Библия. Разлисти дебелия том, намери конкретно място и започна да чете. Първото нещо, което ме впечатли, бе, че думите, които изричаше, минаваха през сърцето ѝ, преди да достигнат устните ѝ. „Тази наистина е вярваща”, помислих си и чак после се заслушах. Текстът беше от Евангелието според Матей, както момичето вежливо отбеляза, и разказваше за Исус, Който бил разпънат на кръст. Думите от Евангелието достигаха до ушите ми, но не ги разбирах с ума си. Знаех, че звучаха на български, но имах чувството, че бяха написани на чужд и много древен език.

– Защо ми прочете това? – попитах, след като Емилия затвори Библията.

– Защото го вярвам. Той го е направил специално за мен.

Стори ми се, че от очите на красивата Емилия струеше непознат блясък и това ме караше едновременно да ѝ се възхищавам и да ѝ се дразня.

– Вярваш, че са Го разпънали специално за теб? – едва се сдържах да не избухна в нервен смях. По-абсурдно нещо не бях чувала. – Това сигурно означава, че ти не си коя да е.

Емилия не само не отчете саркастичното ми отношение, но вместо това, със същия този непонятен блясък в очите, се обърна към мен и изрече най-удивителното нещо, стигало до ушите ми през целия ми съзнателен живот:

– Направил го е и за теб. Били са Го, подигравали са Му се и са Го разпънали заради теб. Защото те обича.

След тези думи, за да опиша как се чувствах, бих могла да използвам популярните жаргонни изрази като ударена от парен чук или от мокър парцал, блъсната от автобус или от бързия влак за София или още по-изразителното – поразена от мълния. Истината е, че наистина бях дълбоко шокирана. За пръв път чувах думи, които съдържаха в себе си огромна дълбочина и пленяваща простота в съвършени пропорции по едно и също време.

– Не те разбирам много-много, но ми харесва това, което каза току-що – изрекох мисълта си на глас. – Можеш ли да ми обясниш какво точно означава? Как така Исус са Го подигравали и убили заради мен? Как така ме обича? Не мога да си представя, че това, което пише за Него, се отнася за мен днес. Разбираш ли? Малко объркано звучи, но...

– Разбирам, Поли. Не се притеснявай, нормално е да си озадачена и да имаш въпроси. Искаш ли да дойдеш с мен на църква тази неделя?

– Да – изстрелях без колебание.

Тогава автобусът се показа иззад ъгъла.

 

* * *

 

Църквата не се оказа такава, каквато си я представях (с величествените високи куполи и нарисувани отвътре стени със светци и библейски сцени), а най-обикновен киносалон, препълнен с хора на различна възраст. Вместо хор, изпълняващ мистични песнопения отпред, на сцената имаше музикална банда, която свиреше в моя стил музика, докато всички в залата пееха заедно с тях. Шрайбпроектор (по-късно научих тази дума, описваща непознатото устройство) прожектираше текстовете на песните на стената, зад групата, за да може всеки да се включи в пеенето.

– Харесва ли ти? – викна в ухото ми Емилия, за да я чуя в цялата тази серия звукови и емоционални експлозии, които ме заобикаляха.

– Да – признах бързо, докато цялата ми енергия бе насочена в опит за преодоляване на срама от другите и в разрешаването на дилемата дали да слея гласа си с общия хор или не. – Какво следва?

– Проповед. Ама след малко. Още една-две песни, после свидетелства, дарение и… проповедта.

Поредната песен свърши и когато мислех, че е време да седна, китаристът изсвири няколко ударни акорда, които привлякоха вниманието ми, защото прозвучаха в любимия ми стил – рок.

 

Дълго живях като роб…

 

На сцената запя млад мъж с дълга коса. Стори ми се, че съм чувала тези думи и преди. Разбира се, песента ми бе непозната, но не и робската идентичност на лирическия герой. Музикантите от бандата, затворили очи, даваха вид, че изживяват всичко от съдържанието на песента. Всеки тон, звук, пауза от мелодията, всеки израз, нищожна точка и запетая от текста преминаваха през душите на младежите на сцената, което бе интересно, сладко и впечатляващо за наблюдение отстрани.

 

Дълго се скитах като просяк.

И хипар аз бях, и сноб...

 

„Хипар“? За миг се върнах към тежкия спомен за Наско, но вместо да се потисна, както преди, по някакъв необяснимо странен начин се свързах още по-силно с хората наоколо.

 

… но без да искам, зададох си въпроса:

Как ще живея така? Стигнах път без изход...

 

Моля?! Аз самата от дълго време се скитах по този път напред-назад и до този момент си въобразявах, че съм единственият опърпан странник, влачещ се по него. Нима и други са се лутали по страшното безпосочно шосе, без да ги забележа? Малко вероятно, но защо тогава всички пеят така, сякаш имат предвид това, което съдържанието на текста казва?

 

Тогава чух гласа на моя Баща

и да извикам поисках...

 

Да извикам поисках и аз. Но имаше ли смисъл? Щеше ли да ме чуе някой, който да е в състояние да ми помогне. В киносалона се бяха събрали хора, очакващи да получат помощ от Този, Когото наричаха свой Баща. Имаха предвид Бог, но лично на мен самата идея за Него ми се струваше абстрактна, неясна, невярна. Имаше ли Го? Ако Той наистина съществуваше, то това неминуемо означаваше, че нещата, които учех в училище, не бяха истина.

Наскоро в часа по биология говорихме за появата на живота и учителката, докато преподаваше урока, ни показа нагледно табло с произхода на видовете. Доколкото си спомням, Бог отсъстваше от обясненията на госпожата, от таблото, от текста и картинките в учебника. Вместо Него присъстваше случайността в появата на цялата вселена. Случайността ми се струваше закономерна в света, в който не виждах кой знае колко логика. Всичко беше обърнато с главата надолу – добрите страдаха, лошите преуспяваха, аз се давех в нещастието си, а бях още толкова млада и толкова много ми се живееше.

Случайност? Да, но тук хората наричаха себе си вярващи и имаха друга истина за произхода на видовете – коренно различна от преподаваната в училище. Приемаха, че Бог, техният Баща, наистина съществува и може да им помогне, да ги води, да придаде смисъл на живота им. Те ли бяха заблудени или всички останали, които познавах, в това число и аз самата? Дойде ред на припева:

 

Твоят път, всичко друго е компромис...

 

Започнах да ходя редовно на църква. След всяка изминала неделя разбирах все по-ясно, че новооткрилият се пред очите ми свят е много различен от предишния.

Хората тук ми се сториха по-искрени и по-грижовни от другите, все едно са представители на далечен мил и услужлив народ. Всеки път, когато бях сред тях, усещах, че всички те ми дават непозната топлота и безрезервно приемане. С всяко следващо богослужение научавах все повече неща за Бог и те започваха да ми звучат все по-логично. В проповедите получавах информация за това, което Исус Христос бе извършил, умирайки на кръста, запознавах се с Неговите поучения, които ме пленяваха с простотата и дълбочината си, и чувах как Той е изцерявал не само тогава, в древните земи на Израел, но притежава силата да лекува болните и днес, тук във В.

Когато обаче се прибирах вкъщи, въпросите нахлуваха в главата ми и продължаваха в пъти да надвишават отговорите, което неведнъж ставаше причина да се чувствам объркана и несигурна. Кантарът на личната ми преценка понякога натежаваше в посока на научената в училище атеистична информация, но след всяка нова неделя все по-често доводите на чутото по време на църковните служби сменяха обратно тази посока.

Една вечер се случи нещо толкова необикновено и неизразимо красиво, че изразните средства на литературния език приличат на мръсна дрипа, закачена в гардероб, пълен със славни царски одежди. Лежах на леглото си, на път да се предам на болката, пулсираща в невидимата област на невидимата ми душа, сънят коварно ме бе изоставил, а аз се задушавах съвсем наяве. Тогава реших, че е крайно време да се обърна към Този, Който бе занимавал мислите ми през последните месеци. Първоначално започнах да говоря плахо, но в един момент собственият ми глас спря да ме плаши и открих, че малко по малко придобивах непозната дотогава решимост да се обърна с цялата си същност към Невидимия:

Господи, не зная дали ме чуваш, не зная дали Те има, но силно се надявам. В последно време често си мисля за Теб. Ти ли Си отговорът на моите търсения? Ти ли Си Пътят, по който трябва да тръгна, за да избягам от отчаянието? Чух от проповедите и прочетох в Библията какво Си направил за мен, и това ме оставя безмълвна. Понякога, всъщност доста често, си казвам, че е прекалено хубаво, за да е истина. Прекалено е хубаво да ме обичаш, да ми прощаваш, да не съм Ти безразлична, да ме приемаш такава, каквато съм, да ми даваш като подарък не само надежда, но и вечен живот. Разбираш ли ме? За такива като мен това, с вечния живот, звучи като глупост, но защо тогава нещо вътре в мен ми подсказва, че тази глупост е самата истина.

Разплаках се неудържимо и взех да изливам сърцето си пред Него. Нямам никаква представа колко време продължи, но това нямаше никакво значение, защото постепенно секундите, минутите, часовете изгубиха всичката си ценност. Важното бе, че усещах, чувствах и знаех, че Той присъства в стаята ми, дошъл специално за мен. А аз не спирах да говоря:

Тук Си, нали? Зная, че Си тук и... благодаря Ти, че дойде. Тук Си, защото няма начин да преживявам този мир, който ме изпълва сега. Не съм мечтала за щастие като това, Господи. Ти обаче ми го даваш. Благодаря Ти. Каква утеха само! Благодаря Ти! Благодаря Ти! Приемам Те с всичко в мен, Господи. Искам да Те познавам, да Те следвам, да Те обичам, да живея за Теб...

И изведнъж, без да очаквам, усетих, че Той ме прегръща.

 

 

Глава 8

 

Писмото или първа среща с егоизма

 

Здравей, скъпа Еми,

Събуждам се сутрин и първото нещо, за което се сещам, е, че трябва да споделя впечатленията си от новия живот с някой наистина близък приятел. Веднага след това, още неразсънена, си спомням, че ти вече си софиянка, и с болка осъзнавам колко много всъщност ми липсваш. В началото, да ти призная, бях ядосана на вашите, задето решиха да се преместите в столицата, но постепенно поумнях и схванах нещо простичко и важно – нямам право да държа родителите ти отговорни за същината на плановете им, както и за тяхното изпълнение. Те са си те – имат право на свой живот, и коя съм аз, че да им се дразня. Ето виждаш ли – вече се променям и въпреки че не ми е лесно да загърбвам лошотията, решила съм да не спирам да опитвам. Зная, че сама съм обречена на провал, но Бог ще ми помогне, когато види желанието ми, нали, Еми?

Поводът да ти пиша, скъпа вярна приятелко, е следният: искам да ти разкажа за едно свое преживяване, което се оказа до този момент може би най-важният от уроците, научени от вярата ми в Бога. Може да не си тук във В., но ти си оставаш моята чудесна приятелка, с която обичам да споделям, а за приятелството разстоянията са нищо и никакъв проблем, нали?

Както знаеш, неведнъж съм ти споменавала, че ходенето на църква се превърна в истински празник за мен. Очаквам го още от понеделник и когато дойде неделята, вече се намирам на планината на щастието, образно казано. Сутринта си обличам официални дрехи, слагам в чантата си Библията, която ти ми подари, и изпълнена с очакване поемам към мястото на среща с Бог и Неговите хора.

Научих повечето от песните и на службата пея доста по-свободно отпреди. Свикнах с другите хора, а по всичко личи – и те с мен. Слушам проповедите с огромен интерес и въпреки че не всичко разбирам, със сърцето си усещам, че те съдържат истините от Божието Слово, и е само въпрос на време да вникна в тях по-надълбоко и с ума си. По-миналата неделя пасторът говори за нуждата да прощаваме на другите и през цялата седмица правех усилия да прощавам на съучениците си. Толкова добре се чувствах – и лека, и свободна, и простена. Неизразимо е с думи, но ти познаваш това усещане, скъпа Еми.

Преди месец обаче се случи нещо, което разклати представите ми за църквата като за събрание на съвършени хора, лишени от способността да нараняват себеподобните. Сега по-ясно разбирам колко огромна нужда от промяна имам не само аз, но и другите. Ако не беше помощта на Исус, сигурно още щях да си стоя затънала до шия в огорчението си. Не се притеснявай, Еми, сега всичко е наред, но допреди три седмици не беше така. Стига толкова увод, няма да те държа в напрежение и ще премина директно към случилото се.

Неделята дойде и аз, пълна с радостни емоции, пристигнах в салона половин час по-рано. Почетох от Библията си и зачаках началото на службата с нетърпение, каквото притежава само просяк, който отдавна не е слагал залък в устата си, а е застанал пред царска трапеза, отрупана с всякакви вкусотии. Младежите започнаха да прииждат по-рано. Заемаха места на задните редове и говореха нещо, очевидно доста забавно, защото от време на време избухваха в заразително привлекателен смях. Прииска ми се да се присъединя към тях, да се забавлявам като тях и да се наслаждавам на компанията им, но една коварна мисъл ме закова на място и не ми даде никакъв шанс да помръдна от стола.

„Защо те не дойдат при мен?“, казах си и преглътнах сухо, заради неприятната горчивина, стиснала гърлото ми. „Не виждат ли, че съм самичка, и не разбират ли, че ще ме зарадват, ако дойдат да си поговорим малко?” Натрапчивото разсъждение не ме пусна през двата часа на службата и напълно логично прерасна в мрачно намерение, което се разви в нескопосан план за действие, съдържащ една-единствена точка: „Ако те не ми обърнат внимание след края на църковната служба, то аз няма никога повече да ги търся и никога, ама никога няма да им проговоря“.

Не зная дали си изпитвала нещо подобно, скъпа Еми, но ако не, аз мога да ти споделя, че е ужасно гадно. Не успях да си отворя устата, за да пея чудесните песни, не съумях да се насиля да чуя дори две изречения от проповедта, не смогнах да държа в контрол мислите си, защото цялото ми внимание бе обзето от мен самата и от обидата, която очаквах да изпитам. Пренаситена от пренебрежението, което ежедневно срещах в училището, не можех да понеса, че и тук, в църквата, ще се почувствам изоставена от другите.

Службата свърши, хората започнаха да се поздравяват и да напускат салона. Младежите, усмихнати и щастливи, се групираха по двама, по трима и шумно излизаха навън. А аз, скъпа Еми, си стоях на мястото, незабелязана от никого, скрита в сянката на добре познатото ми самосъжаление. Изгубих представа за времето и едва когато стана ясно, че ще заключат сградата, се надигнах бавно и съкрушена се запътих към вкъщи. После се сещаш, нали, чудесна моя приятелко? Поплаках си на воля. И във въпросната неделя, и в понеделник, и във вторник, и в сряда, и в четвъртък.

В петък, когато се върнах от училище, се затворих в стаята си и реших, че е време да разкрия на Бог съдържанието на сърцето си. Разбира се, знаех, че Той е наясно и с най-малкия детайл, свързан с мен, но дори от крехкия си опит, вече знам колко е важно да споделям с Него. Затворих очи и започнах да говоря на Господ с надеждата, че Той, Единственият, Който е в състояние да ме освободи, няма да ми обърне гръб и този път.

Така мина около час, но нищо съществено не се случи. Не можех да разбера защо не усещам подкрепа от Него в съвсем основателното, според мен, разочарование от младежите от църквата. Аз страдах, а Той мълчеше, сякаш за пръв път, откакто повярвах, ме беше оставил да се оправям сама. Не трябваше ли да ме подкрепи в моето страдание? Или и Той бе готов да ме изостави точно тогава, когато имам най-голяма нужда от Него? Такива мисли ми се въртяха из главата, приятелко, и хем раняваха душата ми, късайки малки парченца от нея, хем ми доставяха някаква извратена наслада като на тежко контузен в главата мазохист.

А картините от поведението на младежите се връщаха към мен все по-цветни и все по-крещящи, талантливо разкривайки колко неподправено щастливи са те и колко гарантирано излишна съм аз. Огладнях. Станах от леглото, моето бомбоубежище, направих няколко стъпки към вратата на стаята си, когато погледът ми срещна крайчеца на Библията, затрупана от дрехи, хавлии и завивки. Издърпах Книгата и седнах на стола. Вече знаех, че в написаното вътре се намират множество отговори, но имаше ли лек за моята сегашна ситуация? Трябваше да проверя. Разлистих страниците и прочетох първия стих, на който попадна погледът ми:

Евангелие според Матей, седма глава, дванадесети стих: „И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях...“.

Моля?! Тръпки прохлада се появиха от дълбините на сърцето ми. Дали Той не искаше да ми каже нещо важно? Да де, но аз го очаквах преди малко. Еми, приятелко, надявам се да разбереш защо съм така развълнувана. В онзи момент научих нещо важно, което не искам да забравям никога, защото от него зависи да Го познавам по-добре. Винаги преди съм си мислела, макар и тайничко, че подвластен на прищевките ми, Бог се е ангажирал да отговаря в точния момент, когато на мен ми се прииска да разговарям с Него. Затова, когато Той се обърна към мен неочаквано, схванах, че не аз, а Той диктува правилата на нашите взаимоотношения. За теб това откритие може да е несъществено, но аз се чувствам като Магелан, скъпа Еми.

И все пак, какво означаваше „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях...“. Не го разбирах или по-точно не ми изнасяше. Как се отнася за моя конкретен случай? Малко ми загорча от посоката на размисъл, идваща от редовете в Матей, защото не се усещах подкрепена в справедливата ми претенция към младежите от църквата. Реших, че ще пробвам пак и ще разлистя още веднъж напосоки страниците на Библията с надеждата, че този път ще попадна на пасаж-мехлем за раните ми. Речено-сторено. Прочетох в Посланието до Галатяните, шеста глава, седми стих „ … понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне“.

Затворих Книгата. Затворих и очи, преглътнах тежко, поисках да разбера и... разбрах. Бях егоистка и Бог иска да се справи с тази грозота в мен. Егоизмът ме прави да имам изискване към другите, сякаш са дрипльовци, дълбоко задлъжнели към мен, великият кредитор, на когото тежката съдба е отнела здравето, но щедро е подарила тази висока длъжност. Засрамих се и помолих Бог да ми помогне, да ме освободи от егоистичните ми претенции към другите. И Той го направи, защото, както схванах после, никога не ме беше оставял.

„И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях...“ и „ ... понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне...“ започнаха да придобиват съвсем конкретно измерение. Трябваше да намеря начин да приложа на практика тези думи, което означаваше следното: ако искам младежите да разговарят с мен, не трябваше да чакам като самотен крайпътен камък, а да отида при тях и аз да обърна внимание на някого.

Вече трета седмица прилагам в действие плана си и мога да ти кажа, скъпа приятелко, че работи. Сприятелих се с всички млади хора от църквата и сега, след неделната служба, излизаме заедно. Миналата седмица видях едно ново момиче, Надежда, да седи самичка, отидох при нея и я поканих да дойде с нас да пием кафе. Тя така се зарадва, че без да знае, ме насърчи да не спирам да следвам посоката – „ ... всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях...“.

Божието слово наистина променя, скъпа Еми. Променя ме и това ми харесва толкова много, приятелко моя.

Трябва да приключвам вече. Моля те, предай поздрави на чудесните си родители и се надявам, че много скоро ще се видим лице в лице.

Липсваш ми,

Поли

 

 

 

Глава 9

 

Първа стъпка по водата

или далечен спомен за

двадесет и осем годишна пенсионерка

 

Някои от най-значимите промени в живота на човек започват сякаш от нищото. В съвсем обикновен ден, без специалните приготовления, типични за отдавна планираните събития, ей така – между другото. Такъв бе случаят и с мен през онзи следобед, когато ненадейно, вследствие на приятелски непринуден разговор закопнях с цялото си естество да „тръгна по водата“. На пръв поглед всичко се развиваше стандартно безопасно в добре познатия от години коловоз. Пътувахме към Б. за редовните ни срещи с децата и младежите от сиропиталището, отново слушахме хубава музика на изстрадалото касетофонче в колата и отново говорехме разпалено. Само дето този път темата бях самата аз, което ми носеше едновременно ефирно напрежение и щипка надежда за още промяна.

Пастор Ясен Костадинов, вперил напрегнат поглед в планинския път, наситен със завои, прегърнал кормилото, сякаш бе боцман на презокеански круизен кораб с размерите на „Титаник“, а не шофьор на мъничко червено „Сузуки“, ми задаваше въпроси и правеше коментари на казаното от мен. Оставаха не повече от двадесет минути до Б., а посоката на разговора се насочи към темата за качеството на моята вяра – предмет, който според скромното ми мнение изискваше доста повече технологично време.

– Преживявала ли си някога криза, свързана с вярата, Поли? – попита ме пастор Костадинов в спонтанно избран момент между два завоя.

– Криза?! – неразбиращо примигах в отговор.

– Да, Поли, криза. Всеки човек се изправя пред някакъв вид застой, безизходица, затруднение или непреодолимо предизвикателство. Сигурен съм, че ти не правиш изключение.

– Трябва да помисля малко – опитах се да спечеля време. – Можеш ли да ми дадеш някаква насока? Какво точно имаш предвид?

– Повечето хора, които познавам, Поли, имат идеалистична представа за живота си като християни. По някаква странна причина очакват земният им живот да наподобява романтична пътечка с множество красиви беседки от двете ѝ страни, обрасла с вкусни горски ягоди, а отгоре – бели пухкави облачета и галеща ухото музика, изпълнявана на арфа. Когато дойдат моменти на трудности обаче, моменти, в които лесните отговори изчезват като дима от вчерашното барбекю, тези хора се объркват и много от тях се предават пред връхлетялата ги безнадеждност. Затова най-добрият начин да се справим с притеснения, проблеми, страхове, неверие, грижи, безизходица е не като бягаме в някакъв измислен свят, а като се изправим лице в лице с тях.

– Да, разбирам – казах, без да си имам доверие. – Имала съм преди години някакви такива опитности. В началото.

– Разкажи – каза относително тихо пасторът и завъртя силно волана, за да вземе поредния остър завой.

– В началото на повярването ми в Бога – говорех бавно, с дълги паузи преди ключови думи и изрази – прочетох интересна книга за една жена, която е била изцелена от рак. Бях много впечатлена и ентусиазирана от нейния пример и веднага, повлияна от прочетеното реших да приложа формулата на победата над болестта.

– Нещо като съвременен алхимик.

– Не разбирам шегата ти, но предполагам… да. Четях библейски стихове за изцеление, запаметявах ги и ги изповядвах от сутрин до вечер. В църквата се молиха за мен, а аз чаках ли, чаках. Нищо обаче не се случваше и постепенно почнах да се боря с обезсърчение, защото се чувствах като в затвор от вина и безпътица, от който не виждах начин да се измъкна. На всичкото отгоре, по онова време често чувах в проповедите, че щом не си изцелен, значи нямаш вяра. Това означаваше ли, че аз нямам вяра и досега съм се заблуждавала? В ума ми трайно се настаниха противоречиви мрачни мисли, които, без да съм ги канила, планираха да лагеруват там за неопределено време. Думите на другите, че съм в това състояние заради невъзможността ми да се доверявам качествено, ми действаха като шамар през лицето. Сякаш да вярваш е най-трудното нещо на света. А толкова много исках да се науча да живея, разчитайки на Господ. И все пак аз притежавах в сърцето си непоклатима увереност, че всяко едно преживяване с Исус е автентично, изпълнено със съдържание, истинско. Така че бях притисната от две страни. От една страна – вярата в сърцето, от друга – съмненията и обезсърченията на ума.

– Какво стана после? – Ясен Костадинов попита, видимо заинтригуван от думите ми.

– По-късно разбрах това, което вече знаех. Звучи абсурдно, но е самата истина. Вярата в Бог означава доверие в Него и в изкупителната жертва на Господ Исус Христос. За да имаш доверие на някого, трябва да го познаваш, а за да го опознаеш, трябва да развиваш взаимоотношения с него.

– Вярата означава и още нещо – каза пастор Костадинов и замълча, вероятно в очакване да види дали съм готова да чуя и разбера, или съм включила само на предавател, така да се каже.

– Какво е това нещо? – обадих се с плахо гласче, но и с категоричното решение в сърцето, че искам да се науча.

– Вярата означава и риск, и труд. Когато човек следва Господа, това винаги го отвежда към рискуване на собствената сигурност, която в повечето случаи сама по себе си е напълно илюзорна. Помниш историята с апостол Петър, когато тръгна по водата, нали? Излезе от зоната на сигурността, в конкретната ситуация – лодката, и направи няколко крачки, докато другите примираха от страх от бурята и огромните вълни.

– Какво значение има този пример за мен? – зададох правилния въпрос в очакване на точния отговор.

Пастор Костадинов не даде вид, че ме чува, и продължи да говори:

– Риск и труд е да приложиш по един съвсем практичен начин нещото, което си научила чрез вяра в Господа. Много хора са пасивни. Възприели са тактиката да бленуват да бъдат споходени от благи дарове от небето, докато са се излегнали на удобните си, но мизерни постелки, запазили правото си да мрънкат, да роптаят и да се оправдават защо всъщност не бива да си мръднат пръста. Точно както човекът от къпалнята „Витезда“. Бог обаче иска да сме активни, Поли – като жената с кръвотечението. Тя нямаше какво да губи, защото знаеше, че единственият ѝ шанс е да се докосне до Исус. Няма свобода, без да е платена цена за нея. Разбираш ли? Да платиш цена за свободата, означава да рискуваш.

Понечих да кажа нещо смислено, но по обективни причини думите не напуснаха устата ми. Бяхме пристигнали в Б. и докато се усетим, колата ни бе заобиколена от гладни за внимание изоставени деца и младежи, които вдигнаха толкова радостен шум, че без проблем биха заглушили двигателя на излитащ Боинг 747. Нищо необичайно – предстоеше ни поредното преживяване в Б., изпълнено със съдържателни емоции. Слязохме от колата, награбили китари, дайрета, материали за рисуване и топки, и придружавани от екзалтираното множество малчугани, преминахме през отворената врата на сградата.

Както обикновено, в Дома за сираци прекарахме около четири часа – време, през което пасторът, другите двама доброволци от групата ни и аз пеехме песни за Бога, споделяхме важни практични истини от Библията на достъпен за децата език, играехме игри и оставяхме младежите да ни посвещават в тайните си. Този път обаче на мен нещо не ми се получаваше. Разсеях се осезаемо, защото отново и отново думите, изговорени в колата, продължаваха да звучат в ума ми, сякаш иглата на повредена грамофонна плоча връщаше записано важно послание на едно и също място и не продължаваше напред, за да го чуя.

На връщане мълчах и гледах през прозореца, подпряла угнетено чело на стъклото. Пасторът и другите двама членове от тима си говореха нещо, чието значение не мога да предам. Потънала в размисъл, не чувах нищо друго освен хаотичните си мисли и пищящия шум в ушите, който те оставяха след себе си.

– Не си казала нищо, откакто сме тръгнали от Дома – пасторът забеляза по някое време. – Нещо случило ли се е?

– Не ми се говори – изхлипах в ответ.

– За какво мислиш? – не се предаваше пастор Костадинов.

– За разговора ни, докато отивахме към Б. Много искам да разбера какво на практика трябва да предприема, за да рискувам и изляза от лодката на сигурността, както направи Петър.

– Радостно е да тъгуваш по истината.

– Копнея за промяна, пасторе. Нуждая се отчаяно от някакво разместване на пластовете в подредения ми скучен свят, което да задвижи вярата ми. Жадувам да живея смислено, да дишам свободно и… извинявай, че звучи поетично в прозаично изложение – да се простирам към мечтите си. Нямам обаче никаква представа как конкретно ще изглежда тази трансформация – подробност, която ме плаши много. Става ми тежко, защото, като мисля за това, започвам да се чувствам още по-уязвима и несигурна отпреди. Искам да ходя по водата, но трябва да направя първата крачка, а ясно осъзнавам колко трудно всъщност е да стъпиш в неизвестното.

– Това, че изпитваш подобен страх, доказва само, че си човешко същество.

– Този страх ми е изцяло непознат – продължих да се изповядвам, без да ме е грижа кой какво ще си помисли за мен. – Никога не ми се е случвало преди, а, повярвай ми, толкова пъти съм треперела от какво ли не!

– Като буря е, нали?

– Мощна пролетна буря – потвърдих. – И гърми, и святка, а душата ми се тресе от ужас.

– Чудесно – усмихна се пасторът.

– Кое му е толкова чудесно? – искрено не разбирах ентусиазма на Костадинов.

– Мисля, че се приближаваш до отговора. И ако ми позволиш да използвам една простичка метафора, само трябва да вдигнеш очите си.

Вдигнах очите си. Бяхме вече в града, на десетина пресечки от вкъщи. Изведнъж пасторът удари рязко спирачки. Пред колата изневиделица бе излязла старица с дълга, отдавна немита бяла коса, сбръчкано лице, дрипави дрехи и самоделен бастун, направен от що-годе стабилен и достатъчно дълъг клон. Жената се обърна към нас. В погледа ѝ имаше нямо отчаяние, което говореше несравнимо повече от най-бри-лянтно редактираната реч на най-сладкодумния оратор. Старицата отмина, но колата на пастора, застанала на средата на пътното платно, не тръгваше.

– Какво има? – попитах обезпокоена.

– Нищо. Мисля, че трябва да питаш Господа за стъпката на вяра още днес – каза. – Той ще ти отговори, ако наистина искаш да чуеш.

Същата вечер, след като хапнах обилно от супата на мама, се изолирах в стаята си. Почетох малко и изморена от дългия път и от петте бала емоционално вълнение, затворих очи. И тогава се случи нещо необяснимо. Съвсем ясно видях възрастна жена, която досущ приличаше на онази старица отпреди малко. Обърна се към мен и ме погледна със същия поглед, който няма как да бъде забравен, заради безмерното отчаяние в него. Имаше дълга мръснобяла коса, увехналото ѝ лице бе набраздено като дълбоко изорана нива, а дрипите покриваха кльощавото ѝ телце, подсказвайки, че процесът на тление вече е започнал за тази жена. Застанала съвсем близо, тя се взираше в мен, сякаш искаше да ме покани да тръгна с нея. Вдигна ръка и ми махна, вероятно да я последвам. Странно, но осъзнах, че моята ръка, в пълен унисон с нейната, направи същото движение по абсолютно същото време. Ужас?! Нима бе възможно? Отворих очи. Ледени тръпки минаха по гърба ми и ме накараха да седна в леглото, тресяща се от непонятен студ.

Тази старица всъщност бях аз, а образът, който виждах, бе огледалото на собственото ми сърце. Аз съм тази отблъскваща старица?! Но защо? Едва на двадесет и осем съм. Не мога да разбера какво общо имам с тази окаяна женица, която видях преди малко. Думите на пастор Костадинов отново се върнаха в ума ми: „Мисля, че се приближаваш до отговора. Само трябва да вдигнеш очите си“. Вдигнах очите си и тогава разбрах всичко. Нямаше никаква мистерия в случилото се.

Аз наистина бях старица или по-точно пенсионерка. След като завърших средното си образование много добре знаех, че по онова време хора в моето състояние нямаха шанс да започнат работа и мама, водена от цялата си майчина загриженост ме натири да се явя пред ТЕЛК комисия. ТЕЛК означава Териториална експертна лекарска комисия, в която лекари специалисти изследват в каква степен „лицето“, което се явява на преглед, е трудоспособно и забелязват ли се здравословни смущения у него. Ако човекът, опрял до експертната оценка на лекарите, наистина има трайни физически или психически проблеми, му се издава документ, че е негоден за работа. В моя случай бе очевидно, че съм неработоспособна и вследствие на издадената ми експертиза се пенсионирах по болест. Иначе казано – болестта бе източник на моята финансова сигурност. Можех да получавам пари и да давам своя дял в запълването на лесно изпразващия се семеен бюджет. И така, няколко месеца след като навърших 18 години, станах пенсионер.

Надигнах се от леглото. Зави ми се свят, но останах изправена. Не можех да определя с точност какво се случва в този момент, но усещах, че е нещо значимо. Нещо, което ще доведе до така жадуваната промяна в живота ми. Разбирах, че възможността да тръгна „по водата“ е точно тук – лежи пред мен. Поех дълбоко въздух. Вече бях решена да прегърна този шанс, каквото и да ми струваше. Със сигурност щях да изгубя много, но в замяна щях да получа всичко, за което съм копняла. „Няма свобода, без да е платена цена за нея. Да платиш цена за свободата, означава да рискуваш.“

Вдигнах крака си. Хранех се от пенсията си?! Болестта бе източник на моята сигурност?! Значи първата стъпка бе да се отрека от ползите, които ТЕЛК решението ми даваше. Щях да прекратя пенсията си. „Боже, вярвам, че няма по-сигурно място от ходенето по Твоя път.“ Стъпих. Лодката на сигурността остана зад гърба ми.

 

 

Глава 10

 

Втора стъпка по водата

или ах, тези секти…

 

На другата сутрин се събудих с тъпа болка в диафрагмата и горчив вкус в устата. Еуфорията от взетото решение бе изчезнала като следите на талантлив джебчия от Централна гара София и малко по малко започнах да придобивам представа за размера на последиците от неизбежната семейна драма. С цялата си крехка снага стоях изправена пред непосилната задача да споделя с родителското тяло намерението си да се лиша от сигурния пенсионерски доход. Оказа се, че това начинание изглежда доста по-страшничко, когато първите слънчеви лъчи разсеят героичната решимост от отминалата вечер.

За мама и тате екзсистенциалният въпрос за смисъла на човешкия живот се заключаваше в една-единствена дума – децата. Грижата за нас бе тяхната мотивираща разрушителна сила, която стоеше в основата на стоическото им справяне с трудностите и предизвикателствата, които животът им поднасяше. Проблемът бе, че до онзи момент не разбирах в детайли размера на поражението, предизвикано от семейно-културната обремененост върху разпъпващата ми личност. Толкова силно бях зависима от родителите си, че предполагаемият сблъсък с тях можех да сравня с преживяванията на наркоман на третия ден от процедура по насилствена детоксикация.

„Да става каквото ще“, рекох си, преглътнах тежко и нахълтах в кухнята в математически безпогрешния отрязък от време. Мама и тате довършваха закуската си и разговаряха за нещо, чийто смисъл ми убягваше заради невъзможността да чувам добре от тъпана, засвирил в ушите ми. Първото ми впечатление бе, че и двамата изглеждаха благоразположени за обмяна на информация. Очакване за лесно постигнат хепиенд изведнъж ме погали с плахия си и нежен бриз и породи зачатък на усмивка на лицето ми.

– Може ли да поговорим? – попитах с тон на малко момиченце с кукла в ръце и големи розови панделки.

– Ще ядеш ли нещо? – вън от темата отвърна майка ми Пламена. – Има мекици и сладко. Баща ти ще ти даде.

– Благодаря. Още не искам закуска. Може една чаша с Инка да изпия, а ще ям после – казах, докато в ума ми течеше мисълта за големия процент вероятност глад да ме очаква и след разговора.

– Какво искаш? – попита баща ми, докато сипваше чаша от моето кафе.

– Може ли да седнеш? Не искам да паднеш – опитах се да се пошегувам, но на родителите ми не им се стори забавно. Напрежението във въздуха можеше да се нареже на тънки филии с тъп нож.

Татко ми Емил седна до мама и двамата ме загледаха с напрегнати погледи. Реших, че няма защо повече да отлагам неизбежното, отпих голяма глътка Инка и започнах да изливам душата си. За пръв път от много години, повече от петнадесет минути говорех, без да спирам, без да си поемам дъх, без да обръщам внимание на реакцията на хората срещу мен, без да обмислям какво ще кажа в следващото изречение. Мисли, емоции и думи, родени от непоклатимо убеждение, слети в едно, извираха директно от сърцето и течаха, без нещо да може да ги спре. Говорех бързо и движех страстно ръце като диригент, който размахва палката във вихъра на най-важната симфония в живота си.

Дългата стрелка на часовника отброяваше секундите, превръщаше ги в минути и макар на пръв поглед нищо особено да не се случваше, аз осъзнавах, че вършех правилното нещо, в точния момент, което не е нищо друго освен личната ми дефиниция за удовлетвореност. Обяснявах с неподозирана лекота колко е важно за мен да прекратя облагите от решението на ТЕЛК-а. Споделях със сълзи на очи колко много ми бе омръзнало да се възприемам като старица, при положение че нямам още тридесет години. Разкривах чувствата си в такава дълбочина, че изненадах сама себе си колко добре се познавам. Така в общи линии отминаха петнадесет минути, изпълнени със съдържание и надежда, че любимите ми същества ще ме разберат и подкрепят безрезервно.

Когато най-сетне свърших, тишината ме блъсна с крещящото си отсъствие на звук. Дотогава не подозирах, че посред бял ден външният шум може да замлъкне така резултатно. Птичи песни, хорски говор и бръмченето на автомобили изчезнаха, сякаш за да ми натякнат, че трябва сама да чуя присъдата на върховния семеен съд. Изпуснах въздуха, напълнил прекомерно дробовете ми от притеснение, и зачаках. Родителите ми обаче мълчаха.

– Какво мислите? – обадих се, за да се противопоставя на досадното и неприятно безмълвие.

– Не разбирам. Защо? – наивно попита мама на свой ред и довърши мисълта си с констатация, която, да си призная, звучеше съкрушително логично. – Кой нормален човек се отказва от готови пари?

– Аз – не издържах на желанието да се оправдая.

– Ти си ненормална, Поли – викна мама, а после се обърна към баща ми: – Дъщеря ни се е побъркала, Емиле. Ще трябва да я заведем на психиатър. Незабавно!

– Не съм се побъркала, мамо. Наред съм си. Просто вярвам, че не трябва да се изхранвам от пенсията си.

– Вярвала?! Какво вярваш бе, Поли. Знаех си аз, че сектата ще ти промие мозъка. Казвах на баща ти, ама той нищо не направи. Вместо да те измъкне насила, казваше: „Остави я, Пламено. Там ѝ е добре. Има приятели“. Нà ти „добре“, Емиле. Дъщеря ти е превъртяла и се e втурнала да зачеркне сигурните пари, които държавата ѝ дава, за да гони дивото. Какво ще работиш бе, Поли. Какво можеш да вършиш ти?

– Още не знам.

– Не знаеш как ще си изкарваш прехраната, а си тръгнала да се отказваш от пенсията си. Парите да не растат по дърветата?! Държавата ѝ дава пари, а тя – Рокфелер. Хвърля ги на боклука. Знаеш ли колко хора биха се сменили с теб, за да не работят и да получават доходи? Безотговорна сектантка – това си ти, Поли. Дъщеря ми е неблагодарна и негодна за нищо религиозна фанатичка. Това ли те учи твоят Бог? Да разсипеш семейството си?

– Разбира се, че не. Бог не е против семейството, напротив. Той го е създал.

– Защо тогава искаш да разрушиш всичко?

– Не искам да разрушавам семейството ни. Аз ви обичам. Много. Просто искам да бъда свободна.

– А ако нещо стане с мен и баща ти? – без да чува гласа ми, мама приложи старата тактика на манипулация, която бе работила безотказно до този момент. – Какво ще правиш тогава, питам? Представи си го – самичка си, нас ни няма вече. Вече сме минало. Отгоре ли ще ти падат мръвки в чинията? Така ли си представяш свободата? Невменяема си, Поли, и нищо не те интересува.

– Не е истина – извиках с пресипнал глас. – Не е истина. Не съм безотговорна и ще ви го докажа.

– Така ли? – изсмя се майка ми и по навик, както в повечето случаи, когато се ядосваше, заговори за мен в трето лице, докато гледаше татко право в очите. – Щяла да ни докаже, че не е безотговорна, чуваш ли я, Емиле? И как ще ни докаже? Тя знае ли въобще, че хлябът струва пари? И със зеленчуците е същото, и с месото, и с тестото и....

– Не съм толкова тъпа, мамо.

– Добре, Поли – отсече накрая майка ми Пламена и произнесе присъдата. – Не искаш пенсия. Добре. Отсега нататък в този дом ти ще купуваш хляба и ти ще плащаш тока. Разбра ли?

– Да – казах, прибрах се в стаята си и се разплаках.

Разговорът мина, но не бих могла да твърдя, че целият товар се смъкна от немощните ми раменца, напротив. Сега трябваше да се справям с ново, още по-сериозно предизвикателство. Трябваше да плащам сметки за ток, които, чувала съм, съвсем не бяха незначителни. Освен това бях длъжна да осигуря поне два хляба на ден, защото в нашата къща този продукт свършваше притеснително бързо. А нямах никакъв доход. Така, за пръв път започнах да схващам колко лесно е да вземеш трудно решение, но колко трудно е да го приведеш в действие и как понякога изглежда направо невъзможно да устоиш до успешния му завършек. Аз обаче бях тръгнала по водата и за връщане назад не можеше и дума да става.

Два дни по-късно, след тежка битка с болничната администрация за изтегляне на документите ми от архива на ТЕЛК във В., вървях бавно към вкъщи с изцедени сили и копнеж за сандвич със салам и кашкавал. Намирах се на три пресечки от дома, слюноотделянето ми ме подкани с първично обещание за вкусна храна да забързам крачка, доколкото ми бе възможно, когато срещнах Вълчо. Вълчо беше клошар, когото бях виждала стотици пъти в миналото си, но в действителност до този момент не го бях забелязвала истински. Този път го погледнах с други очи.

Човекът бе вкарал цялата си ръка в контейнера за боклук и ровеше настървено, за да открие нещо за ядене. В миг на око си представих, че съдбата на Вълчо е участта, която ме очаква, и се ужасих и засрамих едновременно. Толкова ли бях цинична? И изобщо вярвах ли в обещанията на Бог? Толкова арогантна ли бях, та да не виждам снабдяванията Му до този момент, а се съобразявах единствено със страховете си? Мисля, че вече имах отговор на всичките тези въпроси, но той не ме устройваше и още по-малко ми харесваше. Трябваше да направя нещо, което да докаже най-вече на мен самата, че вярата ми в Бог не се е изпарила, а е точно тук – вътре в мен. В сърцето.

В джоба ми се намираха всичките ми спестявания. Всичко на всичко два лева. Два по един. Хлябът за вкъщи за днес и утре вече бе купен, така че следващото плащане, което трябваше да направя, се намираше на два дни времева дистанция. С леко трепереща ръка бръкнах в джоба си, извадих единия лев и си казах: „Поли, страхът няма да те победи“, а после добавих: „Господи, аз съм толкова слаба и неспособна да се справя със страховете си. Моля Те, помогни ми! Придай ми вяра!“.

Вълчо се обърна към мен, понеже забеляза, че го наблюдавам необичайно втренчено. Бързо извади ръката си от контейнера и тръгна към мен.

– Дай десет стотинки, какооо – рече, като подозрително удължи последното „о“. – Никой не дава, како. Дай десет стотинки, моля те, како.

Извадих единия лев и му го подадох. Вълчо го грабна и омайна беззъба усмивка се лепна на набразденото му от мръсотия лице.

– Ех, како. Ти си ми приятел. Само ти даваш.

– Не съм ти кака. Ти сигурно си по-голям от мен – откликнах на закачката в думите му, докато умът ми калкулираше колко хляб можех да купя с отделилите се от дланта ми пари.

– Добре, како. Както кажеш – пусна още от пленителното си очарование Вълчо и добави: – Друг път пак ще дадеш, нали?

Усмихнах се, без да отговоря, и отминах в посока сандвича с кашкавал. Изведнъж обаче нова и непозната тежест се появи в областта на джоба ми, запърха към стомаха и се намести в главата ми, където прие формата на неподозирано коварна мисъл: „Дай му и другия лев“. Отхвърлих я на мига, като оправдателната ми пледоария се ограничаваше в няколкото убедителни думи: „Последният е. Няма да стане“. Взе че стана обаче. Обърнах се към новобогаташа-клошар, извиках го с неохота и му дарих всичките си спестявания.

Трудно ми бе да си обясня какво точно се случи в онзи момент. Години по-късно си дадох сметка, че деянието ми бе абсурдно, нелогично и неразумно, но в същото време, дълбоко в душата си разбирах, че това беше действие, в което вярата ми в Бога нанесе тежък ъперкът на неверието, преоблякло се като страх. Месец преди тази случка, в една проповед бях чула, че най-добрият начин да се справя с безпокойствата си е като се изправя лице в лице с тях и като се освободя от причината да изпитвам боязън. Сигурно точно заради това послание, на което се доверих изцяло, аз се освободих от причината да се притеснявам за парите си, като се сбогувах със самите тях.

След като олекнах с богатството си от два лева, се прибрах вкъщи, но сандвичът със салам и кашкавал не ми се услади особено. С празен портфейл и константно разгневена майка не виждах как бих могла да се насладя на храната. Имаше грандиозна вероятност само след два дни единственото, което бих могла да представя на масата у дома, да бъде празното ми портмоне, което щеше да узакони провала в ходенето ми по вода. Тази опасност се отразяваше на способността ми да изпитвам удоволствие от простичките радости в живота. Прибрах се в стаята си и се помолих на Бог с възможно най-кратката си молитва: „Господи, помогни ми!“.

На по-следващата сутрин се събудих с очи, подути от продължителен плач. Точно в дванадесет часа на обяд трябваше да доставя два хляба за семейството, а освен да вляза в ролята на Вълчо и да ги изпрося от някой щедър човечец, не виждах как можех да изпълня задължението си. Влязох в кухнята да закуся, а там мама седеше на нейния си стол и мълчеше многозначително. Когато съм заобиколена от подобна емоционално натоварена тишина, изгубвам способност да мисля, а точно в онзи момент повече от всякога имах нужда от ума си.

– Ще изляза за малко – казах тихо, а после с плътен и силен глас, излъчващ неприсъща за моята личност увереност, изтървах няколко слова, които изненадаха и мен самата: – Ще се видим на обяд. В дванадесет ще донеса хляба.

Майка ми Пламена ме изпрати с мълчание и с поглед, пулсиращ от обида. Навън се дишаше по-спокойно и аз поех въздух с всичка сила. „Хубаво нещо е свободата“, помислих си развеселена, но веднага след това се натъжих с „Хубаво нещо е и храната“. Без конкретна цел и устремена към неясната посока „центъра“, закрачих по улицата, когато чух някой да вика силно името ми. Спрях и се обърнах. Към мен запъхтян се приближи Мартин, приятел от църквата.

– Добре, че не те изтървах – Мартин издиша в словесна форма.

– Първо се казва „Здравей, Поли!“ – от своя страна го смъмрих на шега.

– Къде си тръгнала?

– Да се поразходя. Защо?

– Няма да те бавя – каза Мартин и продължи, докато се опитваше да извади нещо от вътрешния джоб на сакото си. – Случи се нещо странно тази сутрин, Поли. Тъкмо привършвах молитвата си, когато почувствах нещо необикновено. Мислите ми се насочиха към теб и усетих отвътре, че трябва да ти дам пари. Двадесет лева. Да, Поли. Мисля… не, вярвам, че Бог ме подтиква да ти да дам тези пари.

Мартин съумя да извади ръка от вътрешната страна на сакото си и ми подаде четири банкноти по пет лева. Потупа ме приятелски по рамото, обясни, че бърза за работа, и ме остави на улицата сама и безмълвна. Не можех да повярвам! Вече не бях пенсионер и въпреки това, имах достатъчно пари за хляба до края на месеца. Оставаше да платя тока, но нова, дълбока и неясно формулирана надежда започна да заема мястото си в треперещото ми сърце.

Така започна невероятното приключение на посрещане на сметки, без да имам една стотинка сигурен доход. Опитвам се да дам разумно обяснение на всичките необикновени случки и чудати ситуации, в които приятели, познати и не толкова познати идваха седмици, дни, часове и минути преди поредното плащане, за да ми оставят пари под предлог, че Бог ги подтиква да го сторят.

Мама продължи да не ми говори още цели девет месеца. Нито дума. Ако имаше да ми предаде нещо наистина важно, използваше куриерските услуги на татко Емил. Разбирах я – опитваше се да ме вразуми по нейния си начин, защото смяташе, че знае по-добре от мен самата какво да направя, за да имам бъдеще и надежда. Колко се радвам, че не се предадох! Устоях, макар че, да си призная, неведнъж, особено по време на буря, бях на ръба да направя кръгом и по обратния път да се пльосна на дъното на сигурната лодка. Устоях. Продължавах да стоя на повърхността на водата, изправена на двата си крака.

Появи се обаче и друг проблем. Идваше моментът да направя следващата стъпка за окончателната ми победа над зависимостта ми от родителите ми. Но този път много добре осъзнавах как на практика трябваше да изглежда тя – трябваше да се изнеса от вкъщи, за да живея на квартира. Знаех, че това мое действие щеше да удари жестоко родителите ми; знаех, че ще се почувстват отхвърлени; и най-вече знаех, че ги обичам твърде много, а това ми причиняваше неописуема болка. Чувствах, че отново съм на кръстопът и отново трябваше да избирам – да се покоря на Бог и наистина да направя следващата стъпка по водата, с което щях да нараня родителите ми още веднъж, или да остана с родителите ми, наранявайки Бог и живеейки посредствен и фалшив християнски живот. Труден, но кристално ясен избор.

Придобитият опит през последната година ми помогна и аз отново събрах родителите си в кухнята. Този път имаше още един човек с официална покана – сестра ми, със специално място в ложата-диван. След като научи новината, от устата на мама успя да се отрони единствено „Дъщеря ти ще ме умори, Емиле“ и отново спря да ми говори. Не мога да отрека, че нещо в поведението ѝ се промени – започна по-често да събира на тайни заседания татко и сестра ми в кухнята и разреди плача на два пъти седмично.

Тази трансформация в държането на мама скоро даде своите първи видими резултати – и сестра ми, и татко първоначално плахо, но впоследствие все по-явно, преминаваха към радикалното крило на мамината организация. Атаките им към мен не се отличаваха със стратегическа изкусност, заслужаваща специален анализ. Изразяваха се най-вече в насаждане на чувство за вина чрез цитиране на една и съща пропагандна декларация: „Ако нещо стане с нея, ти ще си отговорна, да знаеш!“.

Ролята на главен заподозрян в още неизвършено престъпление не ми се нравеше особено, но въпреки това се примирих с нея. Направих още една стъпка по водата. Напуснах дома, в който бе преминал целият ми живот, на дванадесети септември две хиляди и пета година.

 

 

Глава 11

 

Мечта в черно-бяло

или защо не се разплаках

 

Квартирата се намираше на разстояние седем минути път с темпо на безцелна съботна разходка от дома на родителите ми. Няколкостотин метра, а сякаш хиляди километри ме разделяха от къщата на миналото, в която бях прекарала целия си съзнателен живот. Когато зърнах в ръката си блясъка на ключовете от новото ми жилище, бях толкова развълнувана, че изобщо не обърнах внимание на досадата в списъка със задължения, с които ме дари обидената на живота възрастна наемодателка. А тя, баба Петя, в мига, в който прецени липсата ми на опит в изкуството на водене на преговори, тържествено ми връчи смачкан лист хартия, изпълняващ функцията на договор за отдаване под наем на стая, кухня и баня с тоалетна. Подписах, без да прочета написаното, и отворих нова страница от романа, носещ моето име и фамилия.

През първите двадесет и четири часа умът ми не успяваше да отчете, че промяната на адреса вече е факт, но в края на първата седмица това се случи и осъзнах, че неусетно съм се адаптирала към обстановката в скромната ми обител. Допадаше ми почти всичко на новото място – и старите мебели, и скърцащите врати, и уханието на прясно варосаните стени. Може да не беше лукс, но си беше мое и обичах да съм там. Е, не съвсем. Така и не съумях да свикна с Виолета – съквартирантката ми.

Докато траеше процесът по планиране на изнасянето от вкъщи, прецених, че ще е удачно да поканя Вили да живее с мен. Познавах я от няколко години и разчитах, че без проблем ще споделяме бремето на ежемесечните плащания на наема и сметките, а и открито се надявах, че съжителството с още един човек ще улесни справянето ми с домакинските предизвикателства. За някои от домашните задължения имах спешна нужда от помощ и всяка подкрепа щеше да бъде добре дошла.

Не след дълго обаче с изненада открих появата на неподозирани пречки за безгрижното реализиране на предварителните ми очаквания. Още от самото начало на процеса на съжителството стана ясно, че Вили не се откроява с лесно забележими трудови навици, от което възникнаха пречки за мира, добрата атмосфера и хигиената в споделеното ни обиталище. Конфликтите ни първоначално се случваха веднъж седмично, но впоследствие станаха ежедневие. На седмия месец не издържах и започнах да мечтая в черно-бели тонове: „Или тя ще напусне квартирата, или аз се връщам при родителите си“, рекох си несигурно и се успокоих с често срещаното и абстрактно насърчение „Още малко време и скоро всичко ще бъде наред“.

– Вили, би ли почистила масата – казах след един обяд, докато телесно присъствах в стаята, а въображението ми шепнеше успокоителни слова за бъдеще без Виолета в кухнята ми.

– Почисти я ти. Ти също яде, нали?

– Това направих и вчера, и оня ден. Сега е твой ред – продумах през зъби.

– Уф, много си досадна, Поли – изпъшка съквартирантката ми, докато се надигаше от стола, придобила внезапно вид на преуморена ударничка от стоманолеярен комбинат.

– Просто искам всеки да си върши работата – опитах се да намаля напрежението. – При положение че живеем заедно, би било добре да си разпределяме отговорностите. Така няма да се караме постоянно. Омръзна ми непрекъснато да се джафкаме по битови въпроси.

– А на мен ти ми омръзна, Поли – Вили говореше с революционен плам, което ми помогна да констатирам с категоричност нивото на високо напрежение, установило се помежду ни. – Разбирам, че искаш всичко да е наред, но ти прекаляваш, разбираш ли? От сутрин до вечер ми досаждаш с безсмислените си напътствия. Опитваш се да контролираш всичко и това много ме дразни. „Защо купи това, защо харчиш за онова…“ Омръзна ми, разбираш ли? Наясно ли си, че ти, Поли, си много контролираща личност?

Това последното ме удари силно, защото го бях чувала и от други хора. Но в този момент, от перспективата на участник в заформящия се скандал, нямах настроение да споделям с противника слабостите в характера си не само защото би било тактически неправилно, а и защото Вили ме лиши от тази потенциална възможност, напускайки с гръм и трясък кухнята. „Дум“ и къщата се разклати из основи. „Още малко време и скоро всичко ще бъде наред.“ Останала сама, реших, че е настанало точното време да си поплача малко – така, за профилактика, но уви, на вратата се почука. Скочих от стола и отворих с надеждата този път да ме споходи някаква приятна изненада. Точно обратното – срещу мен стоеше последната персона, която желаех да видя в този момент, а и тя не беше сама.

Цветияна, или Яна, както всички я наричаха, стоеше гордо изправена, с бебе в ръце, а до нея, на стената, се подпираше някакъв мургав, зле облечен мъж с пищен мустак и каскет на земеделски труженик, изглеждащ тридесет години по-възрастен от нея. Познавах Цветияна от дейността на църквата в домовете за сираци, но за известно време бях изгубила следите ѝ, защото тя заживя с един от нейните ухажори и бе напуснала училище.

Преди три месеца това момиче от Дома се появи в квартирата ми отчаяна, гладна и плачеща за гребен, шампоан, сапун и топла вода. Тогава остана при нас три дни – време, в което през светлата част на денонощието ме занимаваше със себе си и най-вече с истории за любовните си похождения, докато аз се грижех за нея и бебето. Когато настъпеше вечер, прилив на нова сила я изпълваше и тя, оскъдно облечена, излизаше „на кафе“ с възрастни мъже, досущ като този, който и сега я придружаваше. Късно през нощта Яна се връщаше видимо уморена, целуваше по челото спящото си бебенце, просваше се като китеник върху кревата и не помръдваше чак до обяд.

– Здравей, Поли! – поздрави ме Яна с широка усмивка. Посочи към възрастния и го представи с непретенциозното: – Това е Панчо. Запознайте се. Много се радвам, че пак те виждам, Поли. Толкова време мина, а ти си все същата!

– Заповядайте – казах, без да искам. – Влезте.

– Бързаме, Поли – припряно измърмори притеснената Яна и посочи с поглед детето в ръцете си. – Имам няколко свободни часа и с Панчо ще ходим на кафе. Ще гледаш ли Ивомир до към пет часа? Сетих се за теб и си казах: „Моята приятелка ще ми направи услуга“.

Преглътнах тежко – физическа реакция, останала ми от малка в случаите, в които не се доверявах на ушите си. Този път обаче относително бързо дойдох на себе си, поех въздух и изстрелях краткото и категорично:

– Не!

Първоначално Цветияна не разбра, че току-що бе получила отказ и тръгна да влиза в стаята, но изведнъж тяло и мозък синхронизираха получената информация и тя се закова на място. Погледна ме така, както разярен бик извърта очи към уплашен начинаещ тореадор, и с дрезгав глас произнесе заплашителното:

– Панчо, я ме изчакай отвън!

Възрастният мъж се завъртя на пети и безмълвно се изнесе. Яна влезе в стаята, без да се събува, и захвърли бебето на кревата. Малкият Ивомирчо инстинктивно последва естеството на нещата и съвсем логично се разплака неистово. Тогава, без предварителна подготовка, като паянтов бент, рухнал под напора на буйна река, се отприщи дълго таената горчилка в сърцето на Цветияна и тя започна да крещи на педя от лицето на бебето:

– Млъкни бе, мизернико! Ти си виновен за всичко! Ти си виновен! Да те бях махнала, докато можех, а сега си се лепнал за мен като гаден цирей! Гади ми се от теб – цирей такъв! Къде да те оставя?! Ще те хвърля в Дома да видиш майка ти откъде идва! Проклето дете! В проклетия си се родил, проклетия те очаква и в проклетия ще си пукнеш. Баща ти, пияндурника, не те иска, тая, набожната, и тя не те иска, а не мен ми писна от теб. Махай се! Не те искам, проклето парче месо!

Загубих представа за времето, но вероятно Цветияна изливаше мрака в душата си не по-малко от десет ужасни минути. Дотогава наистина не си давах сметка колко разрушителни могат да бъдат думите и колко ужасна атмосфера могат да сътворят. В един момент, най-после Яна млъкна, но последва още по-брутална картина – младата жена разтърси силно детето за крехките му рамена, а после го цапна през устата с опакото на ръката си. Ивомир се изненада, погледна майка си с големите си черни очи, след което ревна с още по-силен глас.

– Стига бе, Яна! – викнах с цяло гърло, скована от страх да не би побеснялата майка да употреби цялата си унищожителна сила към крехкото детенце. – Успокой се, моля те! Ивомирчо няма никаква вина.

– Какво искаш ти, бе! – обърна се Цветияна и за моя радост пренасочи гнева си към мен. – Като си толкова благородна, да го беше взела. А ти, вярващата, ме отряза като кисела краставица. Браво! Няколко часа искам... само да ми се махне от главата. Ама ти – „Не“. Ще ти стане ли нещо? Зная, че си недъгава, но не знаех, че си такава гаднярка. Гадна си само към мен, нали? Защото ми завиждаш!

– Моля?!

От огромната палитра цветущи обиди, които бях чувала през целия си съзнателен живот, споменатата току-що ме изненада най-много. По тази причина, освен възмущение, думите на момичето-майка предизвикаха искреното ми любопитство и аз спонтанно запитах, сякаш бяхме на раздумка, а не на словесна престрелка:

– Изненадваш ме, Яна. Защо мислиш, че ти завиждам?

– Защото съм красива, Поли – заяви смело Цветияна и продължи: – Красива съм и мъжете ме харесват. А ти си грозна. Грозна си и теб мъжете не те харесват.

Думите на Цветияна не попаднаха в целта. Не зная точно защо, но не се засегнах. Предполагам една от причините бе свързана с факта, че първият образ, изникнал пред очите ми, бе този на чакащия отвън Панчо, което угаси в зародиш желанието да се сравнявам с момичето срещу мен по отношение на темата за мъжкото внимание. Усмихнах се приветливо и искрено съжалих излязлата от кожата си Яна. Разбирах драмата ѝ, но не можех да сторя нищо по въпроса. Не че не исках да помогна, но истинска подкрепа за нея в този момент бе да чуе твърдото и категорично „не“, което евентуално би могло да ѝ помогне да се замисли за живота си, а защо не и да внесе известни ограничения на разрушителните си навици.

– Много се заблуждаваш – казах. – Не ти завиждам. Искам да си добре, но това няма да стане, като излизаш с безбройните панчовци като този отвън. Успокой се, седни и ако искаш, можем да поговорим.

– Не искам да говоря с теб – съсна в лицето ми Цветияна, грабна от леглото малкия хълцащ Ивомир и миг преди да затвори вратата зад себе си, заяви: – Поисках ти услуга, а ти ми отказа. Никога няма да забравя това.

И излезе с детето на ръце. Остави само тягостна тишина и задушлива атмосфера, все едно току-що през стаята бе минал вартбург с непоправим проблем в двигателя. Отпуснах се тежко на леглото, на което допреди малко страдаше Ивомирчо. Вместо да плача, каквото бе първоначалното ми намерение, се замислих. За един ден два тежки конфликта – нещо не беше наред. Имах нужда от щателна ревизия на инвентара от взаимоотношения, събития и очаквания за бъдещето. Затворих очи и се върнах към началото.

Когато повярвах и четях четирите Евангелия, едно от нещата, които много ме впечатлиха у Исус, беше начинът, по който бе общувал с хората. Той не просто е чувал думите им, Той е разбирал сърцата им, вниквал е в проблемите им, посрещал е истинските им нужди и никак, ама никак не е бил безразличен към тях. Това е било отношението Му от времето на библейския запис, такова е отношението Му към хората и днес. Исках и аз да бъда като Него. И аз имах желание да помагам, да се грижа за някого и да почитам Бога, служейки на хората, които имат нужда от подкрепа. Но… за постигане на заветната цел се налагаше да положа необходимите усилия, за да се науча да общувам по правилен начин с другите.

До този момент бях пробвала няколко тактики с променлив резултат, изразен в доста под петдесет процента успеваемост. Когато говорех с някого, се насилвах да разбера какво стои зад думите му, кое го кара да мисли и да действа по конкретния начин, правех опити да го насърча и да му вляза в положението, давах добронамерени съвети, които многократно, вместо да регулират движението в живота на потърпевшия, предизвикваха леки ПТП-та. Да, стараех се, без да жаля сили, но твърде често не се получаваше и този ден го доказа категорично. Очевидно имах нужда от ясна посока, която да следвам, за да постигна реален успех в осъществяване на мечтата ми – да помагам.

 

 

Глава 12

 

Трета стъпка по водата

или „пансион за странници“

 

Изминаха две години, откакто заживях на квартира, но нищо съществено не се бе променило в благоприятна посока. Вярно, вече не живеех с Вили, но на нейно място се появи Теди. В някои отношения Теодора слагаше първата ми съквартирантка в малкия си джоб. Признавам, че чистеше повече, но и цапаше повече, и говореше повече, и се цупеше повече, и се караше повече. Освен това, в скандалите ни използваше такива новаторски ругатни, че ако един ден някой ентусиаст, страдащ от излишни свободно време и финансови средства, реши да публикува енциклопедия на оскърбленията, ще допусне аматьорска грешка, ако не покани новата ми съквартирантка за главен консултант в изготвянето на продукта.

След тези две дълги години аз отново се размечтах в черно-бели тонове: „Или тя ще напусне квартирата, или аз се връщам при родителите си“, отново си рекох и отново се успокоих с най-доброто насърчение за всички нерешителни хора „Още малко време и скоро всичко ще бъде наред“. Само дето времето минаваше, сезоните се сменяха, страниците от календара капеха като уморени от летните жеги есенни листа, ликът в огледалото незабележимо се променяше, а всичко останало си вървеше постарому.

И точно когато изглеждаше, че досадата и еднообразието са на косъм от това, да ограбят трезора с мечтите ми, в един най-обикновен вторник в началото на май 2007-ма се случи нещо неочаквано – получих покана за пътуване до Англия. Предложението дойде от мила възрастна жена на име Дженифър Алистър – представител на благотворителна християнска организация от Острова. Г-жа Алистър бе посветила години от живота си, за да види променени домовете за сираци в България, и не жалеше средства и сили, за да осъществи намеренията си.

За група българи, в това число и моя милост, Дженифър бе организирала десетдневно посещение в родния си град Брентууд. Целта на визитата бе да ни представи и разясни как във Великобритания работят организации като нейната. Нещо като предаване на опит. Дамата, познаваща добре българския мързел и липса на инициативност, имаше и още един скрит мотив за планирането и реализирането на въпросното начинание, а именно – да ни внуши, че популярната сентенция „Където има воля, има и начин“ притежава и своето практично измерение.

За мен, разбира се, открилата се възможност да съм част от проекта бе подарък от небето. Отдавна бленувах да пътувам из страната, а защо не и да изляза зад граница, и ето че скоро щях да стъпя на земя, която и в най-развинтените си фантазии не съм очаквала да посетя. По-важната причина да тръпна от очакване за предстоящото посещение обаче бе, че в църквата работех с изоставени деца и младежи от тукашните Домове и тази ми дейност се оформи като едно от заниманията, в които влагах цялото си естество.

На английска земя трябваше да кацнем в края на юли и аз, макар и притеснена от възможността сърцето ми да не удържи на вълнението, започнах трескава подготовка за приключението. Предполагам, че като количество, работата на екипа, организирал първата научна експедиция до остров Ливингстън, бледнее в сравнение с трескавата дейност, извършена от моята крехка личност, за да се предпазя от неприятни изненади, когато акостирам в цивилизования Брентууд. За месец накупих всички възможни аксесоари, които можеха да ми влязат в употреба, и зачаках деня с главно „Д“. Времето минаваше много бавно и това ме караше да си мисля, че процесът на остаряване ще ме закара на британска земя в образа на изтощена старица с побеляла коса и треперещи крайници.

Най-накрая денят взе, че дойде. След изцеждащо силите чакане, една слънчева утрин нашата цветна група превъзбудени българи се натовари на автобуса за София, разтовари се на столичното летище, откъдето отново се натовари на самолета за тричасовия полет до Хийтроу. Не е възможно да опиша вълнението от преживяното в самолета с една-единствена дума, но ако все пак се наема, може би ще трябва да избирам измежду „наслада“, „очакване“, „удоволствие“, „извисяване“ и т.н.

Когато слязохме на летището в Лондон, ни посрещна намръщеното британско време и усмихнатата госпожа Алистър. Поздрави ни и без да се бавим, за да се скрием от ситния дъждец, ни поведе към бял микробус с волан отдясно като всички останали превозни средства, движещи се там – факт, на който обърнах внимание значително по-късно. Последва вълнуващо пътуване до градчето Брентууд. Жадна за нови впечатления, бях залепила чело и нос на страничното стъкло на микробуса, премигвах от щастие и въздишах от възхита при вида на толкова различно изглеждащи хора, коли, автобуси, пътни знаци, улици, сгради, тротоари, поля и т.н. Имах чувството, че сънувах, а бях будна.

След неусетно отлетели два астрономически часа стигнахме до крайната дестинация – една ферма, а може би точното наименование е имение, отстоящо на няколко километра от град Брентууд. Слязохме с чанти в ръце, а там, на входа на голяма бяла, прясно боядисана постройка ни посрещна жена на възраст около осемдесет години. Независимо че се подпираше на бастун, имаше вид на пращяща от здраве дама, която може моментално да захвърли помощното средство и да захване да шета из огромния си имот. Посочи с елегантен жест отворената врата, зад която се намираха спалните помещения, и ни покани да се настаняваме.

Името на жената бе Хедър Карпентър. Нещо в излъчването на леля Хедър ме привлече от първия миг на срещата ни. Не мисля, че беше свързано с външния ѝ вид, не. Трябва да е била красотата, преливаща от чистото сърце, и животът, изживян за Господа и посветен на Неговите деца. Какво имам предвид? Сега ще уточня.

През годините, отдадени на изоставените и презрените, госпожа Карпентър беше осиновила повече от петдесет деца с различни увреждания и заедно с още няколко жени се грижеше за тях. Без почивка, без да жали сили, без да очаква аплодисменти. Животът в имението бе изключително добре организиран. Всеки, кой с каквото му позволяваха силите и възможностите, се включваше в домакинската работа и в поддръжката на фермата и това обстоятелство не изглежда да тежеше както на порасналите, така и на малките обитатели на това сплотено и функциониращо в хармония общество.

Една малка скоба отварям – докато наблюдавах динамиката в семейството на госпожа Карпентър, неволно сравних моите здрави и прави съквартирантки Вили и Теди (чието отношение към работата бе сякаш е незаслужено наложено наказание на кралските им особи) с тази неизвестна за широката общественост скромна героиня, дала шанс на повече от петдесет живота да бъдат изпълнени със смисъл, а не белязани от мизерия и от отхвърляне. Сравненията от този вид обикновено предизвикват смесени емоции, нещо което се случи и с мен тогава.

На третия ден от престоя на колоритната българска група във фермата, докато си седях самичка на симпатична пейка и се наслаждавах на победилите британските облаци слънчеви лъчи, госпожа Карпентър се появи тихо и нежно сложи ръката си на рамото ми. Имах усещането, че иска да сподели с мен нещо важно. И тя, и аз обаче знаехме, че с думи, заради езиковата бариера, нямаме шанс да се разберем. Въпреки обективното предизвикателство, удивителното бе, че думите в онзи момент нямаха съществено значение, защото докосването на леля Хедър ми говореше повече и от най-съдър-жателния вербален разговор. Разбирах езика на сърцето ѝ. Прекрасен език!

С ръката си върху рамото ми, тя разкриваше дълбочините на живота си и аз я опознавах така, сякаш цял живот съм я познавала. Няма как да изразя достатъчно изчерпателно този кратък, но най-важен епизод от посещението ми в Англия. Прилича на процес на възприемане от моя страна на компресирана информация, която обаче не е някаква суха обмяна на компютърни данни, но преливащо от живот предаване на емоция, посока, смисъл, надежда, желание за посвещение. В мълчаливия ни диалог, макар и без подробности, познах колко безсънни нощи бе прекарала в грижа за отхвърлените, видях като на филмова лента проблемите, болките, сълзите, бръчките, страданията, но и радостта и удовлетворението от съществуване, покорено на цел, идваща и насочена към вечността.

– Защо? – попитах съвсем забравила, че Хедър Карпентър няма как да знае български.

– Заради Него – отвърна тя на чист английски, но аз я разбрах като естествено продължение от разговора на езика на сърцата.

Малко по-късно госпожа Карпентър вдигна ръката си от рамото ми, целуна ме майчински по челото, обърна се бавно и подпираща се на бастуна си, влезе в сградата. Това бяха единствените думи, които разменихме през десетдневния престой във фермата, разположена недалеч от Брентууд, но те за мен се оказаха напълно достатъчни. Разбрах посланието, изпратено от небето, и осъзнах какво всъщност е желанието на сърцето ми. Исках в края на дните си тук, на земята, да имам история, подобна на тази на госпожа Хедър Карпентър. Исках да съм като нея.

Когато се върнах обратно в България, реалността ме посрещна със сила, равна на тази от удар на паднала от шестия етаж керемида. Едва оставила багажа в антрето и още несъбула обувките, доскоро докосвали британските улици, се наложи спешно да търся нова квартира и да бързам час по-скоро да се преместя. Причината за това ми намерение се коренеше най-вече в необузданата страст за притежаване на финикийски знаци, характерна за баба Петя, която бе решила да увеличи и наема, и точките в списъка с изисквания към наемателките, т.е. към Теди и мен.

Теодора ме покани на кафе и докато посръбвахме от черната течност, заяви със зле прикрита радост, че ще се връща при майка си, защото ѝ омръзнало да гладува на приятелски начала с мен. Разделихме се с ръкостискане и всяка тръгна по пътя си. В края на тази съдбоносна среща, за пръв път погледнах гърба на Теди с известна доза носталгия.

Останала сама, установих, че нямам готов план за действие, но вместо да се поддам на чакащото на вратата ми отчаяние, се хванах в ръце и се помолих: „Господи, Ти винаги се грижиш за мен, дори и без да го отчитам понякога. Благодаря ти, скъпи Исусе! Сега отново имам нужда от Твоята помощ. Моля Те, подкрепи ме, защото наистина съм беззащитна!“. Още не бях изговорила последната дума и в ума ми се появи идея. Вдигнах телефона и набрах номера на Боян.

Боян или Боби, както го наричаха братята му по съдба, преди няколко месеца бе напуснал един от Домовете, които няколко човека от църквата ни посещавахме, и сега се опитваше да намери ново място за живеене в града. Стаята, сегашно негово убежище, бе мизерна не само заради липсата на баня, а и защото съжителството с плъховете с размер на диви котки му създаваше известни неудобства. Боби вдигна слушалката и със сънен глас, без много да му мисли, увери, че ще ме придружи в търсенето на нова квартира.

Купихме няколко вестника и по обявите в тях тръгнахме от адрес на адрес да преговаряме директно с наемодателите. За всеки случай обаче се обърнахме и към половин дузина агенции за недвижими имоти. През първата седмица не открихме нищо, което да отговаря на условията: разумна цена, добро местоположение, нормален хазяин и уютна обстановка. През втората седмица на пазара на квартирите излезе един тристаен апартамент, който се вписваше само в едно от четирите условия, но понеже бях вече отчаяна, реших, че ще го наема. Проблемът с потенциалния нов дом се състоеше в месечния наем, който бе в пъти по-голям, за да мога да си го позволя с моите относително скромни финансови възможности.

„Няма да се справиш“, услужливо се обади онзи вътрешен гласец, който неведнъж ме бе убеждавал да си стоя пасивна, вместо да върша нещо смислено. „Висок наем, вътрешен интериор, достоен за филм на Кустурица, и хазяин със съмнителна представа за морал и етика в човешките взаимоотношения. Да, на добро място е, но струва ли си?“, продължаваше да излага доводите си източникът на негативен светоглед, действащ в мислите ми. „Върни се при баба Петя или още по-добре – при родителите си. Знаеш ли как ще ги зарадваш? Те ще те приемат с отворени обятия и няма вече да мислиш за плащане на глупавите и свръхвисоки наеми и сметки…“ „Не!“, викнах силно с моя собствен глас.  „Наемам го.“

И точно тогава в ума ми се върна споменът от онова прекрасно преживяване, получено като подарък от небето, когато бях в Англия – в имението на Хедър Карпентър. Сега посланието малко по малко придобиваше все по-ясни очертания. Щях да поканя млади хора, които напускат домовете за сираци и няма къде да живеят, да дойдат в наетия тристаен апартамент и да живеят с мен. Щяхме да си спретнем нещо като „пансион за странници“, в който с общи усилия и под мое ръководство да се справяме с трудностите.

Без да чакам нито миг повече, се заех с осъществяване на плана. Обадих се на Боби и той прие веднага. Всяко нещо, което щеше да го освободи от компанията на плъховете-котки, беше добре дошло за него и затова, доколкото успях да доловя, непринуденото му „да“ бе изказано с весел мажорен тон. Райна (момиче от Дома в Н., с което общувах още от времето на първата ѝ година като тийнейджър, а сега превърнала се в истинска жена) също се съгласи още на третата четвърт от изречението-предложение и така „пансионът“ се сдоби с първите си обитатели. Два месеца по-късно приехме и Асен, който след като напуснал Дома в Н., заживял в изоставена кола, така че условията, които му предлагахме, в неговите очи бяха равнозначни на президентски апартамент от веригите „Хилтън“, например.

И отново неудобство – Асен бе скаран с банята и излъчваше ухание, което бе тежко изпитание за обонянието на нас, другите трима обитатели на „пансиона“. Ароматизаторите Борче и честите впръсквания във всички посоки и стаи на дезодорант не само не помагаха за справяне с усещането за повишен радиационен фон, но и придаваха неподозирани нюанси на неприятния мирис. Един ден се събрахме с Боби и Райна и с пълно единодушие гласувахме мерки за преодоляване на появилия се проблем в здравния климат.

Насрочихме събрание на живущите в апартамента и след три речи от по петнадесет минути, две реплики и още толкова дуплики, Асен се съгласи да изпробва банята в новата квартира. Останалите извикахме „ура“ и Райна се втурна да включи бойлера. Два часа по-късно делото бе извършено, а ефектът се оказа поразителен. С измита коса, чисто лице и изпрани дрехи, Асен стоеше пред нас като напълно различна личност.

– Какво има? Защо ме гледате така?

– Изглеждаш различно – тримата отвърнахме в хор.

– Същият съм си.

– Не, не си.

Подтикнат от твърдостта в отстояване на мнението ни, Асен се вгледа внимателно първо в ръцете си, след което и в краката си. Размърда палците си и искрено учуден, промълви:

– Вярно, бе. Никога не съм имал толкова чисти крака.

От този ден нататък, преоткрил чудото на банята, Асен се къпеше без покана веднъж седмично, с което свали нивото на опасност от възникване на епидемия с код жълто.

Изминаха две години и трябва да отбележа, че „пансионът“ функционираше що-годе добре, въпреки че беше много трудно да се живее с тези хора. Почти всеки ден имаше конфликти, почти всяка седмица някой искаше да си тръгва, почти всеки месец някой от тях, ако не и тримата, изсипваха върху мен раните, болките и мизерията, белязали миналото им.

Аз обаче си бях научила урока от предишния ми опит с Вили и Теди и сега се опитвах да реагирам правилно в кризисни ситуации. Стремях се да им покажа различно отношение от това, което бяха свикнали да получават дотогава, и понякога се случваше пробив в системата, предназначена да ги защитава от поредното отхвърляне. Изслушвах ги, задавах им въпроси, интересувах се от тяхното мнение и това им правеше впечатление. Фактът, че бях някой, на когото можеха да разкажат неразкривани на никого истории или да споделят какво ги радва или измъчва, постепенно започна да ги смекчава спрямо мен. От своя страна, аз имах желание да ги опознавам по-добре, а и да ги насърчавам, което бе много важна част от взаимоотношението ми с тях, защото това бе един от начините, чрез които можех практично да им покажа Божията любов, грижа и приятелство.

Времето минаваше и макар че „пансионът“ се радваше на все по-рядко избухващи вътрешни размирици, те въпреки всичко се случваха и често бяха съпътствани с размяна на жестоки думи и тежки обиди. Ако в рамките на десет минути до ушите ми не достигаше нито една псувня, вътрешно се потупвах по рамото и се насърчавах с думите „Ето че се променят“. Винаги след това обаче възходите биваха последвани от тежки падения с изказване на мръсни изрази, от които неведнъж червенина ми избиваше чак до ушите.

Трябва да отбележа още нещо – имахме и много хубави моменти. Когато се хранехме заедно или готвехме, или когато всички бяха в добро настроение, приличахме на странно, но истинско семейство. В „пансиона“ ни идваха и други бивши възпитаници от Домовете, в които ходехме. Рени, Стоян, Цветияна с детето (без мустакатите ѝ обожатели), Румяна и много, много други.

Един ден, след тежък конфликт между мен, Асен и Боби, Райна ме повика в другата стая и без излишни заобикалки изстреля:

– Защо? Защо се занимаваш с такива като нас? Не виждаш ли, че сме обречени да се държим като магарета. Такива сме – упорити магарета. Разбирам защо започна да живееш с нас, искаше да ни помогнеш, но сега, като ни виждаш какви сме, не мога да схвана защо продължаваш? Защо, Поли?

– Заради Него – казах, прегърнах Райна и тихо в ухото ѝ добавих: – И защото Той, Исус, ви обича. Наистина!

 

 

Глава 13

 

Клуб „Вертикална реалност“

или как се отваря заключена врата

 

Тъкмо излизах от сградата на Енергото, удовлетворена от факта, че току-що платих сметката за ток, избавяйки по този начин себе си и цялата тумба обитатели на „пансиона за странници“ от битови условия без електричество, когато чух някой, от другата страна на улицата, да вика името ми. Обърнах се в посока на гласа и видях, че към мен се приближаваше красиво момиче с черна коса и усмивка на филмова звезда. Тя стъпваше леко и грациозно, докато колите се заковаваха на място, за да ѝ направят път, независимо че там нямаше и помен от пешеходна пътека.

– Помниш ли ме? – рече дамата с красивия си дълбок глас, когато ме приближи. – Аз съм Глория.

– Не може да бъде – възкликнах на свой ред и хванах ръката на младата госпожица, за да се уверя, че срещу мен стои именно тя. – Ти си напълно различна, откакто последно те видях преди…

– Три години – уточни мелодично брюнетката. – От три години не съм се връщала във В. и не съм срещала никой от старите си познати. Ти си първата и много се радвам, че виждам точно теб.

– Аз също се радвам, Глорче.

– Имаш ли малко време? Искам да ти споделя нещо важно – произнесе Глория и без да чака отговор, ме поведе към близкото кафене. След кратка пауза за уточняване на поръчката, младата жена насочи вниманието си към моята особа и захвана да ме разпитва за новини около мен и дейността на клуб „Вертикална реалност“ – мястото, на което се запознахме и където работя вече пет изобилни години.

След като позапълних празнините от информация за работата в клуба и за това, което знам за настоящето на някои наши общи познати, спрях да говоря с очакване Глория да поеме инициативата и да разкаже за себе си. Тя обаче остана мълчалива.

– Има ли някакъв проблем? – попитах.

– Не. Напротив. Много съм добре. Всъщност точно затова искам да говоря с теб.

– Кажи, мила – казах благо, за да покажа на младата жена срещу мен, че спокойно и безопасно може да сподели житейските си възходи и падения от всякакъв характер.

– Нищо особено, Поли – каза красивото момиче. – Просто искам да ти благодаря. На теб и на другите от клуба, но… най-вече на теб.

– Давай – пошегувах се и се разсмях гръмко, но като видях, че брюнетката остана сериозна, изрично споменах: – Задявам се с теб. Както преди, помниш ли? Та… за какво искаше да благодариш?

– За много неща. За времето, което ми отдели. За това, че ме изслушваше тогава, когато бях закъсала емоционално и имах натрапчивото усещане, че никой не ме чува. Дори се уплаших да не съм изгубила гласа си, защото другата възможност бе всички да са оглушали.

– Спомням си разговорите ни – потвърдих. – Тогава изглеждаше така различна. Сега… сега цъфтиш!

– Е, имам си някои проблеми, но да – в общи линии съм добре. Искам да ти кажа едно специално „благодаря“ за конкретен съвет, който ми даде. Може и да си забравила, но аз помня всичко.

– Давай – казах и отново се разсмях, но този път дамата намекна с плахо помръдване на устните, че оценява необикновеното ми чувство за хумор.

– Става въпрос за онзи разговор за прошката. Ти ми обясни колко важно е да простя, когато на мен ми идваше да убия съученичките си. Много мислех тогава върху думите ти. Понякога по цели нощи в главата ми кънтеше съветът ти. И сега разбирам – наистина ти беше права.

– Радвам се – нежна топлина изпълни сърцето ми. – Благодаря ти, че ми сподели това. Много насърчително е да разбера, че понякога разговорите дават резултат.

– Дават. Поне при мен. Дори още мисля за нещата, които говорихме за Бог. Опитвам се да си отговоря на някои въпроси и когато нямам отговор, се сещам за нашите срещи.

– Наистина ли?

– О, да. Особено когато ме нападне страх от смъртта. Тогава ми изниква твоята увереност за живота. В паметта ми се появяват всички тези доказателства за това, колко реална е вярата ти в…

– Исус Христос.

– Да. В Исус Христос. На мен все още ми е трудно, но искам и аз така да вярвам.

После замълча. Понякога да можеш да мълчиш до някого, е красиво, ободряващо и вдъхващо надежда преживяване. Особено когато тишината започне да говори и успее да изрази всичко необходимо за конкретния момент. В ума ми се върнаха думите на онова стихотворение, които се вписваха чудесно в темата:

 

Тишината пак докарва спомени –

топли и студени,

близки и далечни,

тъжни, влажни,

мрачни и престорени.

Тишината

пак докарва спомени.

Отникъде не идва шум.

Дали това е всичко?

Тишина...

Дали това е всичко?

Ето първите лъчи

изгряват.

Събужда се шумът –

хармония от звуци.

Разтърсваща промяна.

Промяна,

във която няма тишина

и няма пак лъжи

или потънали във прах

ненужни спомени.

Животът продължава.

Вечно.

 

– Може ли да те попитам нещо? – Глория се обади в деликатно избран момент, без да наруши красотата, появила се в тишината.

– Питай.

– Как започна работа във „Вертикална реалност“? Да ти призная, беше ми малко странно, че работиш като секретарка в младежки клуб.

– Хм. Това е добър въпрос. Трябва да помисля малко.

– Искаш ли да разкажеш? – помоли ме Глория и поръча още два натурални сока.

– Може – предадох се бързо и захванах да подреждам мислите в главата си в хронологичен ред.

***

Боби се появи в кухнята с подути очи и кисела физиономия, наля си кафе в последната останала чиста чаша и с отпуснати рамене и походка на каторжник се насочи обратно към стаята си.

– Няма ли да закусваш? – запитах с майчина загриженост, която в повечето случаи предизвикваше обитателите на „пансиона“ да се борят с желанието си за физическа саморазправа с мен.

– Какво има за ядене? – върна въпроса Боян с глас на нацупено дете.

– Хляб, маргарин и сол. Хлябът може да го препечеш.

– Не съм гладен, Поли. Не ми се яде пак хляб, маргарин и сол. Искам нещо по-вкусно. Нещо различно.

– Започни работа – препоръчах с едва забележим нюанс за упрек в липса на инициативност.

– Пробвах, ама не става – Боби бе доловил намека ми, но този път, вместо да избухне в ругатни, нападки и изпробване здравината на кухненската посуда и мебелировка, реши да се защитава цивилизовано. – Днес ще ходя в Бюрото по труда да видя има ли някакво свободно място. Казаха ми за няколко платени курса. За шест месеца само, ама все е нещо. Искаш ли да дойдеш с мен? Само проверявам и се връщаме.

Сегашното ми отношение към всякакъв вид социални услуги, произхождащи и управлявани от държавата, е доста по-различно от тогавашното и затова в онзи момент, с широка усмивка и без колебание, отвърнах:

– Идвам. След пет минути съм готова.

Стигнахме в Бюрото по труда в подходящото време – жената, която отговаряше за курсовете, беше сама в кабинета си. Покани ни да влезем с изразително „да“ и след като разбра в какво се състои търсенето ни, без да отрони нова дума, се зарови в някакви папки. Фактът, че не ни даде обяснение дали работи по нашия въпрос, или се е захванала да вкарва в ред книжата си в присъствието на свидетели, предизвика смесица от надежда и разочарование у нас. В крайна сметка обаче, развитие имаше. Вероятно служителката се измори от усърдието, вложено в ровене из бумагите, и вдигна глава към Боби и мен. Погледна ни изпитателно и обяви с тържествен глас:

– Има един много интересен курс, свързан с млекопреработка – разгърна точно определена папка и потъна в нея, сякаш четеше „Ана Каренина“, а тя самата се намираше на плажа в Обзор. Изгубих представа за времето. После се случи логичното – зададе въпроса: – Ако за теб представлява интерес, може да започнеш още другата седмица.

– Представлява – отсече Боби, невярващ на ушите си. – Значи може да се включа в курса, така ли?

– Може – каза жената и съвсем неочаквано се обърна към мен: – А ти? Какъв курс търсиш?

– А, не! Аз съм с него. Придружител – в своя защита рекох.

Служителката в Бюрото по труда обаче не даде вид, че ме чува. Вдигна очи към мен и заяви:

– Курс по компютърна грамотност. Какво ще кажеш?

Моля?! На мен ли говореше? В стаята освен нас, тримата, нямаше никой друг. Значи предложението беше отправено към мен. Да се науча да работя на компютър? Това беше нещо, което в списъка с мечтите ми се намираше в графата „неизпълнимо“. А сега тази странна жена ми предлагаше да се запиша в курс по компютърна грамотност?! Невероятно, но факт. Щях ли да се справя? Тази възможност отворена врата от Бога ли беше, или случайно обстоятелство, което в крайна сметка само щеше да докаже, че не мога да се справя и с това начинание? Поредният провал и разочарование? Многото въпроси и изникнали страхове усложниха мисловния процес, бушуващ в главата ми, затова реших да го опростя по следния начин:

– Съгласна съм – казах и се записах.

Седмица по-късно ми се обадиха, за да попълня документите за участие в курса. Отидох, разбира се, но по пътя се появи един съществен проблем. Започнах да се напрягам, понеже изпитвах неудобство от непознати хора, а такива със сигурност щях да срещна по време на обучението. Когато се притеснявах, се изправях пред трудности, касаещи контрола над тялото ми. В такива моменти или падах, предизвиквайки смут, ужас или снизходително отношение у другите, или не съумявах да върша неща, които в спокойно състояние вършех без проблем.

Дойде моментът да попълня документите. Заедно с другите участници се надвесих над раздадените ни формуляри и се втурнах да пиша. Ръката ми толкова трепереше, че едва успявах да движа химикалката. Хвърлих толкова пот, колкото целият национален отбор по тенис за купата „Дейвис“ не съумява да пролее. Четвърт час по-късно, с разкривен почерк, напомнящ шумерското клинописно писмо или египетските йероглифи, датиращи от четвъртото хилядолетие пр. Хр., най-сетне попълних документите.

Курсът щеше да бъде за шест човека и трябваше да продължи два месеца. Казаха ни, че в края ще изберат един от нас за тримесечен стаж. Пожелаха ни успех и ни съобщиха часа и мястото на срещата на другия ден, за да започне същинската част по обучението. Вече се намирах на улицата, трепереща, но и удовлетворена от справянето с почти непосилната задача с попълването на формулярите, когато жената, отговаряща за курса, ме настигна.

– Госпожица Поли Петкова, нали? – любезно ме спря и продължи: – Само още един въпрос, госпожице.

– Да.

– Питах се, госпожице – жената ме гледаше право в очите. – Смятате ли, че ще се справите с… как да кажа… трудностите в боравенето с компютъра? Нали знаете, боравенето с мишката, натискането на бутоните на клавиатурата и други такива.

Зад вежливото отношение на държавния служител прочетох собствената си присъда „негодна“ и това ме рани наистина тежко. И все пак, макар и зашеметена от неочаквания удар, събрах сили и отбих атаката:

– Как да Ви отговоря сега, като не съм пробвала? Ще видим след два месеца, нали толкова траеше обучението?

– Вижте, госпожице – продължи жената с фалшивата си непринуденост, – ако считате, че няма да се справите, по-добре се откажете още сега. Нали разбирате, има и други желаещи за този курс. Моля Ви, помислете си до утре!

Прибрах се в „пансиона“ и се наплаках едно хубаво. Цял следобед. След като организмът ми бе на път да се обезводни от изгубената течност, изтекла през слъзните канали, реших, че ще е най-добре да се помоля на Бог да ме насърчи. Поисках Той, като мой Небесен Баща, да ми посочи пътя. Той Го знаеше и в това бях абсолютно уверена. В края на молитвата не чух глас, но усетих увереност вътре в сърцето си. На другия ден обучението започна и аз бях там.

Двата месеца отминаха като два изпълнени със съдържание незабравими дни. Беше ми много интересно и без много усилия се научих да работя на програмите Word, Excel, Power Point и др., и е редно да отбележа, че ръцете ми ме слушаха безотказно. В края на курса всички трябваше да направим презентация на Power Point за дейността на една бизнес асоциация. Никой от нас не осъзна, че това беше нещо като малка проверка на научения материал. В последния ден всички минахме през интервю за работа, защото организаторите на курса трябваше да решат кой ще стажува при тях като административен асистент. От всичките шест човека избраха мен. Бяха харесали презентацията ми и решиха да ми дадат шанс. Прибрах се в „пансиона“ и отново се наплаках едно хубаво. Само че този път – от щастие.

 

***

 

– Година по-късно започнах работа в клуба – завърших разказа си, без да осъзнавам, че се намирах още почти в началото.

– И как започна работа във „Вертикална реалност“? – върна ме към реалността Глория.

– Дългата или кратката версия?

– Твоята – изненада ме с отговора си Глория, после поръча още два сока и зачака, вперила в мен големите си черни очи.

 

***

 

От няколко години в християнската ни общност беше дошло семейство мисионери от Съединените Щати – Винс и Тамара Боунс, за да помагат. Установиха се в град В. и в малката ни църква в момент, в който скалата, отчитаща характерните за тези географски ширини мързел, безразличие и безнадеждност, бе регистрирала нови, рекордно високи стойности. Семейство Боунс се захвана да се справя с присъщите за местната общност недъзи и макар това усилие да наподобяваше опит за събаряне на як каменен зид с голи ръце, то малко по малко взе да дава известни резултати. Някои от хората, с които Винс и Тами общуваха, започнаха да дават признаци за пробуждане от дълбокия зимен сън, нападнал жителите на града, а и крехката надежда, че слънце може да изгрее и над сенчестата територия на В-ския регион, се възроди.

Измежду многото начинания, които семейството захвана да реализира, бе и проектът за младежкия клуб „Вертикална реалност“. Целта на Винс и Тами бе да въвлекат младите хора в смислени дейности, с което да ги държат далеч от пагубното влияние на пороците, разяждащи съвременната култура – наркотици, безразборни сексуални връзки и всякакви други неморални практики, родени от липсата на вяра и почит към Бога.

В църквата разговаряхме няколко пъти за същността и начина, по който трябва да изглежда проектът, и когато придобихме яснота, се втурнахме да търсим имот, където да се помещава клубът. Несгодите, съпътстващи ентусиаста, тръгнал да наема помещение в град като В., са толкова много и така дразнещо досадни, че ако им се придадеше писмен вид, в сравнение с тях дори повествованието на Херман Мелвил „Моби Дик“ би влязло в ролята на интересно четиво.

По тази причина ще пропусна скучните подробности около процеса по търсене на имот и само ще спомена, че след има-няма две седмици намерихме подходяща къща, която макар и по-малка от предварителните ни очаквания, беше що-годе добра за нуждите на клуба. Ремонтирахме я цели два месеца и след като придоби приличен вид, дойде моментът да бъде употребена по предназначение. Клуб „Вертикална реалност“ щеше да отвори врати в началото на пролетта.

Тогава дойде и предложението именно аз да стана мениджър на клуба. Винс и Тамара го отправиха съвсем непринудено и с такава увереност във възможностите ми, че дори приказното трепкане на миглите ми, предизвикано от дълбоко нервно напрежение, не успя да ги разколебае. По-късно щяха да се убедят колко търпение е нужно в изграждането на подходящите качества у новобранец като мен, но за мое щастие, в онзи момент бяха предпазени от тази информация. В своя защита мога да изтъкна, че употребата на понятието „мениджър“ по мой адрес напълно логично предизвика масиран стрес, защото дотогава въпросният термин не фигурираше в списъка с думи, съставляващ провинциалния ми речник. Но така или иначе, проектът стартира и функциите на мениджър в клуб „Вертикална реалност“ изпълнявах аз, Поли Петкова.

Работата беше нова за мен, но ми харесваше изключително много. Организирах различните дейности като уроци по английски и по китара, арт курсове и курсове за млади автори на кратки разкази, а и се грижех за чисто техническата поддръжка на клубната дейност. Сега, когато се обърна назад, мога да видя, че Бог изпълняваше плановете Си за живота ми стъпка по стъпка. Онзи, дошъл сякаш отникъде, курс за компютърна грамотност и последвалият го стаж ми дадоха добра основа и ми помогнаха да се справям прилично с новите си отговорности на мениджър.

***

– Спомням си първото впечатление от теб – върнах най-сетне темата към Глория. – Питах се защо си толкова мрачна, след като си толкова красива. И все не можех да намеря отговор. Гледах те как идваш на курс по китара, изпълняваше си упражненията систематично и без капчица емоция, записваше си при мен час за следващия път и си отиваше така безмълвно, както беше дошла.

– Да. Бях абсолютен темерут. И още съм, в много отношения.

– Когато си мислех за теб – продължих, – си представях затворена врата. Много исках да отворя тази врата и да видя какво има там, от другата страна. Знаех, че е нещо красиво, но не знаех къде е ключът. Малко клиширано е това сравнение, но си беше точно така.

– И какво стана после? – попита ме Глория, докато отговорът се намираше на устата ѝ. – Покани ме да излезем на кафе и аз, сериозно ти казвам, не зная защо взех, че се съгласих. В оня период мразех всичко живо, но с теб се съгласих да изляза на кафе. Помня, сякаш беше днес, как ти разказвах за всичката си омраза към съученичките си, проблемите с родителите ми, за ежедневните препивания като лекарство за бягство от действителността и… да, споделих ти дори, че от време на време се режех по ръцете.

– Това направо ме разби.

– Ти обаче наистина опита да отвориш вратата на сърцето ми и сякаш намери ключа.

– Много се радвам – споменах уж небрежно, докато пулсът ми препускаше като състезателен кон от чистокръвна порода. – Не мога да повярвам, че чак толкова съм ти повлияла!

– Повлия ми и още как! – каза Глория, докато даваше знак на сервитьорката, че е готова да плати. – Впечатли ме, че ти беше единственият човек тогава, който се интересуваше от мен. Единственият. Изслушваше ме и ми даваше съвети, някои от които помня и досега. Всъщност едно твое изречение се оказа ключът към вратата, за която говориш.

– Наистина ли? Кое?

Глория ме погледна с дълбоките си черни очи и с глас, пълен с благодарност каза:

– Един ден, когато говорехме за смисъла на прошката, ти, Поли, ме хвана за ръка и с дрезгав глас, тогава беше нещо настинала, ме закова с тази мисъл: „Огорчението е като това, да изпиеш шише с отрова и да очакваш другият да умре“. Благодаря ти, че изтръгна това шише с отрова от ръцете ми. Благодаря!

 

 

Глава 14

 

Писмо от Емилия или

идеалният образ на съвършената аз

 

Мама почина, а аз, вместо да плача неудържимо, отроних едва четири сълзи. Четири чисти, горещи, пълни с обич и умерена тъга сълзи. Недостатъчно страдание за една достойна дъщеря според това, което прочетох в погледите на няколко човека от роднините, присъстващи на погребението. Непоправимо коравосърдечна ли бях, или вярата ме правеше да виждам не само живота, но и смъртта от друг ъгъл? Изправена пред тленните останки на жената, която години се бе грижила за мен, нямах намерение да страдам само за да докажа пред другите, че кончината на мама никак не ми бе безразлична. Не, нямаше как да скърбя със задължителния за другите театрален финес, защото всъщност не тъжах неутешимо. Мама почина, но заедно с болката от загубата ѝ, изпитвах и мир, който трудно може да бъде изразен с думи.

– Как се чувстваш? – попита ме седмица след погребението братовчедка ми.

– Не се чувствам предадена, нито объркана, нито погълната от печал, нито съсипана – казах и продължих, – защото зная къде е мама. Тя е с Бог. Вярвам в това! Прие Го в сърцето си преди няколко месеца и сега завинаги ще бъде с Него.

– Толкова си силна! Ако нещо се случи с моята майка или с баща ми, сигурно ще изперкам – заяви роднината и ме стисна силно за ръката, с което искаше да изрази състраданието си и да ми вдъхне кураж.

Аз обаче нямах нужда нито от едното, нито от другото. Не защото бях силна. Не. Заради вярата в живота с Бога.

Месец по-късно се прибрах да живея у дома. Причините бяха две – от една страна, подозирах, че татко имаше нужда от мен, а от друга страна – членовете на „пансиона за странници“ се разпръснаха из града и поеха всеки по свой собствен път. Райна щеше да се омъжва, Боян си намери хубава квартира на ниска цена, което предизвика ефекта на доминото − Рени, Асен и Цветияна, майката на Ивомирчо, се посветиха със страст на пристрастени златотърсачи да издирват по-добри битови условия и здравословно усамотение.

Помня ясно последния ни ден в квартирата. Стояхме прави в кухнята, гледахме в земята и мълчахме задълго, сякаш изпращахме обичан общ познат на мисия в Афганистан. Райна сложи край на тишината със забележителна проява на типичната си прямота, граничеща често с цинизъм:

– И какво сега, сираците си оставаме сираци и отново се разпръсваме? Който накъдето му видят очите.

– Ти се омъжваш бе, Райна – с глас на блусар от поречието на Мисисипи я репликира Цветияна. – Спри да се оплакваш! Виж, ние сме друго нещо…

– Стига вече! – повиших тон, с доброто намерение последната ни среща в квартирата да остави в съзнанието ни спомен за установилите се напоследък що-годе добри отношения помежду ни. – Стига с това „ние, сираците, сме най-зле“! Всички малко или много сме сираци. В същото време обаче всички си имаме Баща на небето. Всъщност не всички, но само тези, които вярват в Него.

– Как така всички сме сираци? – искрено се учуди Асен. – Вярно, твоята майка почина, за което съжалявам, но ти си на възраст вече, а и като дете тя е била до теб, нали? Освен това си имаш баща.

– Сирачеството е … трудно ми е да го опиша с няколко думи. Светоглед. Система за оцеляване – заех се да обяснявам с мек тон и жестове, канещи към безусловно доверие. – Изкривено възприемане на заобикалящата ни действителност. Манталитет. „Болест“, която се проявява в начина, по който човек се държи, мисли и действа. Наскоро прочетох нещо по темата и много ми хареса, защото казва това, в което съм напълно убедена: „За да не си сирак, трябва да имаш сетива. Да можеш да виждаш повече от това, което е забележимо на пръв поглед“. Разбирате ли?

Не разбираха. Очите им ги издаваха. А очите им, освен с объркване и страх от неизвестния нов етап в живота им, бяха пълни и с тъга от предстоящата раздяла, и с топлина, идваща от споделения цял един сезон съвместен живот.

– Сетивата за осиновяване ни ги дава вярата – продължих. – Затова, не се отчайвайте, всички ние си имаме ново семейство, заради Господа, и то си има име – църквата. Можем да живеем на различни места, но си оставаме заедно, нали?

– Оставаме заедно – предаде се Райна и ме прегърна силно.

Прегърнаха ме и другите, разпръснаха се по стаите, нарамиха оскъдните си притежания, сбогуваха се с мен и бавно заслизаха по стълбите.

Останах сама в кухнята, защото срещата ми с хазяина за предаване на обекта и на ключовете бе след половин час. Отпуснах се на кухненския диван, изтощена от бурята от емоции, удряща яростно душата ми. Дотогава нямах представа колко силно съм се привързала към хората и живота в „пансиона“, и по тази причина, когато ураганът на тъгата достигна моя бряг, останах изненадана, защото се появи, докато очаквах слънчево време без никакви изгледи за преваляване.

Минута по-късно Райна се върна с плик в ръката. Връчи ми го и разясни:

– За теб е. Вчера пощальонът го донесе, но забравих да ти го дам. От София е. От някоя си Емилия. Извинявай, че ми излезе от ума, но какво да се прави – нали ще се омъжвам и мисля за толкова други неща. Не че се оправдавам, но… Хайде, ще се чуем скоро – каза и си тръгна.

Изпратих я с поглед и бързо отворих писмото. Идеалният момент да запълня времето и емоционалния си резервоар с вести от добър приятел.

Почеркът на Емилия, както винаги, оставяше впечатлението, че притежателят му е деликатна и уязвима личност с афинитет към изобразителното изкуство. Докато четях, в спомените ми се появи образът на милата Еми, такава, каквато я видях последния път преди години – красива, по детски чиста и крехка, сякаш бе героиня от приказка, а не реална личност от настоящия век.

 

Здравей, скъпа приятелко Поли,

Събудих се с мисълта за теб и ме връхлетя чувството, че не съм ти писала от цяла вечност. Липсваш ми и нямам търпение да те видя отново, за да си говорим. Вярно – миналия месец се чухме по скайпа, което беше чудесно преживяване за мен, но тогава не успях качествено да събера мислите си, за да осъзная напълно това, което ми сподели, и да изразя всичко, което мисля за теб. А мисля, че ти за мен си истински пример за подражание. Пример за сила, за честност, за вярност, за практична обич и още, и още… Когато ми разказа за „стъпките по водата“, които си дръзнала да предприемеш, направо настръхнах. Защо и аз не съм такава куражлийка като теб, а съм по-често водена от страховете, отколкото от мечтите и вярата.

Но ти си различна. Следваш посоката на твоите убеждения, Поли, и това ме кара безрезервно да ти се възхищавам. Отказваш се от сигурни доходи, за да разчиташ на снабдяване, идващо от взаимоотношенията ти с Бог. Когато близките ти са те смятали за побъркана, на теб не ти е пукало, и независимо че ти е било тежко, си устояла в избора си да се отделиш от тях. Нещо повече – за капак на всичко заживяваш с хора, които цялото общество презира, а ти ги приемаш такива, каквито са, опитваш се да им дадеш пример и да им вдъхнеш надежда тогава, когато тя е единственото, от което имат истинска нужда. Това твое отношение очевидно дава добри плодове в техния живот. Благодаря ти, приятелко, че ме вдъхновяваш със своя пример!

 

Вдигнах очи от писмото, защото не издържах да чета прекрасните неистини по адрес на моята персона. Този идеален образ на съвършената християнка със сигурност не бях аз. Но така ли изглеждах в очите на другите, или само в тези на Еми? Със сигурност можех да заявя, че не съм искала съзнателно да я заблудя, внушавайки ѝ, че поведението и изборите на нейната приятелка Поли трябва да бъдат възприемани като единица за непогрешимост. Намерението ми бе единствено да споделя няколко щриха от живота си през последните години. Тя обаче бе разбрала нещо различно – беше ме видяла с ореол над главата, беше ми приписала качества на свръхчовек, качества, които аз не можех да открия в себе си, но и разбирах, че ще ми е необходимо солидно количество време, себеотрицание и посвещение, за да започнат да се оформят малко по малко.

Отказала съм се била от сигурни доходи, за да разчитам на снабдяване, идващо от взаимоотношенията ми с Бог?! Да, на пръв поглед е така, но тя не знаеше паденията в този процес на доверие в Божието снабдяване. Толкова пъти се опитвах сама, със силата на манипулацията, да обезпеча доходите си или да намаля евентуалните финансови загуби от предприети действия, родени във вяра, но попаднали в капана на страховете и несигурността ми!

Еми нямаше как да знае, че когато търсех място за „пансиона“, влязох в устен договор с дама от агенция за недвижими имоти на име Боряна Йосифова. Стиснахме си ръцете за хонорара, който ѝ дължах в случай, че наема квартирата, която тя ми бе намерила, и се разделихме като сериозни хора, знаещи смисъла на израза „лоялност във взаимоотношенията“. Дотук добре, но когато се срещнах с наемодателя със звучния прякор Хипопотама и обсъждахме условията за влизане във владение на неговия имот, той ми предложи различна оферта, на която нямах сили да устоя:

– Виж какво, моето момиче – каза бъдещият ми наемодател с усмивка на член на украинската мафия със значителен принос в разнообразяване на криминалните хроники, – няма защо да пълним гушата на тия от агенцията. Ние се договаряме помежду си, а те да пият една студена вода.

– Само че аз обещах да се обадя на жената, когато се разберем за наемане на Вашия апартамент – опитах се да възроптая срещу свободната интерпретация на Хипопотама за позицията на дамата от агенцията в общите ни отношения.

Проблясъкът в подложената на стрес моя съвест обаче бе последван от внезапно появило се затъмнение, когато математикът в мен започна да калкулира реалните ползи от изпращането на онова ръкостискане с г-жа Йосифова в принудително забвение.

И понеже бях уплашена, бедна, стисната, невярна, запуших ушите си за онзи тънък гласец, който кънтеше в ушите ми с кресливото си „Постъпваш неправилно, Поли“. Госпожа Боряна Йосифова направи опит да се свърже с мен около дузина пъти, но аз, „съвършеният пример за подражание“ според милата Еми, се престорих на разсеяна и не вдигнах телефона. Разбира се, не се предадох лесно – вложих усилия като ударник от пернишка мина, потърсих и намерих не едно и две логично звучащи оправдания пред съвестта си. Но тя – моята съвест − се оказа по-безмилостна, отколкото се надявах, и не прие никое от тях. Трудно ми е да изброя колко още падения навестяват спомените ми като дрипави, вонящи просяци и се поругават с идеалния образ на съвършената аз, обрисуван от приятелката ми Еми.

Помня, че не приемах никой, при никакви обстоятелства и без оглед на използвания словесен инструментариум, да ме коригира. Обиждах се лесно особено когато за моето поправление, със средствата на иронията, се бореха наставниците ми в църквата, пасторите Боунс и Костадинов. Двамата служители бяха добронамерени към мен, усещах го, но когато с усмивка разкриваха състоянието и тайното поражение на болестта във вътрешното ми естество, ми идваше да ги удуша. Толкова ме болеше! Мислех си, че аз съм права да съм такава, каквато съм, а те грешат, казвайки ми, че имам нужда от честна оценка на мотивите си и оттук – от промяна, която да ми донесе свобода.

Един ден двамата пастори ме подхванаха по темата за честността в отношението ми към хората, а и към мен самата. Използваха ситуацията около конфликт, който имах с момиче от църквата, и ме попитаха как върви изясняването на нашите взаимоотношения.

– Всичко е наред – отвърнах с пионерски патос в гласа и поглед, вперен в светлото бъдеще.

– Наистина ли? – изрази недоверието си пастор Костадинов, явно доловил вкуса на дозата фалш в тона ми.

– Да, разбира се – заех отбранителна позиция и за да докажа по недвусмислен начин правотата си, изтърсих следното: – Срещнахме се и говорихме много. Изяснихме се и накрая… си… изпопростихме.

– Какво сте направили? – попита Винс Боунс, докато полагаше неимоверни усилия да възпре напиращата от дълбочините на сърцето му емоция да прелее навън и потопи стаята.

– Изпопростихме си – изрекох смело и наивно.

Последвалата радикална реакция от страна на Винс и Ясен искрено ме изненада, защото бе напълно неочаквана за мен. Изразяваше се в експлозия от искрен, заразителен и многозначителен смях, който на мен ми звучеше като цялостна негативна оценка за интелектуалното ми развитие.

– Какво смешно има? – чух гласа си отдалече и отстрани. – Не разбирам.

– Поли, такава дума като „изпопростихме“ не съществува – обясни Винс Боунс, докато изтриваше веселата сълза, появила се в крайчеца на окото му. – От днес тя попада под ударите на закона за авторското право, защото е изцяло твой творчески продукт. Не позволявай на хората да плагиатстват с нея, моля те! Всъщност тази дума много точно обяснява какво се е случило помежду ви.

– Какво имаш предвид? – попитах с несигурността на гимназист-отличник, попаднал в компанията на училищния отбор по футбол и съпътстващите го мажоретки.

– Когато двама души имат конфликт и той бъде изяснен, ако между спорещите страни има добра воля за помирение, хората си прощават, а не си изпопрощават. Изпопрощаването, според мене, е другият начин да заявиш, че ситуацията е „заметена под чергата“ и в крайна сметка, реално разрешаване на спора не се е случило.

– А-ха – казах и гласно уверих другите и себе си, – разбирам. Ще ми е нужно обаче още време, за да осмисля всичко това, което ми казвате.

Прибрах се вкъщи, но вместо да разсъждавам върху казаното, се опитвах да преодолея шока от реакцията на пасторите. Защо се изсмяха така? Не разбират ли, че тяхното поведение ме наранява, унижава и кара да виждам себе си като отрепка, а не като човек със стойност?

Нима Божията любов изглеждаше по този начин? Замислена и объркана, стигнах до заключението, че наставниците пет пари не дават за мен. Нещо повече – убедих себе си със силата на доводите на огорчението, че тяхната цел е да ме унижават и да се забавляват на моя крехък гръб. Тези нерадостни констатации ме объркаха допълнително и ме доведоха до ръба на пропастта „отчаяние“, отворила лакомата си паст на сантиметър разстояние.

Не знаех какво да правя и затова предприех единственото действие, което ми се стори логично и правилно в случай като настоящия – обърнах се към Бог в молитва:

Господи, май отново съм в безпътица. Объркана. Наистина! Чувствам се тъпа, както никога досега. Не съм сигурна дали пасторите имат добро отношение към мен. В последно време ми казват неща, от които ме боли изключително много. Толкова ужасно ли е състоянието на сърцето ми? Аз си мислех, че съм си ОК, но те разкриват мотиви и състояния вътре в мен, които ме карат да се възприемам като някакъв урод. Зомби. Такава ли съм? Вече не зная дали виждам ясно Твоите истини. Моля те, Господи, отвори духовните ми очи и уши и ме направи способна да разбера!

Спрях да говоря и се насилих да слушам. Нищо. Единственият звук, достигнал до слуха ми, бе ритъмът на ускорения ми пулс, звучащ като тъпан от тракийската фолклорна област. Отворих Библията и си наложих да чета с очакването, че именно там са отговорите на търсените въпроси. Насилих се и много скоро имаше резултат. Разбрах всичко, което ме интересуваше. Започна така – прецених, че вместо да се потискам, най-добре ще е да разсея съмненията относно отношението на пасторите към моята персона. Реших да ги попитам директно и приведох в действие намерението си максимално бързо.

– Обичаш ли ме? – в избран момент поставих въпроса си директно на пастор Костадинов.

– Да – от своя страна кратко и ясно отвърна той.

– Благодаря – казах и просълзена продължих: – Исках да зная, защото понякога се съмнявам.

– Нямаш причина да се съмняваш.

Ясен Костадинов ме погледна в очите и тогава отново разбрах, че мога да му се доверя, защото бях уверена в отношението му.

После продължи:

– Истинската Божия любов съдържа в себе си и Неговата истина. Истината е тази, която осветява тъмнината в теб, и когато с Винс ти я разкриваме, целим не да бъдеш смазана, но да се отворят очите ти, да се научиш, да се очистиш от заблудите си. Зная, че имаш много болка в душата си, рани, които още не са заздравели. Позволила си мнението на хората за теб, отхвърлянето и подигравките им да определят твоето отношение към теб самата и да контролират живота ти. Този начин на мислене, Поли, се е сраснал с теб и се е превърнал в механизъм, чрез който оцеляваш. Самосъжалението е привиден изход, защото, в крайна сметка, отвежда към още по-голяма безизходица. Добрата новина, Поли, е тази – има изходен път за теб. Искаш ли да го разбереш?

– Разбира се.

– Предай цялата си недостатъчност на Господа. Не е необходимо да държиш нито една от раните и пораженията, които са те съпътствали. Дай Му ги!

– Толкова ме боли, когато разбирам истината за себе си – казах след кратка пауза. – Мислех, че трябва да компенсирам недостатъците си със съвършенство.

– Не можеш – усмихна се Костадинов. – Бог е съвършен. Ти не си и това е в реда на нещата. Само Той може да запълни липсите ти, Поли.

– Защо ме боли толкова?

Оказа се, че за да получа отговор на последния въпрос, трябваше да изживея не едно и две поражения и победи. Трябваше да позволя на Господ да смачка гордостта ми, за да освободи достойнството, което Той бе вложил в мен – Поли Петкова, момичето с „петльовата“ походка. В този процес на промяна започнах да разбирам какво представлява свободата и какво значи да притежавам новата идентичност. Ставах различна, но не защото бях болна, нито пък оздравяла, и определено не защото бях постигнала съвършенство, а защото имах Някой, който ми помагаше да премина през болестта и ме приемаше такава, каквато съм – недостойна, но търсеща промяна.

Продължавах да седя сама в кухнята. Срещата ми с хазяина за предаване на обекта и на ключовете от „пансиона“ трябваше да се състои преди час, но Хипопотама закъсняваше, както винаги. Извадих лист и химикал от дамската си чанта и с моя разкривен почерк започнах да пиша отговор на Емилия:

 

Здравей, скъпа Еми,

Благодаря ти за писмото, изпълнено с толкова обич и мило отношение. Ти също много ми липсваш и нямам търпение да се видим отново и отново да си говорим до късно през нощта. За съжаление, налага ми се да внеса някои корекции в представата ти за мен. Аз, скъпа Еми, съм много далеч от съвършенството и се надявам, че следващите няколко реда ще те убедят в това. Доказателствата са толкова много, че се чудех откъде да започна. Все пак, като за начало прецених, че ще ти е интересно да научиш как постъпих с една жена, служителка в агенция за недвижими имоти, тогава, когато търсех място за „пансиона за странници“. Тя се казва Боряна Йосифова и аз се срещнах с нея, когато имах огромна нужда от помощ за намиране на квартира…

 

Писмото се оказа много дълго. Наложи се да го пиша три пълни дни.

 

 

Глава 15

 

Среща в офиса

или историята продължава

 

Климатикът в офиса на църквата работеше на пълни обороти, защото навън лятото бе в разгара си, в пряк и в преносен смисъл. Прохладата в помещението гальовно попиваше в кожата, а оттам – и в страдащите ми мускули, докосваше нежно душата и я предразполагаше към лукс, който не винаги съм притежавала – да мечтая. Настроих телефона си на тих режим, понеже трябваше да се предпазя от вероятността точно в този момент да съветвам поредния нуждаещ се от словесна прегръдка приятел или роднина и насочих цялото си внимание към двете познати лица, дошли на работното ми място.

Илиян немощно обърна главата си към Васето, личният му асистент, и го помоли да приближи инвалидната количка към мен. Днес Илиян изглеждаше значително по-добре от миналата седмица. Издаваха го плахата усмивка, прокраднала се на лицето му, и светлинката в зениците, които разкриваха готовността му не само да говори, но и да говори честно. Разменихме няколко думи, за да се уверим, че всеки е отчел присъствието на другите, и мъжът в количката премина директно към причината за срещата ни:

– Благодаря ти, Поли, че ме повика да говорим за случилото се.

– Радвам се, че най-после си вдигна телефона и се съгласи да разговаряме – казах, докато в ума си се разграничавах от възможността да си изпопростим, вместо да се изясним.

– Много ме заболя от това, което ми каза, Поли. Много ти бях ядосан и честно да ти кажа, идваше ми да ти изтрия номера и никога повече да не те виждам – призна Илиян и продължи: – Защо трябваше да ми изсипеш всички тези неща? Много ме обиди, да знаеш!

– Кое точно те обиди?

– То едно ли е? При последната ни среща ти направо ме направи на салата. Душата ми била по-болна от тялото. Страховете контролирали живота ми. Бил съм роб и какво ли още не! Защо ми говори така?

– Не ти казвам тези неща за пръв път, но преди ги приемаше малко по-умерено. Не разбирам защо сега реагираш толкова буйно?

– Не знам.

Очите на Илиян, тъжни и влажни, разкриваха същия вид страдание, който познавах до най-малкия детайл. Наистина исках да изтръгна този нещастен, обезобразен от неотминаваща агония, съсипан, но скъпоценен човек от връзките на невъзможността да види как болестта поразяваше способността му да открие свободата. Бях готова на крайни мерки, за да помогна, и затова не жалех думи и отношение в намерението си да му посоча единствения възможен правилен изход от окаяното състояние, в което се намираше.

– Имам нужда не да бъда унижаван, а насърчаван – гласът на страдащия от количката трепереше от вълнение. – Копнея някой да се грижи за мен, да ме обича. Зная, че ти можеш да ме разбереш, и затова не очаквах да ми говориш по такъв жесток начин, както последния път.

– Истинската Божия любов съдържа в себе си и Неговата истина.

Чух се да повтарям същите думи, които моите наставници Ясен Костадинов и Винс Боунс ми говореха, и докато ги изговарях, разбирах това, което вече знаех – исках да се посветя да помагам на тези, които са все още в лодката и не смеят да тръгнат по водата. Илиян бе един от тях, но имаше още много други съсипани хора, чийто най-голям проблем не беше фактът, че не могат да движат крайниците си и мускулите им не функционират, а че страховете, неверието и невъзможностите сковаваха душите им и ги превръщаха в роби.

– Истината, Илияне, е тази, която осветява тъмнината в теб – продължих да говоря. – И когато ти я заявявам, целя не да бъдеш смазан, но да се отворят очите ти, да се научиш, да се очистиш от заблудите си. Виждам, а и от опит зная, че таиш огромна болка в душата си, покрит си с рани, които трябва да заздравеят, за да не гноясат. Позволил си, приятелю, мнението на хората за теб, отхвърлянето и подигравките им да определят твоето отношение към теб самия и те сякаш са взели контрол над живота ти. Този начин на мислене е станал част от теб и е изработил механизъм, чрез който оцеляваш. Самосъжалението, Илияне, е фалшив изход. В крайна сметка, то те отвежда  към още по-голяма безизходица. Прекрасното е, че има и добра новина.

Впил поглед в мен, болният мъж мълчеше, но този път това не бе безплодната тишина на обидата, а знак, че е готов да слуша и иска, отчаяно иска да вкуси и той от свободата, за която му бях разказвала в срещите ни през последните месеци.

– Има изходен път за теб, Илияне – продължих. Искаш ли да го разбереш?

– Иска ли питане?!

– Иска питане, приятелю. Само този, който търси, ще намери, на този, който хлопа, на него ще се отвори, и който иска, на него ще се даде. Затова е важно дали си готов да предприемеш действия.

– Готов съм – смело заяви мъжът в количката и зададе правилния въпрос: – Кой е изходният път, Поли?

– Ще разбереш... всяко нещо с времето си. Първо искам да ти дам един малък подарък. Специално за теб съм го приготвила.

– Книга?! – Илиян не успя да прикрие разочарованието си. Очакваше да чуе в прав текст формулата на успеха, а вместо това, получаваше ненужен подарък. – Аз, Поли, не обичам много да чета, а и не мога да прелиствам страниците.

– Аз ще ти чета – Васето предложи услугите си, без да обърне внимание на изпепеляващия поглед на човека от количката.

– Ето виждаш ли, всичко се нарежда. Васето ще ти чете – казах весело и уточних: – Книгата се казва „Стъпки по водата“ и разказва част от моята история. Ще ти е от полза, приятелю.

– Така ли? Защо не каза по-рано? – Илиян бързо смени тона и настроението и придоби вид на библиотекар, искрено заинтересован от книжното произведение.

– Сега – продължих – искам да ти покажа нещо на последната страница. Едно стихотворение, което сама написах. В три куплета то изразява това, което се случи през живота ми. Ако от цялата книга приемеш дори единствено смисъла на стихотворението, аз ще съм щастлива.

– Интересно. Кажи ми го!

– Добре.

Приех поканата и му го казах:

 

Родих се, но бях тежко ранена от болест –

голяма, коварна, жестоко кървяща.

Търсех цел, но с присъда, затворена в арест,

да ходя нормално не можех, а се представях вървяща.

 

Тогава събудих се – към Теб извиках със вяра.

Не се забави – спаси ме, Спасител за мене изпрати.

Разпънат на Кръста – размаза главата на звяра

и с радост, с победа, с надежда животът ми вече богат е.

 

Сега съм здрава отвътре и силна всяка сутрин се будя.

Свободна живея – страхът си отиде, любовта се завърна.

По водата започнах да крача и крачех, и спрях да се чудя,

защото вече съм здрава отвътре. Защото Тебе прегърнах!