Това стана в пети клас, но ще го разкажа сега.

Имах късмета, че литература ми преподаваха двама мъже. Истински. Свестни, умни, разбиращи учениците, със самочувствие и професионализъм.

Васил Станчев в прогимназията и Игнат Николов в гимназията. Станчев през 2015 – почина. Лека му пръст! Николов почина още на другата година след завършването ни. Наскоро минах край гроба му и установих, че е бил по-млад, отколкото аз сега…

Но за него – в другата част.

А Станчев не си поплюваше. Специалист, словесник, както казват руснаците, той хич, ама хич не обичаше пренебрежителното отношение към предмета му.

И, когато Владо го пробва…Забелязали сте, нали? Подобни типчета пробват даскалите и разбират къде може да се лигавят, къде няма да стане тяхната.  Та пробва да го провокира.

Станчев го вдигна за яката, занесе го до вратата, с един шут го изпрати в нея, вратата се отвори под напора на летящия лигльо и той изхвърча в коридора…

Повече тоя не посмя да се обади в час. Дори при изпитване говореше тихо-тихо…

Да се върна в началното училище.

Там се събрахме с момчетата и момичетата, които после станаха част от живота ми до 1971 година.

За Васко споменах. Краси Борисов беше. Леко пълничък, една година по-малък. Баща му искаше да го формира като свое копие, Красьо на инат теглеше в друга посока. По-сетне, в прогимназията, баща му ни преподаваше биология и имах някои проблеми с него.

А Краси беше от компанията. След часовете си тръгвахме заедно – аз, той, Маргарита, Генчо… Нашата махала. Разделяхме се при къщата на близначките, после Генчо се отбиваше в тях, Маргарита ме изпращаше до нас, а тя продължаваше още петдесет метра…

Близначките? Лятос минах край къщата им. Една руса жена чистеше отпред. Попитах я за Тони и Нели. Оказа се, че са си живи, здрави, добре са…

На времето изживяха страхотна трагедия. Майка им се самоуби. Обеси се. Възрастните обсъждаха, разбира се, клюки всякакви се носеха. Но аз винаги съм мразел подобни обсъждания /ако не се отнасят до политикани!/ и затова съзнателно дори не се вслушвах в коментарите…

Помня, че ги изпратиха някъде далеч, при роднини. После се преместихме и рядко ги срещах. Хубави момичета бяха /предполагам – и са/…

Играехме си до тяхната къща. Имаше празен двор, използвахме го.

Това беше точката преди да се разделим кой накъдето…

Маргаритка беше пълничко девойче, стандартно по мислене и вид. Но добро другарче. Учехме заедно и в прогимназията, дори ни има на снимка как носим табелата на училището.

Миналото лято рекох да видя какво става с нея. Съседката й каза, че починала малко над петдесетте…

И Краси го няма. Стана военен, после рак на стомаха, операции – не го познах, беше се смъкнал много… Почина…

Няма го и Румен Нинков. Дребен, изживяващ явно някакъв комплекс, беше много упорит. При това скачаше на бой всеки път, когато сметнеше, че е пренебрегнат. Биеше се със зъби и нокти, та по-големите го избягваха. Учехме заедно после в прогимназията, в гимназията.

Приеха го физика. Но не следва…

В казармата го застреля едно момче. Пак от нашия град. При това – адска случайност. Натиснал спусъка при изпразване на автомата, бил забравил патрон в цевта, куршумът минал през затворената /!/ врата и…

Споменавам и Николай Маринов. Майка му преподаваше литература в прогимназията. Тиха, кротка жена. Николай обичаше да чете, събираше марки, беше добър математик…

Почина преди няколко години. Стегнало го сърцето, прибрал се в къщи сам и там…

Отиде си и Иво Иванов. Пак сърце… И пак преди 60-те…

Мрачно стана, но такъв е животът…Аз говоря за тях като за деца, а те са спомен в душите на внуците си. Без Румен – той загина на 20 години…

Лека им пръст!

12.

Малко мрачно завърших предната глава, обаче…Няма как да избяга човек в миналото. То винаги включва и тъжни моменти…

А навремето ние малко ги подминавахме. Детство, важни проблеми – ще играем ли днес, какво ще играем, ще ме изпитат ли, мале, тая тройка как ще оправя…

Играехме… Уличките тогава бяха тихи. Автомобили почти нямаше, от време на време ще мине някоя каруца… И това е… Нямаше и улични кучета, де…

Така че ритахме топка /не смея да го нарека футбол, но играехме – това е важното/. И намирахме време за други забави. Както и за учене.

Така стана, че след 1965 година се преместихме в сегашната къща. Вечер в кухнята се събирахме всички. Баща ми отворил вестника, майка ми нещо пере, глади, шие, аз и брат ми четем…

Помня как последователно изчитах – понякога на глас – „Славейче”, „Дружинка”, „Пламъче”…

Тия дни включих в колекцията си от издания 1950 – 1970 година брой на „Славейче” от 1960 година. Имам няколко пълни годишнини, но тая от 1960 ми липсва, взех само брой 4. И то само заради спомена.

Чета аз на глас заглавието на едно комиксче – „Тунчо и пеЧените хора”… „Как, как…” – вдигна глава баща ми. Погледнах и пак бързо рекох „Тунчо и пеЧените хора”…

А после се поправих „…и пеЩерните хора”…

/За едно момче, което разкрива бракониери на риба, а отначало ги мисли за пещерни хора, тъй като ония се крият в едни пещери до селото/

Смях…

Ами… Първи клас, мъча се да чета бързо, допускам грешки… Но я запомних за цял живот…

Та детските списания и вестничета /„Славейче” имаше и малка библиотечка, и вестниче/ четях от кора до кора. После почнах и вестниците за големи. И, разбира се, подхванах библиотечката върху скрина в спалнята. Не бяха много книги – малко над петдесет. Но – „Кон-тики”, „Аку-аку”, „Любовните приключения на ателие „Мирет”, „История на Древна Гърция”…

Абе, като селски ерген – не подбирах…

Читалищната библиотека също бях подпрял. Помня – звучи анекдотично, но си е така – в първи клас взех „Гущерът от ледовете” на Петър Бобев. И едната библиотекарка – истинска чиновничка, негледаща ме с добро око, защото през ден я карах да пише в картона ми, ме попита защо баща ми не е на работа. Малък град, всичко се знае… А тогава се вихреше епидемия от грип.

Казах й, че е болен и в къщи, пък тя сериозно ме предупреди да не му давам книгата, защото ще се заразят хората… То и за мен звучеше нелепо още тогава, сега се подхилвам на подобни неграмотни убеждения.

Баща ми я прочете, разбира се. И никой не се зарази. Ама…

В трети клас един ден другарката Андреева каза, че сме вече големи и можем да вземаме книги от училищната библиотека. Който иска – вечерта в шест да дойде, ще му дадат книжка.

Отидох, естествено. Пред вратата на учителската стая чакаха десетина ученика – половината от нашия клас. Библиотеката беше един голям остъклен шкаф – до тавана, библиотекар един от учителите. Погледна ме и ми даде крайно неподходяща за третокласник книга – „Баскервилското куче”. Но нали вече ми се носеше славата на четящ…

За вечер я прочетох. Обаче, се оказа, че училищната библиотека работи само два пъти седмично. Е, имаше полза – много книги открих там. „Баскервилското куче” я имам и на български, и на руски. Но преди година я намерих точно в онова издание, което ми връчиха в мъгливата есенна вечер. Което четох почти скрит под одеялото. А това ме караше да вдигам глава при всяко изскърцване на клоните по прозореца…

Четях вечер. И понякога нощем. Защото празен ден нямаше.

Училище, подготвяне на уроци, ходене зад реката – за трева за зайците, чистене на клетките, това-онова из дома… И, разбира се – игрите.

Казах ви – празни улици. Момчетата и момичетата от махалата събрани. Момичетата най-често бяха върху нечий пясък /строеше се, ремонтираше се, на улицата винаги имаше купища строителни материали. Кой ще ти краде…/.

Играеха си с кукли, приказваха си… Бе как не свършиха тия техни приказки! И на 60 са станали вече – ама като седнат да си говорят…

А ние не се занимавахме с такива безсмислени глупости. Ние ритахме или играехме нещо друго, смислено. Стражари и апаши, челик /аааа, помните ли тая игра, нещо като смесица от крикет и городки?/, гонехме тенекиено колело с извита желязна пръчка, понякога снизходително слизахме до момичешкото ниво и приемахме да поиграем на криеница…

/Веднъж се скрихме с едно момиче под стълбите на строяща се къща… И, докато ни намериха, така се бяхме свили и притиснали… Спомениииии…/

Но това не е за вас…

13.

Това – лятото. А зимата не я изкарвахме край печката или пред компютъра.

Впрочем, нашите игри изискваха повече интелект, повече фантазия.

Какво му е интелигентното да трепеш извънземни или чудовища, зомбита, живи мъртви и тем подобни електронно генерирани дзверове? Появяват се и трябва само да раздвижиш пръсти, че бързо да ги трепеш и минаваш от ниво на ниво. А картинките са като истински – ама направо истински. Да се вживееш в играта…

Ха вживей се, ако имаш две пръчки – едната дълга, другата дебела. И дългата е конят ти, дебелата пушката. Мяташ се на него, грабваш я, преследваш враговете, гърмите се…

Да, ама най-напред трябва ДА ВИДИШ тоя кон и тая пушка. И не само тях. Трябва да видиш и оръжията на противника. Но да не виждаш Краси с пръчка, а някой ояден, с къси мустачки, злобен поглед и скърцащи зъби гад…

Няма компютър, няма генерирани измишльотини… ТИ трябва да си го представиш и изживееш…

Изисква се артистичност, изисква се фантазия, изискват се и познания – защото някак си е смешно да видиш троянците с пистолети, нали?

А точно по него време въртяха „Троянската война” със Стив Рийс… Ихаааа… Колко пъти сме го гледали… Как разигравахме сраженията… И как редактирахме световната история…

Абе, не може гадните гърци – с оня ми ти Агамемнон, с тариката Одисей и другите, да победят благородния Еней…

Ти остави това, ами как подлият страхливец Парис ще убие Ахил… Е, Ахил не е „наш”, ама все пак е силен воин… И не може – абе не става, бе! – Парис да го гръмне с отровната стрела…

Та променяхме историята, въртяхме я как ли не…

После, впрочем, когато намерих чудесно издание на „Илиада” – голяма книга, с класически илюстрации, издание преди 1944 година… Цялата я прочетох. Искаше се – в девети клас – да познаваме текстовете в „Библиотека за ученика”, но детските игри така са залегнали в мен, че седнах и прибавих оригиналната „Илиада” към нашите истории за Троя… Прибавих – не замених. Нищо от детството не бива да се изхвърля. Защото то е винаги част от нас…

Какви дуели с мечове сме въртели след „Кръстоносци”… Какви армии се сблъскваха след „Даките” и „Калоян”… Какви приключения изживявахме след филмите за Винету, отделно след поредицата с Гойко Митич…

Но да се върна към зимата. Сняг. Това е първото за което се сещам.

Днешните деца ще кажат – „За някакви си пет сантима киша?”…

Пък аз помня снежни преспи над метър и половина. В града. Минаваше снегорин. Трактор, влачещ дървен триъгълник. Преспите се издигаха нейде към два метра. Вървяхме в тунели до училище. Но никога нямаше отменени учебни занятия… Улиците изчистени, печките бумтят, токът не гасне…

Проклет социализъм – как ни е тормозел… /Това е ирония! – може да има някой гейбераст, де да знам…/

И ние продължавахме войнствените игри в снега…

Има нещо в психиатрията на човека. Нещо животинско, от джунглата. Вечна борба, вечна война, вечно оцеляване. С което може да се обясни детското желание към игри с насилие. 

Не, не съм против – когато насилието е в ОСЪЗНАТА игра. Когато стане част от мисленето е друго…

А ние добре разбирахме и разделяхме играта от реалността. Увлечение, увлечение – ама и шамарите играеха добре ролята на спирачка на фантазията и завой към действителността…

Нашите игри бяха свързани с реалността.

Или поне – с това, което беше около нас…

14.

Тогава някъде прочетох Гайдар. И ми допадна „Комендантът на снежната крепост”. Не знам дали сте я чели. Финската война, Тимур и другарите му си издигат снежна крепост, други ги нападат…

Точно тогава падна големият сняг. И ние започнахме строеж. Три дни… А може и повече, я градихме. Основата беше на метър височина, стените – колкото нас. Тоест – издигаше се нейде на 2,50, че и повече метра.

Разделихме се на две групи и през ден едните атакуваха, другите бранеха крепостта. Направихме си снежно оръдие. От старо дървено уредче за масло /някъде му викат „бучката”/ се вземат няколко дъги и се стягат с обръч. С черяслото се изтикват топките. Скоростта не е малка, но скорострелността не я бива. Но си е оръдие…

Направихме „гранати”. По замисъл, сняг в хартиен плик трябваше да се пръсне и порази… Но само се късаха пликовете и толкова.

Старите снежни топки си бяха най-доброто оръжие. Разбира се – без камъни и лед в тях! Абсолютна забрана! Което не означава, че когато ходехме да се стреляме с другата махала, не слагахме бучки в снега… Ама те не са от нашите, така че…

Бяхме почнали да строим и ледена къща, но се позатопли и лека-полека крепостта даде фира. А следващите зими или не бяха толкова снежни, или… Просто ни нямаше. Преместихме се.

Но тая крепост ще я запомня.

Дори малките играеха в нея. Срещу нас живееха двама братя – по-дребни. Пеци и Лабо. Бяхме близки семейства. Обаче, съм запомнил дома им с нещо страшно. Някъде в първи клас съм. Отивам до тях, отварям вратата на двора, влизам… Всичко е нормално… И изведнъж… насреща ми… страшен звяр… Хвърчи! Направо отгоре ми…

Като вреснах… като отцепих… като бягах… Направо върху портата се покатерих…

А то – прасето. Отворило някак си вратичката, излязло и, радостно от свободата, се юрнало из двора… И те ти колега по забавление. Аз…

Много се уплаших, ей… Ама зимата си хапнах яката… Ще ме плаши той…

Да се върна на зимата.

Извън града беше по-тежка. Много сняг, но… Народът го е казал – „Голям сняг – дебел комат”. Ходеха та слагаха леси по полето – за снегозадържане. А тракторите боботеха и не оставяха затрупани пътища. Само веднъж имаше произшествие.

Свърши ваканцията, трябваше да се връщаме в Бяла Слатина. Автобусът беше типичен за ония години – с ремарке. Влизат хората, шофьорът затваря вратата. А в ремаркето има негов помощник. Дали имаше спирачка нещо – не помня, но човек поставяха.

И тъкмо на пистата между селото и града, автобусът закъса. Спря. Пистата са няколко километра път, идеално /тогава!/ асфалтиран, широк към сто метра. Резервна самолетна писта.

Там закъсахме. Но мина камион, казаха, че ще се обадят и след половин час се зададе колона – два трактора с триъгълници и автобус. Прехвърлихме се в него, тракторите разпериха дървените гребла, повлякоха повредения автобус… Никакви мотания, никакви отлагания, никакви „тежки метеорологични условия”…

Но беше друго време…

И други хора…

15.

На 2 юни 1964 година ни раздадоха свидетелствата за завършено основно образование. Това стана в салона на училището – неголяма зала, но със сцена. Подписът на директора не се чете, класната Радка Андреева се е подписала ясно и красиво.

Общ успех 5,66. Поведение – примерно. Минава в пети клас… Български език – 6, математика – 6, естествознание – 6, история – 6, география – 6, физическо – 6…

Демек – нещо като елински тип. Здрав дух в здраво тяло… Натам са три петици. Рисуване, пеене, трудово обучение.

Обяснения има, но какъв е смисълът? И все пак…

Тогава се искаше да си едва ли не всестранно развита личност. Например, задължителната шестица по рисуване. Да, ама ако не можеш да рисуваш? Или имаш свое виждане? Не се търсеше отношение към изкуството, а създаване.

Обаче…

Да си признаем – ние сме потребители на изкуство. Малцина са създатели. Много по-малко от тия, дето си мислят, че могат да го правят. Така е с пеенето… Ами нямам глас…

Иначе – усещам, влизам в тон…Людмил Янков – героят от Еверест, когато се женеше за колежката ми Магдалена, държеше да бъда на сватбата. „Имаш много вярно усещане на песните” – каза той…

Но навремето искаха да пееш хубаво… Като сложиш и навлизането в пубертета с фалцетните извивки и гранулирането на гласа…

А трудовото е друго нещо. Не съм фен на физическия труд. Смятам умствения за по-важен и по-сложен. Някак си е абсурдно селяндурското отношение – „Море да ти дам мотика №8, да видиш как се копа…”

КОпал съм /с ударение на „о”/. Случи се веднъж, че ми дадоха права лопата и ме пуснаха на 2 декара градина. Обръщах… докато я свърших. Нищо нещо – забиваш лопатата, вадиш с пръстта, обръщаш, забиваш… Никакви мисли, никакви проблеми, автоматизация, тялото си бачка, теб те няма…

После изпих една ракия, пуснах си душа – от варела, дето цял ден слънцето го напичаше, свалих пластовете кална пот, седнах да хапна и да си почешем езиците…

Никакви проблеми после… Отдих… Не мислиш за утре, не мислиш за някаква отговорност, нищо…

Затова някои мислители казват, че робите са най-щастливите същества.Спят, работят, хранят се… Никакво мислене! Е, тялото се уморява, но с това се привиква.

Свобода няма – ама защо ти е свобода? Само проблеми с нея…

Римляните са имали три вида оръдия на труда – мъртви /лопати, мотики/, живи /волове, магарета/, говорещи /роби/…

И казармата. Не му мислиш – да се копае от дървото до обяд /гениалното фатмашко съчетаване на пространство и време/… Ама не трябвало тука… Не ти пука. Ти си изпълнител, отговорност не носиш…

Пък ако си, да речем, чорбаджия на малко магазинче, тип „гаражче”… Проблеми… Поръчки, цени, проверки, задължения… Цяла нощ се въртиш, мислиш, планираш, предвиждаш…

Да не говорим за по-сложни професии, които изискват интелект и отговорност…

Докато си почиваш от уроците, викаха ни, я прекопайте градината… От умствен труд, казал някога някой кретен, се почивало най-добре с физически… Ако приемем, че това е вярно, разменяме местата във формулата. И излиза, че от физически най-добре се почива с умствен…

Да сте видели копач или зидар да решава интеграли или пише стихове – за да си почине?

Поради което втората половина на удостоверението за завършен четвърти клас е доста маловажна за мен. Ама пусти чиновници – изискват общ успех… Като че човек може да е еднакъв навред…

Аз и днес не вярвам на пълните отличници. Зубрене е пътят към шестицата по предмет, който просто ти е далечен. А няма как ВСИЧКИ предмети да са ти приятни. Което да те накара да задълбаваш в тях, да търсиш още и още, да станеш повече от знаещ в областта им…

Едно е обща култура – необхватна с критерии и оценки, друго е общ успех. Който се измерва механично от средно аритметичното по всеки предмет.

Обаче, кой ти е обръщал внимание тогава…

То и родителите /с изключения/ разбираха добре какви са наклонностите и интересите на детето и само от време на време напомняха за тоя пуст общ успех… Но тия напомняния се увеличаваха в прогимназията, ставаха натяквания в гимназията, пък последната й година…

И до там ще стигнем…

Евентуално…