Честит Свети Валентин!!!!!!!! <3 <3 <3

Глава 6

            В секундата, в която отворих очи се наложи и да повърна, тъй като стомахът ми беше безкомпромисен. Преди да се осъзная, вече бях изповръщал всичкото съдържание на стомаха ми, останало след онова нещастно пътешествие до тоалетната. Може би всъщност храната на Рин въобще не ми понасяше.

            Чак тогава забелязах, че Рин е клекнал до мен и ме наблюдава с ведро и спокойно изражение. Не се усмихваше, но определено не изглеждаше обезпокоен.

            -Голям мърльо си – той ми смигна и импулсивно ме погали по главата – добре ли си? Какво ти е?

            Болката в сърцето ми вече отшумяваше. 

            -Бързо, Рин – казах му аз – трябва да се отърва от това да...

            И тогава, изненадващо, връзката, която бях „сънувал”, че осъществявам между мен и Зак се активира с всички сили. Винаги й трябваха няколко минути да се задейства. И изведнъж неговите емоции и мисли навлязоха в главата ми. Зави ми се свят и трябваше да се отпусна на земята, докато успея да ги разделя от моите и да се съсредоточа.

            Зак беше ужасяващо уплашен и паникьосан. Мислеше си със смесени чувства как ще проваля всичко, моят образ висеше в главата му в някакъв изкривен вариант – знаех, че във мислите на всеки хората се различават – в който изглеждах много по-страшен и заплашителен, отколкото в реалността. Зак се страхуваше от мен, при това много, освен това трескаво се опитваше да измисли как да разбере дали чувам или не мислите му и дали е сънувал или наистина се е случило. Съсредоточих се напълно и проникнах в канала между нас, за да мога да видя случващото се наоколо през неговите очи.

            Той седеше в офиса си и дишаше тежко. Вратата се отвори и влезе Стела при него. В мислите му настана панически хаос дали да й каже какво е сънувал, дали да я излъже, дали ще застраши така организацията... и че не трябва той да позволи тя да види колко е разстроен, затова си закачи на лицето маската, пое си дълбоко дъх и мислите бяха блокирани почти като от компютър...

            Отворих очи.

            -Земята вика братчето, ехоооо – чувах гласът на Рин, мек и топъл – братчеее... припадна ли? Хей?

            Примигах. Той ме гледаше с усмивка.

            -Ето те – той още повече се усмихна, сините му очи, идентични на моите, проблеснаха доволно. – какво ще кажеш да се справим сега с този вирус, а?

            -Да. С удоволствие.

            Аз оттласнах назад от мислите си ума на Зак – заради дългогодишната практика това състояние не беше странно или неудобно за мен. Единственият недостатък да използвам телепатичните си способности за по-дълъг период от време беше, че с времето започвах да ставам доста разсеян и допълнително непохватен. Но разбира се, тъй като мозъкът ми се занимаваше с много неща... и повече сън ми трябваше, принципно. Но не беше нещо, с което не мога да се справя, пък и поне 3 години бях поддържал връзка между Зак и мен, без нищо кой знае какво да стане, освен да изпочупя един порцеланов сервиз и да изпусна телефона си в чашата с чай. Все неща, които можеха да се случат на всеки.

            Усмивка изникна на лицето ми, а Рин съсредоточено ме наблюдаваше.

            -Добре, ще започваме ли? – попита той.

            -Да. Хайде.

            Той стана и отиде в центъра на стаята, кимна ми да дойда при него и ме изкомандва да затворя очи.            

            -Вирусът на Сянката се намира в сърцето ти – каза ми Рин – фокусирай мисълта си върху сърцето, визуализирай  го в ума си. Не мисли за нищо друго, освен за него. Чувствай ударите му.

            -Искаш да медитирам – отбелязах развеселен.   

            -Да. Казах ти, че е простичко. Ще медитираме и ще видиш какво ще стане.

            Послушах го и си представих сърцето ми, центрирах всичко в него, ударите му бавно малко по-малко се превръщаха в единственото нещо, което съществуваше. И тогава... в сърцето ми изригна болката. Не притежавах крака, които да поддадат под тежестта ми, не притежавах глас, който да извика.           

           Сянка. Ти си нейната Сянка – гласът на Зак изведнъж бе всичко съществуващо.

            Сърцето ми оглушително биеше. Разкъсваше белите ми дробове с ударите си. Разтваряше на прах ребрата ми. Ако имах кожа, щеше да е потна. Ако имах ръце, щяха да се протягат за помощ към някого... виждах черна лепкава течност. Все едно плувах в нея, но тя беше всичко в мен. Чувах пищящ звук, но нямах уши, с които да го чувам.

            Сетне навлязоха спомени – сцени. Зак ми инжектираше нещо. Мятах се на черната маса. Свещите пращяха с оглушителен звук наоколо. Тъмнина. Червени стени. Думите на Зак, неразличими, се изреждаха една след друга в ума ми, сърцето ми реагираше, откликваше, а по вените ми течеше черна гъста течност вместо кръв...

            И изведнъж всичко това свърши, изчезна сякаш никога не е било и осъзнах, че отново лежа на земята по гръб и ръцете ми са били стиснати в юмруци и разперени от двете ми страни. Рин ме гледаше коленичил до мен с широка усмивка.  

            -Справи се! – каза ми той – остана една само мъничка стъпка.

            -К-каква? – треперех целият от изтощение.

            -Да пречистим и кръвта ти, за да не може вирусът отново да плъзне към ума ти. Ти сега го пресече, но той все още е в теб. Една семпла хемодиализа ще свърши работа. Ще те занеса.

            -О, не, няма нужда, ще стана сам! – възпротивих се аз и се опитах да се понадигна, но тялото ми беше прекалено тежко, а силите ми – прекалено липсващи.

            Рин се засмя с изражение „казах ли ти” и без много усилия ме вдигна и ме метна на гърба си. Тръгна с мен надолу по коридора, сетне влязохме в друга стая, която приличаше на медицинско отделение.

            -О, уе ире?¹ – реагира седналия вътре Те-хьон. Колкото и да бях уморен, не можах да не се раздразня на факта, че Рин щеше да му отговори и той на корейски.

            -Но уе ьогиня?²

            -Ягъл могъро³ – отвърна Те-хьон с лежерна интонация – а Фера как е? – мина той на разбираем език.           

            -Оттон як⁴? – каза Рин – Фера се нуждае от хемодиализа, и сме готови.

            -Това е страхотно – реагира Те-хьон с акцента си, сетне – чинтонгче, Рин. Чом апасо къренънде...⁵-  побърза да дойде до мен и понечи да ме вземе от гърба на Рин, но беше посрещнат бурно.                     

            -Ти трябва да си почиваш, чаги! – сопна му се Рин – още е минал само един ден. Каквато и да си машина, все пак... си дай почивка. И пий лекарството.           

            -Окей, арассо⁶. – отвърна Те-хьон – сложи го тук. Ще подготвя уреда за хемодиалица.

            -ДиалиЗа, бебчо. „з”, „з” – поправи го Рин и ме постави на удобен и мек бял стол с облегалки за ръцете и тапициран с кожа. Бял. Аз бегло си дадох сметка, че нямам никаква представа как се прави хемодиализа на човек.

            -„З” – повтори Те-хьон като послушен ученик – зъъъъъ...

            Рин се засмя сърдечно и отиде да го целуне. Докато двамата изглеждаха сякаш няма скоро да се отлепят един от друг, аз затворих клепачи с въздишка и си казах, че ще се пробвам да поспя. За момент си разреших да се оттегля и да видя какво става в ума на Зак.

            Той беше пиян. Много... много пиян. В ума му имаше само преплитащи се една в друга бегли идеи и образи, разпознавах това състояние добре. Навлязох още по-навътре в сетивата му – чувах го да се смее, виеше му се свят и тялото му беше като от желе. Той не виждаше за няколко секунди, сетне отвори очи и видях, че се намират в нещо като бар със Стела. Тя го гледаше недоволно, а музиката бумтеше глухо за пиянската му глава.

            -Аз... аз... – тъкмо се опитваше да каже той, когато стомахът му се преобърна.

            Побързах да се махна оттам, преди усещането да се пренесе и на моето тяло и понеже мозъкът не разбира кое е твое, кое не, щях и аз да се събудя с махмурлук... добре, че се махнах навреме. Отворих очи.

            Рин ме гледаше замислено, а Те-хьон наклонил глава. Той държеше някакви тръбички.  

            -Какво става? – попита ме Рин кротко.

            -Ъм... защо?

            -Ммм, нищо... изглеждаше просто странно – близнакът ми сви рамене – чаги, дай на мен, а ти се връщай да спиш.     

            -Биане⁷ – каза Те-хьон, целуна Рин нежно по слепоочието, хвърли ми една учтива и мила усмивка и след това си тръгна от стаята.

            -Винаги ли си говорите на смесени езици? – попитах отнесено, докато Рин закачаше тръбичките за ръката ми и сетне пусна голямата машина за хемодиализа.     

            -Често – засмя се Рин.         

            -Как се запознахте? В лагера на Рена ли?

            -Недей сега да приказваш, братче. Почини си, после ще поговорим.

            -Е, добре – въздъхнах и затворих клепачи.

            Чувах гласът на Рин да ми говори.

            -Възхищавам се много на Те-хьон – тъкмо казваше той с мекия си топъл тембър. Усещах някаква ръка бавно да ме гали по косата – той е много силен. Не знам откъде има такава сила, не само физическа, но и психическа. Ако бях на негово място, никога нямаше да съм такъв, какъвто е той, сигурен съм. Ти го видя да се бие, нали? А всъщност той е много болен.

            Опитах се да отворя очи, но не ми се получаваше. Ръката, която ме галеше, сигурно беше на Рин. В сърцето ми се разтапяше спокойствие и някаква странна свързаност, цялост. Не бях изпитвал никога такова усещане.

            -Нито веднъж не се е оплакал – продължи Рин – нито веднъж не е седнал да си почине, когато имаме работа. Ходи всяка седмица в болницата за лечение. И съм сигурен, че изпитва константна болка. И все пак... понякога ме плаши. Аз трудно се ядосвам, честно казано, и гледам по-спокойно на всичко случващо се около мен. Но ако аз страдах така, както той ми е признавал, че се чувства през повечето време, щях да... щях да съм много озлобен. Никога нямаше да мога да се усмихна. Камо ли да се държа мило с някого.

            Бях изключително учуден от думите му и ми се искаше да си отворя очите и да кажа нещо, но не успявах.        

            -Изключително грижовен човек е – продължаваше Рин с някак захласнат глас – винаги поставя другите преди себе си. И е толкова умен... аз не мога да измисля половината от нещата, които неговият ум ражда. Дори 1/3 не бих могъл, май-май.

            Чух да се отваря врата. Защо бях в такова безпомощно състояние точно? Не можех да се сетя защо не мога да се помръдна или да отворя очи.

            -О, чаги-я – реагира Рин.

            -Той спи ли? – попита Те-хьон, чувах тихите му стъпки.

            -Мхм.

            -Сам ли си говориш, тогава? – Те-хьон се засмя тихичко. Явно внимаваше да не ме събуди, въпреки че вече бях буден.

            -Как си? – попита Рин.

            -Норъл сарангханън сангтеесо?⁸ – Те-хьон отново се засмя, а Рин прочисти гърло. – но... виж това, Рин.

            Настана малко тишина.      

            -Оу! – реагира Рин – по дяволите, тия са ни намерили – странно, но гласът му отново звучеше развеселен, въпреки че трябваше да е тревожен.

            -Мислиш ли, че ще се събуди скоро?

            -Не знам. Спи вече от два дена, но предполагам, е изтощен.

            -Ще го занесем в колата – каза Те-хьон – аз ще го занеса, ти вземи лаптопа.

            -Те-хьон-а – повика го Рин и за малко помълчаха отново – малко... честно казано... ъмм...

            -Какво има? – гласът на Те-хьон сега беше тревожен – добре ли си? Всичко наред ли е?

            -Ами... ъмм... – Рин подсмъркна.  

            -Рин! – възкликна Те-хьон – защо плачеш?

            -Ъммм.... ъъъ... аз... ами... не бях напълно честен с теб.... и сега ме е страх, че ще ми се ядосаш.

            -За какво? – Те-хьон звучеше наистина грижовен. Аз се опитах усилено да отворя клепачите си, за да не се налага Те-хьон да ме носи никъде. Не знаех точно от какво е „болен”, но някак след думите на Рин не бях навит азиатецът да ме носи където и да било.

            Поне трябваше да мога да използвам собствените си крака за тази цел.

            -Ами... мястото... за което ти казах... другата база...

            -Да?

            -Ъмм... тя... опожариха я преди три дена. И... сега нямаме... къде да отидем.

            Настана краткотрайна тишина, след което Те-хьон се засмя.

            -Спокойно, не съм ядосан – каза той – бих искал да си ми казал, но сега нямаме време за гняв. Имам идея къде да се скрием. Каджа⁹!

            -Ооо... добре.

            Бях повдигнат от леглото и в сърцето ми припламна внезапна болка. Занесоха ме някъде, сигурно на задната седалка в кола и поставиха главата ми в нечий скут. Най-вероятно на Те-хьон, защото той ме беше наместил така. Колата потегли.    

            -Давай по Универсиал, Рин – каза Те-хьон – Фера. Фера, буден ли си?

            Опитах се да си отворя очите и най-накрая успях с мъка да повдигна клепачи. Виждах лицето на Те-хьон, надвесено над мен, дългата му черна коса разпусната покрай лицето и очите му фиксирани върху мен загрижено. Той допря ръка до челото ми, сякаш проверява дали нямам температура.

            Той се усмихна, когато срещнах погледа си с него.

          -Местим се малко – каза ми той – няма нищо страшно. Нито за какво да се притесняваш. Кажи как си?

            Преглътнах. 

            -Не мога... много добре да се движа – казах през сякаш схванатата ми челюст.        

             -Беше малко болен, но вече се оправил – каза ми Те-хьон и почти ми стана смешно от граматическата му грешка. Иначе като за кореец говореше завидно добре чужди езици. Може би знаеше няколко – ако ти е лошо, само ми кажи.

            -Н-не, д-добре съм.

            Те-хьон се усмихна още повече.

            -Чаги – повика го Рин отпред – защо не му попееш малко, да заспи пак?

            -Добре, Рин – каза Те-хьон и ми хвърли един поглед, след това си пое дъх и започна тихо и нежно да пее. Гласът му беше приятен и плътен, утешителен някак и усетих, че ме унася отново в сън.

            Зак вървеше напред-назад в стаята си и едва удържаше напиращата в него паника и ужас. Държеше ръката си пред устата и затискаше с пръстите си устните, сякаш това по някакъв начин щеше да му помогне и да го успокои. Прокара пръсти през черната си коса. Седна отново на бюрото, стана пак. Не го свърташе на едно място, а отвътре напрежението му се покачваше.

            Изглежда болестта му се завръщаше с пълна сила и сега, когато Фера му беше напомнил какво е било, той не можеше да се овладее. Сърцето му трещеше без обяснима причина, дишането му беше учестено и той започваше и да се поти. Очите му се насълзяваха от безсилие и той заключи вратата на стаята си. Треперещите му пръсти едва успяха да пуснат ключа, след като вече беше заключил и накрая ключът падна на земята пред вратата.  Мускулите му започваха да се държат конвулсивно извън контрола му, а паниката го задушаваше.

            Една сълза се стече от окото му и той изскимтя тихо.

            -Успокой се – чу той глас в главата си и стреснат се огледа. Разбира се, нямаше кого да види наоколо, а този глас беше задължително на Фера. Никой нямаше такъв особен глас, така симпатичен и сладък, особено пък мъж. – успокой се, Зак.

            -В главата ми ли си? – попита той, изпълнен с ужас.

            -Казах ти, че да. Че ще го направя.

            -З-защо? Защото те измамих? И те излъгах? – Зак усещаше силните удари на сърцето си и за съжаление не успяваше да говори спокойно. Гласът му трепереше. Не че имаше нужда да говори на глас, разбира се. Фера със сигурност чуваше всичко, дори нещата, които той би искал да скрие. Дори фактът, че толкова го е страх от болестта, която заплашваше да го погълне, че сърцето му и паниката го побъркват, че плаче сам, заключен в стаята си...

            -Вдишай дълбоко, Зак – каза Фера в главата му. Без да мисли особено, Зак се подчини, но това не му помогна и той започваше все по-силно да трепери – Зак... легни си. Пий си успокоителните.

            -П-престани д-да ме командваш – трепереше той – м-махни с-се от глават-та ми...

            -Зак. – гласът на Фера прозвуча отново стабилно, ясно и чисто, все едно дребосъкът беше точно до него и всеки момент щеше да сложи ръка на рамото му. – къде са ти хапчетата?

            Зак отдавна вече не пиеше никакви хапчета и нямаше налични.

            -А, ясно. Тогава извикай Стела и я помоли да ти намери валериан отнякъде – продължи Фера.

            Фера, разбира се, чуваше сигурно всичките му мисли.

            -Да. И мога да усетя какво чувстваш, затова ти казвам. Погрижи се за себе си, Зак, не си добре. Трябва ти помощ – продължи гласът му. Ако Зак не беше толкова изнервен и паникьосан, сигурно щеше да се ядоса на настойчивостта на Фера.

            -Познаваме се. Настойчив съм си – засмя се гласът.

            Още сълзи се стичаха от очите на Зак и треперенето на тялото му така нарасна, че той бе принуден да коленичи на земята. Зарови лицето си зад треперещите си ръце и впи пръсти в косата си.

            -Хайде, Зак, послушай ме. Извикай Стела.

            Зак преглътна. Паниката му беше блокирала цялото тяло. Той не можеше да се съвземе, да стане и да отключи вратата и да тръгне да вика Стела.

            -Добре, ще ти помогна. – обяви гласът на Фера – легни на земята и дишай дълбоко. Ей сега ще изпратя Стела при теб. 

-Превод-

1. О, защо си тук?

2. Какво правиш тук?

3. Да пия лекарство. 

4. Какво лекарство?

5. Болкоуспокояващо, Рин. Малко ме болеше...

6. Разбрах.

7. Извинявай.

8. Във влюбено в теб състояние?

9. Да вървим!