"Нова моторизирана група агресори са се появили в западната част на О'Диеч -град, станал център на внимание с множеството зверски убийства от последните няколко седмици..."
Фрагмент от репортаж




ОСЪЖДАМ ТЕ....
Не вярвам. Не може да бъде истина. Отварям очи и през мъглата на собственото си студено съзнание виждам неясните очертания на моя затвор. Дъските са влажни, тук там прогнили, изметнати от врмето и категорично реални в мокрия въздух на този проклет/от Бога?/ трети ноември.
Не вярвам, че може да бъде истина. В дланите ми се впиват измислени зъби на някъкъв измислен звяр, но аз ги усещам и знам, че съм твърде слаб, за да бъда свободен. Ръцете ми са изтръпнали... Дебели, студени въжета ме държат насила изправен и мога да видя през бавно разсейващата се мъгла на собственото си студено съзнание парче от света, синкав от въздуха зад прогнилите стени и видим през кривата цепка-прозорче, зейнала на метър от мен в полумрака.
Спомням си...
Деси ме гледаше с разширени, изпълнени с ужас очи и аз я бях притиснал до себе си. Бях почувствал тръпката страх... А не знаех как да постъпя. Половина дузина метални чудовища се въртяха около нас, форсираха двигатели и вдигаха шум до небето...Но от това не ми стана по добре. На мили околовръст нямаше други хора, освен...
"Еноди!"
Момичето навярно скитосваше наблизо/беше се отдалечило още в О\'Диен с намерението да остане насаме с полумрака/, но го нямаше ТУК, не се виждаше НИКЪДЕ... и слава Богу.
Лицата на мъжете не се различаваха, обикаляха ни просто тъмни фигури, еднакво зловещи на студения фон на небето и яхнали еднакво ръмжащи метални машини с широки гуми и загасени фарове.
Вятърът пращаше в лицето ми ледени струи,  няколкото секунди, които имах на разположение, се оказаха недостатъчни, за да разбера откъде се взе бандата, какво я беше привлякло насам и защо точно аз и Деси трябваше да понесем безумието на едно поколение.
/"Точно аз и Деси!"/
Аз и Деси.
Грохотът на моторите заглуши звука от удара.
Навярно беше изтекла доста кръв, усещах твърд, противен съсирек точно зад дясното си ухо, усещах и мокротата по гърба си. Болката... Студът... Всичко беше истинско, а аз не вярвах...
Не вярвах...
"О,Деси!"
Писъкът й долетя отблизо, съпроводен от пянски смях и нечие подсвиркване.
/И писъкът, и смеха, и посвирхването бяха истински./
Представих си я много ясно с небесносиньото шумящо яке, пуснати коси и лице, по което не бе останало дори и бегло подобие на цвят. Някакво яко копеле с черен шлифер и настръхнала прическа я държеше така, че да не мърда, други петима или шестима - оставили настрани моторите - се любуваха на страха и избуялите нотки в гласа й, докато нощта падаше на парцали и покриваше далечните притихнали квартали на занемелия от страх О`Диен.
Сред кикота им долавях близки стъпки и шум от течаща вода.
Спомням си...
Бяхме оставили града зад гърбовете си и вървяхме, хванати за ръка, по тесния разбит рид през средата на полето. Небето се мръщеше, всеки момент можеше да завали, затова решихме да кривнем към малката дървена постройка, отстояваща на триста метра вдясно от нас, между две хиляди дръвчета и до купчина мокри храсти без листа.
/Моторите.../
Тогава , някъде отзад, се зададоха моторите.


НА СМЪРТ...
С влагата на полумрака мъглата в съзнанието ми се разсея и всичко застана на мястото си - точно и отчайващо категорично.
Намирах се в същата дървена постройка/ паркетиран и комплектован/,а водата не беше вода, а бензин. Драсване , навярно пламък, и чух как отзад, зад стената, лумна моята гибел. После стъпките се отдалечиха.
-ДЕСИ!
Гласът ми стържеше, а от усилието металенм пръстен стегна главата ми / ведно с всичко в нея/. Опънал въжетата...Болеше, но скоро болката щеше да се превърне в БОЛКА, щеше да бъде всичко, от което се страхувах, а аз не исках да свършвам така.
Мокрите дъски горяха трудно, но скоро щяха да пръщат и да пръскат искри под лудия напор на зеледения ноемврийски вятър. Гъст дим щеше да се смеси със студа, искрите и парцеливото тъмносиньо небе, щеше да се разстели над полето. А аз./"Стига!"/ щях да се превърна в...
-НЕ-Е-Е-Е-Е-Е!!!
"Не....Не..."
Хладна пот лепнеше по челото ми и се стичаше на капки по страните ми. А аз опъвах въжетата, студът им се впиваше в изранените ми китки дотогава, докато можех да ги чувствам. Не вярвах, че се е случило.
А дъските вече пръскаха искри.
А искрите вече се надбягваха с вятъра.

ЧРЕЗ ИЗГАРЯНЕ!
Всички видяха горящата човешка фигура, която се измъкна от пламъците и, размахвайки ръце, се втурна през полето.
Смехът умря.
Секунда...Нова...Трета...
Деси се дръпна рязко и се затича след човека. Настигна го. Прегърна го. Бутнаха се на земята....Пламнаха.
В този миг Еноди вдигна очи. Беше на завет край една скаличка и печеше гълъб, когато видя светлината. Нощта беше паднала ниско и пламъците на около две мили успоредно на града се виждаха ясно.
И момчето реши, че някой друг нещо пече... И му стана хубаво. Много хубаво.