23.03.2018 г., 8:44 ч.

 Свободен полет /ранни - може би - мемоари/ - 5. 

  Проза » Повести и романи
737 1 5
Произведение от няколко части « към първа част
13 мин за четене

III. – Ранна младост.

1.

И така – стигнахме до оня велик ден в историята на човечеството…Е, не чак на цялото човечество…Дори май не на по-голямата част от него…То и от останалите кой ли е научил…Ама поне за мен е бил знаменит ден…

Нали и аз съм част от човечеството…Даже по-голямата част за себе си…Изобщо – малко солипсист си падам и смятам, че човечеството съществува в съзнанието ми…

С две думи казано – онзи 4 юли на 1953 година, когато в 6 часа заранта съм изврякъл…

Какво няма да изврещиш – ти се раж даш, а светът, вместо с колесница от лунни цветя, както по-късно щях да установя, че преди мен е забелязал Смирненски, те посреща с як шамар…

И никакви оправдания – ама така трябва, бебето трябва да се шляпне, за да задвижи дишането, пък то какъв шамар е това, я след време какви ще ядеш…

Цапнаха ме…

Факт…

Ега ти посрещането!

Може би по тая причина станах скептик и реалист. Разбрах, че всичко на тоя свят се върти около задника – от дишането до яденето. Като начална точка на разделянето с храната, ама все пак…

И що народ сетне се устремява към тоя задник… При това нито един с добра цел…

Е, педалите са приели тая философия стоически и даже са обърнали насилието в кеф, ама не можах да стигна до висотите на низкото им съществувание и туй то… Какво да се прави – консервативен човек съм си… И спазвам старите, прастари правила – което за каквото е…

Дори…Малко неудобно, ама като съм се заел да разправям за себе си, неудобно няма. Неудобно е само обуването на панталона през главата. Пробвайте – ще се убедите…

Та – неудобно, но… Едно реакционно, изостанало, тласкащо човечеството назад признание.

Харесвам жените!

Цял нудистки плаж да ми покажеш – погледът ми бързо и заскрежено ще прескочи космати крака, заници, гърбове… И ще се лепне на някой стругован крак… на тънко кръстче… на хълмиста гръд… на дълга коса, падаща върху кръгло, чипоносо, късо, палаво носле…

Те такова зърнах при раждането ми… На съседната маса… Току-що родило се момиченце… Красииииииво…

Ама и аз съм си хубав…Още преди раждането дори…

И като се усмихнах с моята чаровна и всепокоряваща уста…

Влюбихме се!

Обаче…

Те ви тема за цяла трагедия.

Пък акушерката се влюбила в мен… И ме гледа влажно, влажно…

Аз не я забелязвам – цял бях потънал в красивите, морни очички на момиченцето. Които мигаха със скоростта на препило колибри…

И тогава…

Пренебрегнатата…

Кипяща от ревност…

Клокочеща от женска ненавист…

Акушерка…

Раздели ни…

/Благодаря за кърпичката…Момент, че клавиатурата подгизна…/

Ние бяхме преплели погледи, готови да продължим заедно в живота… Или поне в следващите няколко дни… Обаче, акушерката ни остави в различни стаи. И, понеже момиченцето още не можеше да говори, а аз от скромност не исках да афиширам ранните си вродени умения…

Липса на комуникация! Казано по народному – очи, които не се виждат, се забравят.

Важното е, че Тя остана под №1 в сърцето ми – за вечни времена…Или поне в предстоящите ми още пет-шест години, надявам се…

2.

Колкото и им се искаше на акушерките и сестрите да не се разделят с красивото и умно бебе – от скромност не натрапвам, че става дума за мен! – трябваше.

А майка ми и баща ми живееха на квартира. Къщата и досега е  налице – е, с някои преустройства и пристройки…

Нали знаете българина – от кибритени кутийки да е, но ще вдигне още нещо. Веднъж видях как някакъв е сложил кола на балкона си, друг път показаха по медиите цял фургон допълнително „лепнат” за сграда… Така се прави сега – в модерните времена.

А някога…

Малка къщичка – две стаи, кухня. Клозет – не тоалетна! – навън. Между другото, по-хигиеничен е. Не сядат различни задници на едно място, няма опасност от замърсяване и оклепване на чинията. Освен при диария…

А, и при напиване… Ама то лесно се оправя. Една-две кофи вода и – клозетът блести. Щото водата измива, изтича между дъските. Няма нужда от ароматизатори. Освен, когато съдържанието се надига нагоре по физичните закони, та се вика „златарката” /в града/, или се прави нова яма… Да, така е на село.

Няма кола за чистене – дето й викахме „златарката”, тъй като разплискваше злато подире си. Най-много – привечер, когато шофьорът го мързи да отиде и я изпразни.

Селянинът зарива бившия клозет с няколко коли пръст, съдържанието попива, обогатява почвата и току-виж – след година тук са станали едни домати… Ама без изкуствени торове, химикали, отрови… За идиотизма ГМО не бяхме чували… Изостанал народ… Екологичен…

Та обикновено клозетът щръкваше насред двора. С периоди на движение през десетина години по очертана мислено кръгова линия. Докато целият двор се насити с естествени подобрители. Правилният път на веществата в природата…

Покрай границите на имота се вдигаха другите, помощните сгради. Обори – едно време имаше говеда не само в препълнените трамваи. Кошари /сегашните деца… какво деца – сегашните млади дали правят разлика между обор и кошара?/. Курници… Винаги топли и пресни яйца. Бърза манджа.

Най-вкусно беше яйце на хартишка, както се вика по нашенско. Сгъваш вестника /вестник! Не картон или от тетрадка лист… /, правиш четири бордчета, на ъглите леко завърташ ушички за укрепване, слагаш на гьоза /това е капак на печка с твърдо гориво. Самата печка е шпор, кюмбе и т.н., според вида/.

Чукваш яйцето. Хартията се загрява, накрая дори изпепелява /не гори/. Яйцето се изпича. С лъжицата изгребваш жълтъка, предварително посолен. После белтъка – с хляб. Е, и обгорял вестник влиза в порцията, ама кой ти гледа…

Някогашните стомаси бяха доменни пещи – кабарчета с лук да метнеш, смилат ги и хич няма и да … Уф, така сладко се разговаряхме, че щях да кажа „пръднеш”, ама хайде да бъда по… така де… кОлтурен… ГраждАнче, както викат по нашему…

После се вдигат до сами къщата други помещения.

Мутфака… Демек – лятна кухня, с някои допълнения. Но за нея повече – когато описвам Борован.

Лепва се някое и друго стайче. Така – за туй-онуй. И да се опъне някой миндер вътре. Широчък, че като дойдат гости, да има къде да ги сложи човек.

Поради което северозападният двор става по устройство на замък. Високи стени /дувари/, яки порти, двор в средата, донжон /демек – главна кула, в случая къщата/, помощни помещения…

Някъде досами портата имаше и месторабота за домакина – ковачница, налбантница /ама са различни! Второто е за подковаване на коне, че и магарета/, обущарница /това пък е за подковаване на хора/…

В по-късно време – някъде след 1960 година, когато колективизацията беше поразила съзнанието и хората не си даваха зор – знаеха, че държавата ще прибере всичко, дето е по със света /значи – по-хубаво, по-нормално/, портите бяха по комунистически условни.

Някоя леса /това е плетена преграда/, малко бодлива тел, препречени летви… То и не се отваряха често. Хората минаваха през вратнята, а добитък… Добитък в малките градчета почти нямаше…

Е, в такава къща държаха нашите една стая… Но там изкарахме половин година и се преместихме в старата поща…

3.

Викаха й така, защото наистина навремето там е било поща.

Държавна сграда – на два етажа, с външни стълби, нещо като галерия на втория, много стаи… И в тях настанени нуждаещи се.

Да е комуналка – не е баш, тъй като имаше някои условия в стаите. Но вода, например, се вземаше отвън – от чешмата в двора. Къпането ставаше по класическата схема. Нагрява се вода, разстужда се с друга, решилият да се хигиенизира сядаше в коритото /дървено, а по-късно техниката се разви и се продаваха поцинковани/, поливаше се с вода от няколкото кофи, разположени около му… В стаята, разбира се – няма да си ветрее маркуча насред двора…

Навремето подобни натуралистични изпълнения на нудисти не се одобряваха. Изостаналите от историческото развитие на човечеството, подминали пътя към педерастлъка, нашенци смятаха есхибиционизма за отврат. Да не говорим, че липсваше всякакво желание младото поколение да изучава устройството на лелката, преди да се е научило да пише дори…

Е, моята беше лесна. Баща ми грабваше коритото, майка ми мен, водата се топлеше на слънцето /викаха й „слънчева”, кой да ти знае, че световната научна мисъл след повече от половин век внезапно ще открие страхотните свойства на загрята от слънцето вода…/.  И – вода, сапун, вода, сапун… Ощавяха ме яката…

Да не мислите, че аз мързелувах и не участвах? Мое беше озвучението… Ама рев… С извивки, с фалцети, басово, цугтромбонно… Върхът беше като прехвърлях на саксофонистки стил… Някой път минаващи по улицата магарета завистливо протестираха против джазменските ми изпълнения… Това – през лятото. Ама зиме и мен ме почваха вътре…

Там някъде се появи брат ми, пък аз от зор взех да раста. И станах на четири години.

Трябваше да ме пласират някъде. На село бабите и дядовците си работеха – де ще се занимават с дечурлига /Освен лятос, разбира се!/. Поради което нашите рекоха да ме запишат на държавен гардероб – детската градина.

Обаче, и там зор… Таман бяха почнали да ги правят, кандидати много, места малко… И баща ми пуска документи, разговаря с градски шефове – върви по служебния ред. А на майка ми й писнало. Та се вдига един ден и право в съвета, при председателя. Оня таман разговарял с някого, рекъл й да почака в кабинета. И в тоя момент звъннал телефонът. Разговорът майка ми го чула – „Да, да, другарю…/баща ми!/…Ще приемем детето, обещавам ви…Да, знам, че се забавихме, ама разберете…”

А тя казала: „Предайте на другаря… да не звъни повече. Детето още сега ще бъде записано…”

„Ама вие коя сте?”…

Обяснила тя, минала на висок тон. А, когато нашенски жени минат на висок тон, самолетите засрамено кацат и се отказват да преодоляват звуковата граница…

И ме записали…

4.

Детската градина беше в сами центъра на града. Площадът, паркът, детската градина – едно трио. Навремето е било болница, после я преустройват. Голяма сграда, градина около нея. С пясъчници, площадки, люлки. Ниска мрежеста ограда. Пълната условност на онова време, когато оградата означаваше нещо…

Сега няма градина. Няма и сграда. Направили са го парк. Има люлки, има място за игра…

Но някога тази градина беше за всички. До следобед са децата, после доста майки оставаха с тях на площадките, а в неделя беше просто част от центъра.

Сега…

Да, да – има хора. И то деца. Но някак си – няма опорни точки…

Бях в групата на другарката Христова. Невероятно, но си е жива и здрава. Че ме и помни… Е, как няма да помниш такъв образ… Приеха и брат ми. Играехме заедно, всичко беше добре. Докато един ден стана произшествие… От градски мащаб, ама…

Аз изчезнах от детската градина. Бях там. Играех си. И минах в друго агрегатно състояние – изпарих се…

Една другарка се скарала на брат ми, май му опънала ухото, аз съм се разкрещял… И толкова! Нямало ме е…

Търсят…

Обикалят…

Информират…

Майка ми пристига…

Гошо го няма!

Какво се съсеща тя, отива до нас. И аз съм си бил там… Стачка в знак на протест срещу лошото отношение на другарката… Май това ми е станало навик.

Ядосам ли се – не се взривявам. Или – рядко избухвам. Просто тегля една. След което напускам. Не разговарям с виновния /според мен/. Или прекъсвам комуникацията с редакцията. Или се самоизолирам…

Не виждам смисъл да доказвам постоянно, че съм прав.

Това е аксиома.

Аз винаги съм бил прав.

Веднъж не бях прав, но се оказа, че не съм бил прав, защото съм бил прав…

Лесно общувам с хората, но подведат ли ме… Сеч! Просто изчиствам този човек от съзнанието си… Познати отбелязват, че имало степени. Първа – предупредителна – минавам на „вие”. Втора – ставам заплашителен айсберг. Третата е най-ясна. Просто в паметта ми няма място за този човек…

И – не прощавам!

Бог прощава – той има време, цяла вечност е пред него, може да изчака и да опрости грешката.

Аз време нямам. Пък и нямам претенции към Божиите дела – негово е опрощението. Затова не му преча…

Та тогава съм си постъпил напълно самостоятелно, последователно, решително…

Това се е случвало и друг път. На село сме. Брат ми нещо ядосал дядо ми, оня му отперил един. Аз с дядо си в спор не влизам! Дядо ми е – той е стария, той е авторитета.

Отивам на спирката, качвам се в автобуса и след половин час съм у нас… Два часа по-късно долита дядо ми с каруцата. Да ме търси. Защото се сеща къде ще съм…

Самостоятелно зверче си бях.

Майка ми разправя как ме оставяли сам в къщи. Преди детската градина. Бил съм нещо болен, тя ми дава хапчето, казва да го изпия, когато камбаната удари четири.

Комшийката отсреща вижда, че у нас свети – пък уж нашите са на работа, не трябва да има никой. Отива. Аз. И после се кара на майка ми, че не ме е оставила при нея, че как може едно четиригодишно дете…И така нататъка.

Но това са други истории…

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Знам ,но няма да имат белослатинска носия!Черноока внучка и Млад гидшя!
  • Ще се оправят и без мен. Както са се оправяли преди мен...
    Благодаря, Хари!
  • Казах аз,че това ще са извори!Жалко,Георги,че няма да ни има!
  • Благодаря, Мариана! Но мисля, че това е най-доброто в записките. Най-веселото.
    Благодаря, Надя! Яйце може и на модерен тиган да се направи - без олио. Но вкусът... Няма го!
  • Преди няколко години се бях сетила за "яйцето на хартишка". Обяснявах на съпруга ми, пекох му...Не го оцени по достойнство. Само ми се смя, че замалко не изядох и хартишката.
Предложения
: ??:??