Една светулка влезе в стаята ми тази вечер.  Донесе мъничко сияние в тъмнината. Успя да оживи предметите, прелитайки с крилца около тях. И мрачното лице със своето фенерче озари. Една светулка толкова обикновена. Тя може да лети и свети и не търси смисъл в себе си. Една светулка толкова обикновена е много повече от нас. Тя носи светлина.  Ние знаем как да я отнемаме. Тя има истински крила и пълна е с доброта. А ние нямаме такива. Летим в мислите си само и падаме набързо във реалността. Добри сме, но понякога, по-често, зли сме.  Една светулка притежава целия свят. За нея той е брод от тук до там. Ние сме изгубени във свойте светове. А за останалия свят не сме готови да вървим сами.

  Светулката ми кацна на ръката. Очите ми превърна в детски. Една светулка може повече от който и да е човек. Една светулка! И тя е като всичко назовано „обикновено” от нас, което има силата да прави съществуването ни – живот, не какъв да е, а необикновен! Къде в Сибир сега в нечия стая има светулка, която да си играе в тъмното? Уникална е моята светулка!