6.

А, та щях да ви разправям за нашата тимуровска команда, ама се отплеснах. Така е – нали ви предупредих? Свободен полет…

Направихме я… И се отказахме бързо

Най-напред дружинната ръководителка ни намекна, че не е добре тая работа, ако има нещо – ще кажат другарите, не бива да се цепим от колектива, а е хубаво да се планират подобни неща, да се отчитат, да се носи славата на пионерската дружина при училище „Климент Охридски”.

Каква тайна команда, каква романтика? Възрастните бързо ни изчислиха, почнаха сами да ни търсят. Иди за това, вземи онова, донеси туй, намери му онуй…

То така си беше, де…

Хората имаха други отношения. И децата знаехме, че трябва – длъжни сме! – да помагаме на големите. Ходехме за хляб, носехме вестници, помагахме и у дома, и на комшиите, че и на далечни съграждани. То какво далечни – нали ви казвам: в Бяла Слатина всичко е център, всички са наедно…

Тогава, де…

Сега…

Решетки, катинари, ключалки…И страх от всеки минаващ. Пък ако е непознат… Хептен…

Обаче, за училището.

Някак си много неща ми се губят от прогимназията. Помня съучениците, помня и някои учители. Но самото учене…

Имаше и много четене, и решаване на задачи, и шантави, типични за възрастта, приключения.

И доктор Тодоров мислеше по подобен начин. Училищният лекар. С шкембе като… Мани, мани! Събираше ни в кръжока за Червения кръст, учеше ни, на състезания ходехме…

Много обичаше телефона. Отиваме към гимназията. Минаваме покрай вратата на местния Червен кръст. Викаме му: „Докторе, нали ще ходим на състезания? Хайде да вземем носилките и оборудването…” А той маха с ръка: „Спокойно! Ще ги вземете…”

Пристигаме в гимназията, а той: „Я елате в кабинета!” /кабинетът му беше на първия етаж, до входа почти/. И от там вдига телефона, обажда се, че ще дойдат момчета за инвентар и ни праща да го получим…

Много четеше! Ама много…

7.

А други изплуващи от мъглата на спомените хора не се прославиха с четенето. Даже обратното.

Имаше една Николина Патежова. Работеше… Да речем, магистралка – макар тогава магистрали в района да нямаше. То и сега няма.

Заради нея веднъж отидох чак за третия час. Тръгвам аз за училище /в прогимназията бях/, излизам на „Любен Каравелов” и чувам патаклама. Патежовата и една нейна „колежка” /името не й помня, ама по слуховете беше яка конкуренция на първата/ се карат.

Провинциална, селска, гръмка, цинична, груба, вряскаща свада. Размяна на обиди, на реплики, изясняване на отношения и положения. „Ти ма – викаше оная – и трънчане те…/тук – пи-пи-пииии/, и комаревчене, и баначените…” А оная достойно отговаря.

Събрала се тълпата – лелки, чичковци, бързащи преди малко хора, аз… Как да напусна, когато такива неща стават?

Псуваха се – хамалите надали могат така. Едната на единия тротоар, другата отсреща. Не шоу, ни шоО, а пълнокръвен нашенски сеир!

Какво училище?

Дойдоха двама милиционери, сритаха ги, отведоха ги.

Аз пристигнах в училище и станах център на вниманието. Пълноценно и пълнокръвно разказах всичко, изобразих дори отделни епизоди.

Слушаха ме внимателно, дори географичката разбута насъбралите се и се цъфна напреде ми – да чуе по-добре. Че после ще има да разказва…

От тогавашните знаменитости и Филип помня. Днес бихме го нарекли клошар, ама тогава нямаше подобни думи. Събираше отпадъци, та се прехранваше. Живееше в една порутена къщурка, почти в центъра. Тия дни гледах – мястото си стои, че и с дървета обрасло. Големи, половинвековни най-малкото.

Тих луд ли беше, не беше ли – кой ти знае. И кой ти е питал… Но си беше част от колорита.

Като Гошо Ламера. Ламер в нашия край викат на човек, дето няма граници.

Гошо беше кротък, работеше по частно – дето го викнат, но си не беше мал, както казваше баба ми. Демек – не съвсем с акъла…

Градската легенда разправя, че само веднъж щял да бъде с жена. Пияндурници едни наели Николина, за да го облажи. Ама оня, като се събул срамежливо, размахал такъв ръжен, че опитната и видяла какво ли не дама, само изпищяла и побегнала.

Легенди… Абе, хора разни…

Помня, когато ни записваха в девети клас…

Момент…

Къде отидох, а?

V.

Гимназията

1.

Е, завърших осми клас. И записах в гимназията. Само че не ни разпределиха веднага по класове. Започваше някакъв експеримент. И на 15 септември ни строиха, после другите влязоха, останахме само голямата група – около 75 човека, зайци…

Питаха кой иска да е в специализираната паралелка по математика. И се записаха над 20 души. Гледам – приятелчетата там, защо и аз да не отида? Отидох…

Малей!

Математика!

Бях един от най-слабите в класа. Заедно с едно момче, което стана лекар и сега е в Швейцария. Имах едва петица.

И отличниците от другите класове идваха да им обяснявам задачите.Тъй като ние учехме маса часове допълнително математика. А и аз с моята фантазия си бях майстор на стереометрията.Туй алгебра с правила и формули – скука, ама образното мислене си е за мен.

Та тогава записахме 28 човека, завършихме 19.Просто емигрираха в другите паралелки. Дето беше по-лесно. А ние всички влязохме да учим висше. В София. Защото се бяхме научили да учим. Схванали алгоритъма на мисленето.

Което не пречи да ненавиждам математиката и днес.Ама си бяхме един клас…

Ицо Манчев – висок, волейболист, умен и добър едновременно.

Иво Христов… Почина преди година. Рижав, с чувство за хумор.

Иво Иванов. И той един образ…Много пестелив човек. Минава покрай телефонните апарати и бърка да види някой дали случайно не е забравил 2 стотинки. А веднъж го заварихме пред автомата за газирана вода в центъра. Седи и пие. Оказа се, че имало нещо повреда, та автоматът и без пари пускал газирана вода. И Иво се налива…

Викна и нас, ама защо да се превръщаме в блато заради спестената стотинка? После отиде външна търговия.

Краси Борисов. За него разказвах…

Румен Нинков. Дребен, пъргав, бърз.  Приеха го физика, не отиде.Убиха го в казармата.

Николай Маринов…Ей така си отишъл – било му зле, прибрал се, легнал и…

Краси Маршала. Прякорът идеот баща му. Нашите бяха кумове на родителите му, запознали ги. Падаше си по физиката. Даже ни има заедно на снимка в „Отечествен фронт“, когато правиха репортаж за учили

Ето и нас. Почина…

Петима от класа ги няма вече… Лека им пръст! Пичове бяха!

Момичетата ни са живи и здрави.

Румяна… Нейде във Враца е, в просветата нещо.

Силвия… Беше в цирк, в САЩ, акробатка стана покрай мъжа си…

Цъфи Пушека… Сочна – та затова й викахме така. Засмяна, ведра… Прокурорка в Пазарджик беше…

Цецка Цолова… Беше лекар в Севлиево, сега не знам къде е. Царицата на бала. Макар със счупен крак.

Светла… Физичка, работеше на ракетна площадка…

Верджиния… Петя…

Горан Методиев… Беше по посолства, нещо секретните. Сега е пенсионер, в София е. Левскар!

И така нататък…

Разбира се, трябва да спомена класната. Бонка Цекова. Математичка, ама свестен човек… Грижеше се за нас като квачка. Но ние – пЕрнати пернАти…И все нанякъде изхвърчахме…

Лека й пръст на жената!

2.

А балът какъв беше…Чуден!

На тавана на старата гимназия. Салонът украсен от нас. Подредихме, нагласихме всичко.Оркестърът – от съученици, малките.

Танци, леки приказки, песни, веселие… Просто не мога да го опиша сюжетно. Което означава, че емоциите са били много, много над действията.

Всичко направено от нас. Не скитахме по кръчми, затова ни беше интересно.

Какъв бал е това днес? Всяка вечер са на пиене, всяка седмица в чалгатеката – къде е балът, първото излизане пред обществото? Става поредния купон. И дори по-зле…

Ходихме на Люш заранта – един връх на баирите наоколо, да посрещаме слънцето…

Но… Минава времето, минава.

Ей го – и Радко си отишъл. Беше офицер в Генщаба, но сърцето…

Приятелите намаляват, познатите се увеличават…

Аз не бях ангелче, не бях и гадина.Просто нормален пубер. Шантав в рамките на закона. Сещам се как си правех шеги с Цаков – историка.

Построиха нова сграда на гимназията. Цяло лято бяхме на бригада – чистехме, лъскахме, абе правехме си училище за нас.

В което по коридорите имаше пътеки! Повтарям – пътеки по коридорите.

Обувките се чистеха старателно, имаше стъргалка, имаше четки при лелките, имаше дори боя. И ха се е опитал някой заек да влезе мърляв, ха големите са го награбили: „Абе, аз да не съм бачкал тук, та ти да мърсиш!!!”

Пътеките използвахме и творчески. Например, един ден гледаме – пред кабинета по военно, баш до нас, се наредили зайци. Чакат лейтенанта за час.

И не знам кой даде идеята, ама се наведохме, опнахме пътеката и се захилихме на вирналите крака зайци. Даже се залюбувахме на няколко чифта момичешки крака, но…

Но гледаме – офицерски панталон рита, плюс още един. Директорският. Те тъкмо излезли от кабинета и… Та после имаше едни разговори…

Що се отнася до Цаков, аз като дежурен го чаках пред учителската. Поемах картата и го водех към кабинета. Учтиво отварях вратата, той влизаше… а аз продължавах.

Защото обикновено беше някакъв друг кабинет. Та той влиза, застива пред чужд клас и колежката си, после излита и реве отдалече: „Георгииииии! Да чакаш пред дъската!”.

Ама аз от тая дъска не мърдах.

И усвоих историята дотам, че си имам и отделна диплома за нея, пак от Софийския.

3.

Та да отида на основната история.

1971 година. Началото на третия срок /тогава така беше/. След ваканцията сме свежи, росни и доста неподготвени. Че кой ще вземе да изпитва от първия ден?

Освен Марга Петкова, разбира се.

Химичката. Млада, чаровна, проклета, принципна.

Дойде преди година в гимназията. Най-напред я назначили в техникума. И първия час седнала тя зад масата на подиума, пък им дала едно писмено – да провери какво знаят и как ще работят натам.

Те писали, писали, поглеждали я… Защото си беше хубаво маце. И ходеше с минижуп – имаше защо.

А един от първия чин /четвърти курс!/ не издържал:

- Другарке, може ли малко да се позакриете, че не мога да се съсредоточа?

Нашата грабнала дневника и… напуснала. И почна в нашата гимназия. При мъжа си – Хари /лека му пръст!/. Едър, мустакат, математик…Все страшни неща.

Та в него пролетен ден Марга извади тефтерчето. Нямаше някаква система за изпитване, но като „мине” всички – почва в същия ред и ти си знаеш кога те чака на ешафода.

Обаче, номерът е да мине първия път. Всеки си вика: „Я, баш мен няма да улучи…” С плаха надежда.

Която в моя случай не се сбъдна.

- Четвърти номер – вика.

И аз ставам. Отивам, вземам въпросите, почвам да пиша. Какво съм писал, как съм въртял, защо премятах валенциите като жонгльор, как са се въртели в гробовете си световноизвестните химици – няма смисъл да ви плаша.

Но не можех да кажа, че не съм готов и да седна. Нали ще вдигне друг? Пък аз тъй и тъй съм изгорял…

Такива открития правех, че нормален човек, поне малко схващащ от химията, щеше да припадне. Обаче, аз упорито откривах съединения, извършвах реакции, доказвах невъобразимото…

Е, писа ми двойка!

На другия час си бях спокоен. Изгорях, ама си знам кога ще съм, сега остава да си трая…

- Георги, – казва тя – абе, ти винаги си бил наред, защо така онзи ден? Я стани да оправим двойката…

Моляяяяя???

УжасТ, както викаше един приятел.

И пак същата история. Писане, открития, непризнаване от световната научна общност – тоест, Марга, двойка. След което се закани, че ще ме остави на матура /тогава имахме пет матури, можеше да се освободиш със средно 5 за трите години/. И ме остави!!!

Четири матури бях освободил, ама тая…

Като залегнах на химията, като я задъвках, като увеличих порциите учене чак до нормалното…

И на изпита – петица! Йеееее… Както викаха „Битълсите” тогава.

Прибрах се у дома доволен, струпах учебниците и тетрадките до стълба на една асма в двора, запалих ги, изиграх един индиански танц, зарових пепелта ритуално и стъпках пръстта отгоре им…

Ама Марга беше готино маце…

4.

Имах едно очакване за морето…

Всяка година – от тригодишен до десети клас – бях на лагер в Галата. Оня, дето го показваха във филма „Лагерът” като едва ли не затвор за бригадири. Само че нямаше никакви бригадири там – лагерът беше на Врачанския окръжен съвет и там почиваха деца от окръга.

Майка ми бая години беше служебно там, вземаше и нас с брат ми, а след четвърти клас тръгнах сам. В шести клас ми пласираха брат ми. Нали съм батко, да се грижа за него и т.н. А още първия път като се прибрахме, Васил Станчев – оня страхотен даскал по български, казал на майка ми, че съм лош и съм бил брат си.

Обясних й, че той не щеше да спазва правилата – всеки ден преобличане, дрехите в една платнена торба, за да се изперат като се върнем. Пък брат ми имаше аргумент – защо да се трупат мръсни дрехи, та майка ми само да пере?

И там се получи интересно съчетание в душата ми.

Аз, фантазията ми, морето, книгата на Петър Бобев „Заливът на акулите”… Като резултат, логично – исках да отида във Военноморското. Което не стана – очите. 4,5 диоптъра в десети клас.

А не ми пречеше. Просто бях се научил да „виждам” света без очила. Леко размазано /абе, бая…/, бързо ориентиране, на класно сядам напред, мозъкът щрака светкавично, за да компенсира какво не съм видял…

Лагерът в Галата показваха в някакъв нов филм /след 1989 година/. Представят го като затвор за млади хора. Терор, тормоз… А си беше /и се надявам да е/ солидна сграда в самото начало на селото. Два етажа. Отдолу спалня, складове…Отгоре столовата и други разни помещения. А отпред – бунгала. Хубави, дървени, за по няколко човека.

Мястото красивооо…

От площадката пред голямата сграда се виждат морето и Варна. Вдясно – фарът. Вечер наблизо се струпваха дърва. Голям огън, акордеон свири, танци…

И първи трепети… Лунна нощ, пътеката върху вълните фосфорецира, музика нежна се носи…

Романтика…

Кой да ти знае, че ще има порно и алкохол за днешните деца? И ще познават устройството на леличката, преди да осъзнаят какво има в сърцата им?

Плажът беше долу, под лагера. Пресичахме пътя, спускахме се по стръмната пътека и – на пясъка…Имаше голяма скала пред плажа, плувахме до нея. Но – под строг контрол. Толкова време печене, толкова във водата… По обяд – обратно… Вкусна храна, питателна… След обяд сън, сетне игри и… Да, огънят накрая…

Пак ще спомена – беше…