II. – Градът.

1.

Пред мен е Бяла Слатина.

Фактически – пред мен е картата на града. Днешният. Която е украсена с нови имена на улиците, та в съзнанието ми се оплитат названията им отпреди и сега. Сегашните, впрочем, ме интересуват дотолкова, доколкото понякога поглеждам табелките.

Иначе си ги знам от едно време.

Е, няма как да си живял на „Васил Коларов” 107 и да се окаже, че е било „Хан Крум”. Моите уважения и преклонения пред кана /правилното!/, но…Той е част от българската история, а улицата от моята. И в моята памет остава някогашното й название…

Всъщност, предполагам, че канът това изобщо не го вълнува…

А романтична Бяла Слатина е простряна пред мен като шарена черга. Такава, каквито баба ми тъчеше на стана в мазата.

Аз стоя горе – на разклона, до бившата асфалтова база. И виждам дори къщичките по лозята вдясно. А в далечината е шосето към Борован…

2.

Градът познавам в посока изток – запад. Да, живяхме на „Димитър Благоев” /не пазя спомени, сетне се интересувах от къщата/.

После бяхме в Старата поща – няма я вече. И баща ми купил малката къщичка на „Васил Коларов”, 107.

После ще я описвам. То и нямаше какво толкова да се описва, де…

На улицата протичаше социалният ми живот. Приятелчетата бяха от махалата. А тя обхващаше нашия квадрат на картата – с център улицата ни, от запад „Васил Левски” /Попишкото шосе/, от изток Скът…

Лятос гледах – реката блатясала, няма мостче. А навремето по него минавахме отвъд, после на Люш. Малък връх /абе, за тази равнина си беше връх!/, от който зиме ставаха най-хубавите пързалки. Помня как се изкачваше нагоре цяла колона деца, влачещи шейни, кормилачки, дъски дори…Пък оттам се пускаше колона с крясъци и ръкомахания.

Случвало се е да стигна от върха чак до реката. Там правех рязък завой – да не съм луд да се бухна в леда.

Реката замръзваше. И ставаше годна за пързаляне. Имаше кънки – парче дърво, върху му вързано желязо. Подостряне имаше, но рядко. Важно беше върхът да е остър. И си бяха опасни – имаше доста порязани крака при сблъсък.

Веднъж пострадах и при пързалянето. Пуснах се от върха, следях шейната пред мен, внимавах в посоката и с викове скачах над бабуните, когато нещо така ме шибна през лицето…

Добре, че нямаше повреди, нито белези…

Някакво хлапе се качвало нагоре и размахало шейната, за да му е по-удобно. А точно в тоя момент съм прелетял… И то пострада – крак беше изкълчило или счупило. Защото така ме цапна шейната, че и него завъртяла…

Имаше горички наоколо, а на север беше конопената фабрика. На юг реката беше на вирове. Като най-популярен беше Овчия. Който май стигаше близо 3 метра.

И там ми се случи случка. Щях да се удавя. Скочих, резнах водата…И се нахендрих /казано по нашенски/ върху един дънер. Завъртя ми се главата, но някой ме дръпна, хванах висящ от брега храст, изтеглих се…

Пуууу…Цял час после се освестявах.

И да не мислите, че повече не съм скачал? Да, бе…

На север реката прави завой и минава покрай пазара, а сега автогара. Там беше удобно за риболов. Висяхме с пръчките…И понякога нещо хващахме.

Въдицата се правеше лесно – режеш дрян или нещо гъвкаво, връзваш кордата, слагаш кокошо перце /долната част/ за плувка, връзваш кукичка… И какви оптимисти сме били…Слагахме големи кукички дори…

До автогарата се стигаше по стария мост. И сега е там. Каменен, солиден, но малък. Има място за минаващ камион и пешеходци.

А до пазара беше сградата на СОАТ. Имаше такова дружество на частници – собственици на камиони. Баща ми работеше там. Двуетажна къща, превърната в административна, наоколо малък паркинг /камионите държаха по домовете/. Колко съм висял по туй поле…

А отпред имаше огромна празна площ. Сега е на автогарата, навремето беше общоградска.

За панаира…

3.

Той се провеждаше, провежда и сега, през есента. На 14 септември, Кръстовден.

Провинциален панаир… Бараки, палатки, певци, люлки, бирарии, всякакви сладки неща… Тогава нямаше подобни глезотии като санитарни контроли. Направо на полето се бяха разположили сладкарски павилиончета. Че и директно върху куфари ни предлагаха петлета, пръчки, захарен памук…

Ухаааа…

Най-харесвах лепкавия захарен памук. Като живота. Лапнеш – нещо, глътнеш – нищо… Ама толкова хубаво…

И бонбони…И вафли…И боза…

Боза, но от големия бидон. Варяха я в града – имаше работилница. Голям чан, а в малката стая две масички. И бозата я точат директно от него. Кеф ти резлива, кеф ти сладка – това от бидоните. Като вземеш една кифла или баничка…За 18 стотинки толкова ядене. Вкусно. Засищащо…

На панаира имаше и бирарии. Не една – де могат вечер толкова хора се побра. Мъжете в костюми – солидни, от дебел плат, жените в модерни рокли, шити за събитието… И вечерта всички: „Къде отивате?” -  „На панаира”… Децата бяхме в къси панталонки и бели блузки, момиченцата в леки, свежи роклички.

Семейството минава по люлеещия се мост. Направиха го нейде към 70-те. Сега е неподвижен, но тогава се люшкаше, младежите се засилваха и го клатеха, момичетата пищяха…Веселба…

Сяда се в бирарията, сервитьори имаше май само в една от тях. Другите бяха на самообслужване. Бащите отиват, изчакват чинно реда – тарикатите бързо научаваха правилата, вземаха халби с бира, шишета с лимонада, в хартия завити кебапчета…

Вилици?

Ха…

Панаир с вилици…Че вие ножове и салфетки ще поискате…

Имаше и тъжни моменти. Не знам защо, но в главата ми се е забила една случка. Седим на масата, хапваме – първото кебапче се яде бързо, лакомо, второто бавно, с наслада…Абе, каква наслада – с кеф…

Някакъв човек – в чисти, но вехтички дрехи /това го помня/ спря до масата. И каза нещо на вуйчо Тошко. „Какво, какво?” – недочу той.  Онзи повтори – някак си глухо. „Може ли от кебапчето…Малко…” Вуйчо му подаде цяло кебапче, после и халба с половината бира в нея…

Имаше бедняци, имаше…Не толкова много, не така изпаднали, но ги имаше…

Филип, Гошо Ламера…И те са герои тук. Но за тях – по-късно…

4.

Като съм тръгнал по празненствата, да кажа за „Чайка”. Сега викат на местността Езерото – то и ние така казвахме, ама „Чайка” беше нещо особено.

Ресторант край езерото. Самото то представлява два бъбрека, съединени, над връзката минава мост. Навремето имаше дори лодки… За неделя вечер…А по-късно и съботата стана почивен ден, та две вечери беше пълно с хора там.

Приятно място – от едната страна се извисява баирът, от другите зелена гора, малка поляна, по-натам големи поляни. На тях играехме футбол, имаше и очертани игрища даже.

В ресторанта хората сядаха само при по-лошо време. Обикновено масите бяха навън. Имаше дори естрада. И певци пееха.

То певци имаше и по панаирите. Помните ли? Маса, стол, пред човека хармониум или свиреше на акордеон /акардьона, както викат по нашенско/. Отгоре черен чадър. Не толкова против дъжд или слънце, колкото като знак.

И пее – „Иванчо си ножа извади, та си Марийка прободе…” След което спира, вади книжка и казва: „Който иска да разбере какво е станало натам – книжката е 20 стотинки…”

И купуваха… Най-вече жените – от селата, по-възрастни, но купуваха…

А ние не стояхме при певците, ами тичахме на люлките. Бяха няколко вида. Детските – въртяща се платформа, с всякакви кончета, коли, животни разни. В кръг, някакво детско чувство за полет ни обхващаше, настроението…

Какво знаят днешните деца за настроението? Ни електронни игри, ни клипове могат да го докарат…

Имаше виенско колело. Задължително! Кабинки, вертикално издигащи се и замайващи, слизащи и каращи стомаха да се събере на топка към гърлото…

А връх бяха моторните люлки. На синджири висяха седалките, отпред се закопчаваха също с вериги или колани. И задължително минаваше човек, та проверяваше. После се завъртаха…

Ихххааааа… Направо умът ти да зайде…

Някои – от големите – умело заемаха позиции до каките, завъртаха веригите една в друга, омотаваха се в прегръдка, така летяха и отлитаха…

А отдолу ревниво и внимателно ги следяха родителите. То и без това всичко се знаеше в малкия град. На единия край кихнеш, от другия ти казват „Наздраве!”.

Малък град…

Ама град…

Но малък…

Както казва племенницата ми Искра: „В нашия град всичко е в центъра”…

5.

Между „Васил Левски” и „Христо Ботев” е градският парк. Около два квартала заема. Беше зелен, с храсти, дървета, пясъчни пътечки. И табелки „Не гази цветята” имаше. Имаше и цветя, де…

В източния край беше паметникът на Сталин. Свалиха го една нощ през 1962 година. Имаше – нямаше…Остана постаментът – солиден, близо метър висок, около три квадрата площ.

Храстите бяха удобни за игра на криеница, а лятно време така разцъфтяваха… После решиха да модернизират „пространството”. И го заляха с бетон. Сега има дървета – затворени в клетки от два квадрата. Има и някакви цветя. Няма живот. Бяло, заслепяващо при слънце, сиво при дъжд. Къде да се играе – бетонът не е пясък…

В долния край на парка имаше лятна читалня. Изнасяха книги от библиотеката, пазеха ги в една барака – но солидна, боядисана, приятна. Отпред няколко дървени маси и столове. Вземаш книжка, четеш…

Красиво, приятно – особено в жегите…

Насреща й – детската градина. Бивша болница. За нея ще кажа някоя дума натам.

Сега е пак парк – но пак модернизиран. Има детски кът, но някак си…

На „Георги Димитров”, сега „Хаджи Димитър” около 70-та година построиха хотел „Скът”. Веднага кръстен „Скъп”… Хубав беше – ресторант, механа, две кафенета, външен двор с маси.

Сега там е общината. Чиновничеството зае мястото. Защото и пари нямат хората…

До хотела беше гинекологичното отделение на болницата. Защо там – дявол знае. Но що деца са изпискали за пръв път във вече старата сграда…

Площадът беше навремето пак площад, обаче…Да, познахте – без сегашния бетон. Имаше паметник на Цола Драгойчева, после го махнали, сега пак го сложили…

Малко встрани е паметникът на поета Николай Хрелков. Хубав поет, интересен, не е гений – но е типичен български талант. Колко такива поети имаме в историята си…И не може всички да се изучават – много са, много…

Ето едно – наслуки  избрано – негово стихотворение:

Има една песен

Има една песен в моя роден край,

Колко скръб изплаква със нея народа!

Пее я жътварка сред поля безродни -

и работник морен глухо я ридай…

„Литнал с песен бойна, върху буен кон -

литнал де се бие млад несретник с мрака.

Ала там далече в утринния бронз

притаена смърт го чакала, причакала…

Бил той млад и хубав, бил той смел стрелец,

но десница трепнала и юзди изпуснал!

Като вихър литнал разярен жребец -

и понесъл буен седлото си пусто!“

Пей я, пей унесен ти другар и брат,

вий сестри робини, пейте и ридайте!

Ала пейте тихо в моя роден град,

да не би да чуе клетата ми майка!…

Има една песен в моя роден кът -

сред фабрики душни и поля безродни:

тъмна душна песен за моята смърт,

тъмна, душна песен за скръбта народна!