Гарт Валар беше мъж на средна възраст облечен в черна плетена ризница, под която
носеше черен елек, черни кожени панталони, на който бяха окачени метални люспи
на раменете си бе окачил черен плащ свързан със златна верижка в чиято среда
имаше златен медальон със ярко зелени очи,а главата му бе обръсната до кожа та,
която бе татуирана с рангови йероглифи. Той ходеше из една от неговите бази,
която бе унищожена. На където и да погледне виждаше само погром нито един от
защитниците не бе оцелял. Навсякъде се въргаляха обезглавени мъже насечени на
малки парчета и ли набучени на шиповете по вековните каменни стени. Но на където
ида извърнеше глава виждаше труповете на неговите хора а, пред портите бяха
струпани всички глави. Един от неговите хора дойде и му, който му съобщи: -Лорд
Валар намерихме оцелял. Валър кимна и каза: -Доведете го. Войни кът отдаде чест
и влезе в една сграда. След малко излезе от нея с още двама хванали за
подмишници войник без шлем. В очите му Вейдър видя нечовешкия страх, отбелязан
като след среща със смъртта. Гарт го попита: -Какво стана тук? Мъжът го
погледна. -Той... той се връща. Гарт Валар извърна поглед и видя далечна фигура
на фона на изгряващото слънце. Изведнъж фигурата изникна пред тях. Той имаше
дълга рошава коса едно кафяво око, а другото му око бе червено с една черна
цепнатина лицето му бе строго и нашарено с белези най-големия от тя минаваше
през дясното му ,червено, око. Беше облечен изцяло в метал и кожа, а на кръста
си носеше леко извит меч прибран в красива черна ножница. А неговия глас бе
гробовен и зъл. -Не казах ли аз да се махнете от тук, не оста вих ли очевидни
знаци на входа на крепостта. При чуването на гласа, който вбиваше страх в душите
на всеки чул го, войника без шлем се отскубна и тръгна да бяга. Но не направи
дори и десет крачки защото хвана за врата и захърка задавено. Когато Валар
отпусна хватката си мъжът се сгромоляса на пода с прекършен гръклян. -Не приемам
страхливци. Смехът на новодошлия беше смразяващ и празен. Но той секна. -До час
да ви няма! -Ха, и защо, както виждам те превъзхождам с цяла армия. Всичко стана
много бързо, мъжа извади меча от ножницата, черен меч обгърнат от тъмнозелени
пламъци, от които Гарт го побиха тръпки. С едно бързо движение той разсече, мъжа
от ляво на Валар, извърна се назад, направи нещо бързо с едната си ръка, от
която се изстреля синкава светлина, мечоносеца се извъртя още по светкавично и
ритна в гърдите мъжа отдясно на Гарт Валар. Докато Валар изваждаше своя двурък
меч ритнатия нещастник се размаза с писък върху вековните стени на цитадела- та,
следващият удар бе предназначен за лорд Валар но той като по чудо го избегна.
Зад нападателя се чу взрив, синя светлина озари небосвода, а звуковата вълна
блъсна Гарт в гърдите. Едва успя да се задържи на крака когато и ударната вълна
го разлюля. -Та-каза мъжа-къде ти е армията сега. Нещо нея виждам. -Ти си
достоен опонент-обяви горделиво лорд Валар. Унищожителя се засмя и го погледна
право в очите. -Аз съм най могъщото същество в цялата, безкрайна, вселена. Гарт
премигна, но още преди да е отворил очи усети допира на студената стомана и
изпиващата сила на черния огън. Тогава той разбра че е победен. -Предавам се.
-Имаш късмет че ме разсмиваш, изчезвай. Но щом войнът отпусна хватката си Валар
се дръпна и като чели от никъде извади кинжал и го заби в незащитения врат на
мъжа. Смеха на намушкания приличаше повече на хъркане от колкото на смях. Той
хвана кинжала и го издърпа от гърлото си, кръвта бликна като от него като
фонтан, а раната се затвори. -Мразя подлеци-каза той и поряза Валар по ръката.
“Той не ме у...”-мислите на Валар бяха прекъснати от нечовешката болка. Той
вдигна ръка- та си пред очите и видя как тя се разлагаше, кожата му се напука.
През процепите започна да се стичат кръв и месо, усети как костите му омекнаха
очите му се изцъклиха и пръснаха, Валар падна на коленете си които се размазаха,
болката премина в леко удоволствие, последно удоволствие. Тогава болката се
върна с пълна мощ и всичко стана тъмнина. -Смъртен глупак, всеки които се
изправи срещу мен умира бавно.-Той прокара палеца си по острието на меча, а меча
засия, черните пламъци образуваха лика на Валар, които викаше в агонизираща
болка. -А болката им-продължи той с гадна усмивка- продължава вечно. Смехът му
бе смразяващ.